Ниам Грийн
Правила за идеален живот (4)

Трето правило: Търси храна за душата

— Всяко зло за добро — дълбокомислено отбелязва Клеър.

— Защо мислиш така? — Отпивам от чашата с вино и се питам какво му е доброто на това да загубиш едновременно жилището и работата си. Определено съм на противоположното мнение.

— Защото вече имаш свободата да осъществиш мечтите си… да си възвърнеш истинското „аз“ — уверено отговаря тя.

— Ясно. — Хващам здраво чашата, защото неочаквано ме обзема раздразнение. Ако Клеър продължи да дърдори за истинското ми аз, има опасност да си изпусна нервите. Много я обичам и е най-добрата ми приятелка, но откакто преди няколко седмици загуби престижната си работа в един хедж фонд, тя е предприела духовно пътешествие, за да открие „същността“ си. Отначало беше забавно, сега обаче започва да ми писва. И то много.

За пореден път се питам дали да не я запозная със сестра ми — двете ще си устроят истински купон за самопомощ. Ако не ми досаждат, ще се отдам на тревожните си мисли, които не ми дават покой.

— Според мен не ти беше хубаво в „Ханли“ — дълбокомислено отбелязва Клеър. — Тази работа потискаше творческите ти заложби.

— Напротив — въздишам. — Много ми беше хубаво.

— Грешиш! Хубаво се беше уредила. Има разлика. И то много голяма.

— За какво говориш? — Напоследък дешифрирането на изказванията й е доста трудна задача.

— Всеки ден ходеше на работа, но получаваше ли удовлетворение от труда си?

— Ами, да речем, че бях шампион по продажби — промърморвам.

Безброй пъти Дом напразно се опитваше да ме надмине и Клеър знае този факт — защо се преструва, че го е забравила? Наясно е колко ме биваше в работата. Надминавах очакванията, поставях рекорди… преди колапса на пазара, разбира се. После беше без значение дали съм способна или не: уменията ми се оказаха безполезни след края на бума в търговията с имоти.

— Освен продажбите… какво друго постигна?

— Другото не беше важно, Клеър. Знаеш, че комисионата зависи от продажбите.

— Хубаво. — За миг тя замълчава и пак подхваща атаката: — Да погледнем проблема от друг ъгъл. Наскоро прочетох гениална книга; една глава беше посветена тъкмо на това явление, затова съм абсолютно наясно по въпроса.

— Добре, слушам те — въздъхвам.

От известно време Клеър ме обсипва с цитати от поне дузина книги за самопомощ… май друго не прави напоследък. Чувството й за хумор и злостната ирония вече са в миналото. Сега проповядва любов към ближния и от време на време върши добри дела.

— И така, ти получаваше комисиони — подхваща напълно сериозно, все едно се опитва да намери отговора на загадка и сякаш никога безмилостно не е експлоатирала подчинените си, за да постигне целите си.

— Да. — Парите наистина бяха добри… само дето ми се струва, че това е било преди сто години.

— И какво ти даваше комисионата? — неумолимо продължава най-добрата ми приятелка.

— Стига бе, Клеър! Възможността да си купувам разни неща, разбира се! — Какво не й е ясно? Знае, че си харча цялата заплата… и може би малко отгоре. Консуматорството е крайъгълният камък на съществуването ми, да му се не види! Прилагам го още от времето, когато бях тийнейджърка и в събота работех в близкия магазин. Стиснатият О’Конър по прякор Смръдльото ми плащаше петдесет пенса на час, за да обслужвам кварталните гаменчета, които всяка седмица се тълпяха в магазина, за да похарчат за захарни изделия джобните си пари. Никой не знае какви обиди търпях от тези хлапета: наричаха ме с най-гадните думи, ако не ги обслужех мълниеносно или ако газираната напитка не им допаднеше. Работата ми при Смръдльото беше истински ад и единственият начин да издържа цял ден зад щанда беше да си мисля какво ще си купя с изкараните пари — обикновено ги харчех за флуоресциращи чорапи или за поредния брой на списание „Джаки“. После „открих“ дамските чанти, разбира се. Замислям се за колекцията си от тези толкова необходими дