Ниам Грийн
Правила за идеален живот (5)

Четвърто правило: Ако не можеш да си слънцето, не бъди облак

— Щом минете през третия кръстопът — изрича гръмливият мъжки глас от другата страна на линията — скоро ще видите пещ за вар.

Разговарям по телефона с Едуард Креван, собственика на Роуз Котидж, който ми дава нови указания как да стигнем до имението. Изгубихме се посред пустошта, защото Клеър настоя да изключим джипиеса на беемвето й. Навремето се кълнеше в електронното устройство, обаче сега заяви, че й отвлича вниманието и че ще се ориентираме и без него. Оказа се, че прекалено много е надценила способността ни да се оправяме с пътната карта.

— Третия кръстопът ли казахте? — повтарям, за да се уверя, че съм чула правилно. В помещението, откъдето говори Креван, е много шумно и едва чувам думите му.

— Точно така! — провиква се той. — Щом отминете пещта, завийте вдясно.

Напрягам слуха си, за да го чувам, защото шумотевицата се усилва. Долавям странен звук, напомнящ вой. Възможно ли е да вие диво животно? Каквото и да е, крясъците са оглушителни.

— Знаеш ли какво е пещ за вар? — питам Клеър с тайната надежда, че тя се е отказала от авантюрата и е решила, че животът на село ще е същински ад. И няма да е далеч от истината, ако се съди по звуците от другата страна на телефонната линия. Дали да превключа разговора на високоговорител, та и тя да чуе адския вой? Но може би така ще прекъсна разговора, затова се отказвам.

— Да. — Клеър се усмихва широко. Прекрасното настроение не я е напуснало, откакто излязохме от града. Много се е запалила по селската къщичка и през целия път ми обяснява, че е мечтала тъкмо за такъв дом — очарователен и с камина, пред която ще седи, ще вдишва приятната миризма на горящ торф и ще „размишлява върху живота си“. Смаяна съм — това ли е жената, която инсталира в апартамента си газова камина, понеже „традиционната“ цапала и била излишно неудобство? Жената, която доскоро беше влюбена в свръхмодерните електрически уреди и си купи кафемашина, работеща с капсули, една година преди всичките ми познати. Кухнята й е възхвала на гранитните плотове, излъскани до блясък. Сега обаче твърди, че предпочита шика на старите и недотам запазени мебели, че е влюбена във варовата мазилка (каквото и да означава това) и в подовата настилка от каменни плочи и че няма да се ядоса, ако в новия й дом не е инсталирана скъпа съдомиялна машина. Дори разправя, че с радост ще си купи гумени домакински ръкавици и че миенето на съдове успокоява нервите. Изобщо не й вярвам, защото не е упражнявала тази дейност най-малко двайсет години — от времето, когато помагаше на майка си в домакинството, за да получи допълнителни джобни пари. И, ако не ме лъже паметта, още тогава мрънкаше и се оплакваше от тежката работа.

— Задръжте така, ще видя дали Джун може да ви посрещне — припряно казва хазяинът, който явно все повече се изнервя. — Не мога да дойда, защото имам… малка неприятност у дома.

Нечовешкият вой е стихнал — може би са били смущения по линията.

— Ще пита жена си дали може да ни посрещне — прошепвам на Клеър, която продължава да се усмихва ангелски, докато шофира по тесния и неравен селски път. Не се е оплакала нито веднъж, дори когато скъпоценното й беемве преминава през безчет дупки в паважа. Очевидно се опитва да постигне единение с природата и се преструва, че неудобствата не я притесняват.

Ненадейно отново чувам викове по телефона. Някой изкрещява:

— Махни си от главата това чудо, Поли!

Следват трясък и плач на дете, което е била шамаросано. Вече знам, че предишните звуци не са били предизвикани от смущения по линията. Там се вихри луд скандал. Същият глас отново се провиква:

— Да му се не види! Поли, веднага махни от главата си проклетата кофа!

Потрепервам. Ако се съди по звуците, току-що е избухнала Третата световна война.

— Ъъъ… да ви позвъня ли по-късно — предлагам плахо. Не знам дали човекът още е на телефона, но съм сигурна, че в дома му цари хаос. Което не вещае нищо добро за къщичката. По принцип имотите на хората, които водят хаотичен живот, са занемарени и неподдържани. Същото се отнася и за онези с раздърпани дрехи; обикновено имотите на неугледните хора са още по-неугледни от стопаните си. Разбира се, правилото има изключения. Навремето имах хазяйка, която носеше само миризливи анцузи и май никога не се къпеше, обаче жилището беше безупречно — тя дори беше инсталирала вградена прахосмукачка. Понякога се питам как я кара сега, когато наемите паднаха и се предлагат толкова много жилища. След като потенциалните наематели вече могат да избират между стотици апартаменти, палачинката се обърна.

— Не, не, изчакайте секунда — изпъхтява онзи. Очевидно тича, докато говори. — Не мога да намеря Джун — сигурно е в градината.

— Ще се обадя отново — казвам, забелвам очи към Клеър и беззвучно произнасям: — Този е пълен кретен.

— Не бързай! — прошепва тя и окуражаващо ми намига.

— Вижте, някой ще дойде да ви посрещне. Само че не знам кой ще е — казва мъжът от другата страна на линията и трясва слушалката, преди да продумам.

— Неуредиците започват още преди да пристигнем! — изпухтявам и затварям мобилния си телефон.

— Всичко ще е наред, Маги, успокой се. — Напоследък Клеър често ме приканва да се успокоя — изглежда, това е новата й философия. Освен това ме поучава да престана да се ядосвам за дребни неща, което още повече ме дразни, защото години наред тя правеше тъкмо това.

— Слушай, Клеър, не желая да ти развалям настроението, но този Едуард явно е голям шемет — не знам какво ставаше около него, обаче ми се стори налудничаво. Да не говорим как оплеска напътствията как да стигнем до къщата. Първо, трябвало да минем през три кръстопътя, после да се оглеждаме за някаква пещ за вар… каквото и да е това. Пълна лудост, приятелко моя! В какво се забъркахме?

— Спокойно — изтананиква тя. — Така се дават указания тук, драга. Няма улици с наименования, та да ни ги съобщят. Вече знаем посоката — както се казва, всичко е наред, щом краят е щастлив.

— Добрият хазяин трябва да е много по-организиран — мърморя недоволно. — Ами ако посред нощ в къщата ти се получи изтичане на газ? В случай че господинът не ти е под ръка, последствията могат да се фатални.

— Не съди прибързано хората, Маги — съветва ме Клеър. — Живей и остави другите да живеят — това е новото ми мото. Невероятно е колко е успокояващ този подход към живота.

— Хм, странно. Предишното ти мото гласеше: „Всеки е задник до доказване на противното“.

— Освен това провинциалните маниери и този подход към нещата ми харесват — заявява тя, все едно не ме е чула. — Шантави са.

— Не обичаш шантавото — напомням й.

Приятелката ми е на мнение, че всеки индивид с повече от един пиърсинг по тялото е неприемлив за обществото. Веднъж накарах стилистката да ми изруси кичур на бретона и Клеър щеше да припадне. Не понася странностите. Адски е консервативна. По-точно — беше. Сега носи чанти на кръпки и веждите й не са изскубани.

— Уча се да го харесвам — възразява тя. — Освен това предпочитам панорамния път, забавно е да се пътува по него. Напомня ми за изкарването ни в Лас Вегас.

Говори за легендарното ни пътешествие през 1999, когато прекосихме цяла Калифорния. Бяхме млади, със свободен дух, необвързани. Разгледахме Сан Франциско, долината Напа и парк „Йосемити“, но Вегас беше кулминацията. Няма да забравя пътуването през пустинята и как възторжено възкликнахме, когато видяхме в далечината безбройните блещукащи светлинки. Възнамерявахме да останем в хотел „Луксор“ само две нощи, но удължихме престоя с още две. Дори прекосяването на фоайето беше невероятно преживяване — все едно се пренасяхме в Древен Египет.

А еуфорията беше неописуема. Само за един час се пристрастихме към игралните автомати и към безплатните коктейли. Така и не пожелахме да се усъвършенстваме в по-сложните игри като блекджек или покер — автоматите бяха достатъчно вълнуващи, а когато ни писнеше да пускаме в тях шепи монети, се присламчвахме до някоя маса и наблюдавахме как големите играчи небрежно залагат хиляди долари, сякаш парите не означаваха нищо за тях. А шопингът беше… сбъдната мечта. Влюбих се във Вегас — като си го спомня, се просълзявам и изпитвам носталгия.

Усмихвам се на Клеър:

— Ще ми обясниш ли как пътуването до барака посред пустошта ти напомня за изкарването ни във Вегас?

Тя цъка с език и се преструва на възмутена:

— Маги, Роуз Котидж не е барака, а прекрасна старомодна къщичка. И ако си поне малко честна, ще признаеш, ще днешното ни пътуване донякъде напомня пътешествието ни до Вегас.

— Може би — засмивам се. — Само дето колата не е с гюрук.

В Калифорния взехме под наем шикозен червен автомобил и пътувахме със свален гюрук, та да се наслаждаваме на топлото слънце. Въобразявахме си, че сме Телма и Луис. Беше страхотен купон.

— Имаш право — кима Клеър. — Обаче имам на диск саундтрака към „Телма и Луис“. — Натиска бутон и музиката прогърмява в купето.

— А шведските маси? — питам, спомняйки си невероятните пиршества. За пръв път в живота си виждах такива чудовищни количества храна.

— О, да, бяха върховни. — Клеър чак се просълзява. Преди онова пътуване се фукаше, че закусва само с една препечена филийка, но дори тя не устоя на храната във Вегас и му отпусна края. Наддаде близо четири килограма само от закуските на шведската маса.

— Така си беше. Помниш ли кексчетата?

— Седемнайсетте вида ли? И още как! Бяха божествени!

— Ами… палачинките?

Клеър знае за какво намеквам и двете прихваме. Една сутрин тя сложи в чинията си толкова голяма камара палачинки, че закриваха лицето й, и тръгна към нашата маса. Беше се върнала за втора партида — вече беше изяла цял куп, но не устоя на изкушението. Тъкмо слагаше чинията на масата, отнякъде изникна сервитьорката да ни предложи още кафе. Като видя камарата палачинки, се сепна, после попита:

— Искате ли още сироп?

Незнайно защо репликата ни се видя безкрайно забавна. Така се разсмяхме, че от носа ми изскочи парченце палачинка с боровинков конфитюр, което само влоши положението. Горката сервитьорка се видя в чудо.

— Вече знам защо го направих.

— Кое? Да се тъпчеш като за световно ли?

— Да — засмива се тя. — Причината е в Големия глад.

— Така ли?

Милата ми приятелка е авторка на невероятни теории и съм й свикнала, но сега ми е любопитно как обяснява вълчия си апетит с Големия глад в Ирландия през осемнадесети век, когато хиляди несретници са загинали поради липса на храна, а мнозина са емигрирали, за да се спасят от гладна смърт.

— Смятам, че ние, ирландците, обезумяваме при вида на шведска маса, защото дълбоко в подсъзнанието ни дреме страхът, че някой ден може отново да си изпатим като по времето на „картофения глад“.

— Аха. Значи ти се тъпчеше като прасе в хотел „Луксор“, защото предците ни са гладували.

— Да. — Клеър се засмива, защото осъзнава абсурдността на твърдението си.

— А може би обяснението е друго — че всъщност си прасе.

Отново прихваме. Господи, колко е хубаво! Струва ми се, че милиони години не съм се смяла от сърце.

— Ммм, даде ми чудесна идея — отбелязва Клеър. — Като се върна от Индия, ще си купя прасе и ще си го отглеждам.

Пак се изкисквам — духовитостта й ми допада.

— Не се шегувам. Може да си купя и кози.

— Кози ли?

— Да. Ще ги доя и ще си имам мляко. Ще си взема и кокошки. Предполагам, че накрая ще си произвеждам сама всичко и ще забравя какво е да се купува храна от магазина.

— Скъпа, опитвала ли си козе мляко? Противно е!

— Ще свикна с вкуса — безгрижно отговаря тя.

Изсмивам се:

— Как ще издържиш без любимото си еспресо? Може би ще си прекалено заета с грижите за домашните животни и кафето няма да ти липсва.

— Работата не ме плаши. А от кафето се отказах, не помниш ли?

— Ама… ти си градско чедо. Как ще се справиш, след като най-близкият магазин се намира на десетки километри от къщата?

На минаване през село Глакън се огледах и не забелязах нито едно кафене, камо ли супермаркет или бар. Не ми се иска да мисля къде е най-близкият престижен нощен клуб.

— Маги, порадвай се на гледката — изчуруликва Клеър. — Все едно сме в рая! Магазините не ме интересуват!

— Сериозно ли говориш?

— Да. Погледни. — Тя посочва ливадите от двете страни на тясното шосе, по което колата пъпли едва-едва. — Такава прелест в града няма.

— Виж, тук си напълно права — кимам и се заглеждам в кравите, които бавно се тътрят пред нас. Зад тях възрастен селянин пристъпва бавно, сякаш си въобразява, че разполагаме с безкрайно много време и не се налага да ни направи път. Побутна назад шапката си, когато след поредния завой пред нас се изпречиха дузина черно-бели кравешки задници, после преспокойно продължи да пъпли като охлюв по пътя. Сега спортното беемве на Клеър пълзи с по-малко от десет километра в час.

— Защо не му свирнеш с клаксона? — питам нетърпеливо. Ако се движим със същата скорост, ще пристигнем чак вечерта.

— Маги, безсмислено е да притеснявам човека, задето кравите му се тътрят едва-едва. Тук важат други правила — на пътя той се ползва с предимство, ако му се налага да закара стадото на друго пасище.

Да му се не види! Изведнъж приятелката ми стана капацитет по правилата и законите на живота на село… или най-малкото се прави на специалистка.

— Сигурно има и други начини. Не може ли да накара животните да се движат по-бързо? — Ръцете ме сърбят да натисна клаксона. Вбесявам се, като гледам как дядката невъзмутимо се тътри по шосето. Почти съм убедена, че го прави нарочно и че насърчава кравите да последват примера му. Още малко и колата ни ще спре.

— За къде си се разбързала? Успокой топката и се наслади на аромата на цветята, Магс. — Клеър се обляга назад и сваля стъклото. — Дишай дълбоко, почувствай свежестта на въздуха.

Вдишвам дълбоко и едва не ми призлява от вонята, която атакува обонятелния ми орган.

— Смърди на кравешки лайна! Това ли ти е свежият въздух? — избърборвам и закривам с ръкава си носа и устата си. — Бързо вдигни стъклото!

— О, я се стегни! — Тя се засмива. — Такъв е животът на село.

— Да ти е честит! Предпочитам вредните дизелови изпарения.

— Въпреки че причиняват белодробни заболявания ли?

— Предпочитам белодробните заболявания — промърморвам тъкмо когато една крава спира точно пред колата. По краката й потича кафеникавозелена течност. — Господи, ще повърна! — изпъшквам и злобно поглеждам Клеър, която се киска. Стомахът ми се преобръща — май никога повече няма да пия прясно мляко. Отблизо кравите не са симпатични като в телевизионните реклами. За пръв път забелязвам, че краката им са прекалено тънки и че телата им не са пропорционални на главите. Като ги гледам, си давам сметка, че всъщност са грозни, а навикът им непрекъснато да се изхождат, е отблъскващ. Ами ако част от изпражненията попаднат в млякото? Известно ми е, че производителят го пастьоризира, обаче… Заричам се в бъдеще да се откажа от всички млечни продукти. За всеки случай. Разбира се, така ще се лиша и от любимите печени сандвичи със сирене, обаче жертвата ще си заслужава.

Не мога да откъсна поглед от кафеникаво — зеленикавата слузеста гадост, която май тече по краката на всички крави пред беемвето. Не са ли измислени някакви средства, които да попречат на тази гадост да се сипе навсякъде? Нещо като кравешки превръзки например. Няма начин толкова много тор да е полезен за околната среда. Май наскоро прочетох някъде, че газовете на кравите са сред главните причини за унищожаване на озоновия слой. Заради тези грозни животни има опасност да се опечем живи през дупката в атмосферата. Идва ми да се разкрещя на мудния селянин и да му обясня каква заплаха са нахалните му крави.

— Как да не се влюбиш в тази… зеленина? — замечтано прошепва Клеър. — Не ти ли действа успокояващо?

Изглежда прехласната. Почти свикнах да я гледам без грим… и дори ми се струва, че когато не се е нацапотила като индианец на бойната пътека, изглежда по-малко уязвима. Има чудесна кожа — чиста и свежа, сякаш е използвала осветяващ фон дьо тен, макар да знам, че не е, защото наскоро обяви бойкот на гримовете с цел детоксикация на кожата. Признавам, че може би постъпва правилно — лицето й сияе. Все едно рекламира естествената красота.

— Успокояващо? Поднасяш ли ме? — сопвам се. — Ако дъртият нахал не ни направи път веднага, ще получа инфаркт. Иначе ще унищожа кравите му. — Представям си как сядам зад волана, давам газ, прегазвам противните говеда… и за миг настроението ми се повдига.

— Според теб явор ли е това? — подхвърля Клеър и посочва дървото, чиито клони шибат вратата на колата, докато го отминаваме.

— Не знам какво е, обаче ти издраска колата — отбелязвам кисело. — Не знам кой отговаря за подкастрянето за живия плет край шосето, но май си гледа работата през пръсти. Всички автомобили, които минават оттук, ще пострадат.

Потръпвам, защото клони продължават да стържат по моята врата — пътят е толкова тесен, че не можем да ги избегнем.

— На село е така, Маги — засмива се Клеър. — Няма градинари и живите плетове са оставени на самотек. Не е като в градски парк, където се налага буквално да измерваш тревата, за да не стане прекалено висока.

— В града, на село… няма значение. Трябва малко ред — промърморвам и едва устоявам на желанието да избутам встрани Клеър и да натисна газта. — Тези живи плетове са толкова… неугледни. И са опасни.

— За кого? — подигравателно се ухилва приятелката ми. — За кравите ли?

Въпросните крави пристъпват още по-бавно. Няколко дори са спрели и се опитват да опасат тревата край пътя. Стопанинът им е изчезнал яко дим. Не е ли длъжен да върви след животните и да ги принуждава да се движат по-бързо? Или не… май трябва да има овчарско куче, което да върши тази работа. Момент… дали пък овчарските кучета не пазят само овците? Не съм сигурна, но при тази тежка финансова криза би трябвало да се научат да вършат и двете работи. Крайно време е да се появят и да накарат кравите да се размърдат. Защото тези са най-тъпите говеда в цяла Ирландия. Може би в целия свят.

— Ще си купя наръчник по ботаника, за да разпознавам различните дървесни видове — обявява Клеър. — Ще науча всичко за иглолистните, широколистните и вечнозелените дървета. Щом ще живея на село, е редно да ги разпознавам.

— До скоро не се интересуваше от дървета — отбелязвам заядливо. Може би доста заядливо. Предполагам, страстта към дърветата не е престъпление, но до гуша ми дойде от усилията на Клеър да пренапише живота и интересите си, за да се изкара нежно и крехко създание, каквото не е.

— Напротив — възразява тя.

— Недей да лъжеш! — сопвам се. — Ако не ме лъже паметта, миналата година дори се отказа от жива коледна елха, защото не си понасяла миризмата. Да не говорим как мърмореше срещу опадалите иглички, които се набивали в мокета. И това ли не е истина?

Клеър не отговаря. Може би прекалих, обаче тя ме предизвика с налудничавите си изказвания и намерения. За какво ще й послужат познанията за дърветата? Как ще ги приложи в ежедневието?

— Имаш право — прошепва след малко и макар че съвестта малко ме гризе, въздъхвам с облекчение. Най-после й дойде умът в главата! Дава си сметка, че този фарс е губене на време. Да, бях брутално откровена с нея, но си е струвало, ако съм й помогнала да „прогледне за истината“. Пък и май не ми се сърди много, щом още се усмихва. — Невероятно е, че съм била такава егоистка, нали?

— Моля? — започвам да се обърквам.

— Бях дотолкова обсебена от собствената си персона, че не можех да се радвам на чудесата на природата! Господи, бях чудовище! — Тя клати глава, сякаш не й се вярва, че е слагала в безупречно чистата си всекидневна изкуствена и предварително украсена коледна елха.

— Не беше егоистка, а нормална — отбелязвам.

— Не, не, пропилявах си живота. Сега обаче ще го посветя на всичко, което си струва.

— Като например да научиш разликите между дървесните видове ли? — Усещам, че съм поела погрешна посока. Смятах, че тя е осъзнала абсурдността на намерението си да живее на село, същевременно най-левашки одобрих избора й. Все такъв ми е късметът!

— Мислиш, че си губя времето, нали? — спокойно пита тя и като вижда как повдигам вежди, добавя: — Ако ще живея тук непрекъснато, трябва да науча това-онова. Глупаво е да не правя разлика между дъб и явор. Ще стана за смях.

— Наистина ли държиш на мнението на местните хора? Не бих казала, че са… изтънчени. — На минаване през Глакън зърнах един-двама души. Колата се движеше твърде бързо, за да ги разгледам, но по небрежното им облекло прецених, че не се интересуват от модните тенденции за сезона.

— Държа да ме приемат — обявява Клеър. — Така или иначе, когато започна работа, ще бъда част от местната общност.

— Наистина ли вярваш, че някога ще те приемат като една от тях?

— За какво говориш?

— Чувала ли си фразата: „Тук всички сме братовчеди?“ — питам заядливо.

— Да, защо?

— Това село е толкова забутано, че наистина всички са родственици. И то много близки, ако се сещаш за какво намеквам.

— Твърдиш, че ще съм заобиколена от хора, родени от кръвосмешение ли? — Клеър отмята глава и прихва.

Свивам рамене:

— Ти го каза. Моята мисъл е, че сегашните селяни не са като едновремешните. Не очаквай прекалено много от тях.

— От задръстените селяндури ли? Невероятна си, Маги.

— Ами, да не си затваряме очите за истината — няма да се озовеш сред изискано общество.

— Тъкмо от изисканото общество бягам — въздиша Клеър, после ме хваща за ръката и шепнешком добавя: — Божичко! Не е за вярване!

— Кое? Какво? — Отмествам поглед от кравешката задница, която се полюшва пред колата, и се заглеждам към мястото, което Клеър посочва. — Виждам само дървета и високи храсталаци.

— Зайче!

Зървам космата топчица край живия плет. Присвивам очи и отбелязвам:

— Грешиш. Май е плъх.

— Ти грешиш. Плъховете нямат заешки опашки. Чакай да го снимам. — Спира колата и отваря грозната си чанта, за да извади свръхмодерния дигитален фотоапарат, който й подарих миналата година за рождения й ден. Май трябва да съм благодарна, че не го е занесла в магазина, където се предават подарени вещи, а приходите отиват заедно с другите непотребни предмети. Също и че не хвърли чантата на „Шанел“, а я остави на съхранение при ценните си вещи. Още се надявам, че след време ще ми я подари.

— Откачи ли? — крясвам. — Никога няма да стигнем до къщата, ако спираме на всяка крачка!

— Ама аз открай време мечтая да видя мъничко зайче.

— Тогава отиди в зоомагазина на Ърл стрийт. Казвали са ми, че там ги има много, дори можеш да си купиш едно и да го задушиш.

— Не говори така, Маги. — Тя изважда фотоапарата и се привежда към предното стъкло.

— Няма ли поне да слезеш от колата? — питам.

— Не, за да не го подплаша. — Клеър натиска бутона. — Погледни колко е сладко, Магс!

— Щом казваш… — промърморвам. Зайчето наистина е симпатично — къса със зъби тревичките и мустачките му потрепват. И то като кравите не ни забелязва. Каква е причината тукашните животни да са толкова уверени и спокойни? — Подозирам, че има миксоматоза — добавям, преди да й хрумне някоя дивотия като например да вкара животинчето в колата. Бог знае какво ще й скимне след това — напоследък е пълна с изненади. Доскоро щеше с удоволствие да си похапне заек с винен сос, сервиран в шикозен ресторант, а сега няма да се изненадам, ако реши да си осинови диво зайче.

— Така. Мисля, че го заснех. Обаче няма да прибера апарата, че може да зърна още нещо интересно. Тук гъмжи от интересни животни.

— А пък ти си доктор Дулитъл — подхвърлям злобничко, докато тя отново включва двигателя. За щастие пътят вече е почти свободен от кравешко присъствие. След малко вземаме последния завой и пред нас изниква Роуз Котидж — къщичка, красива като на картинка.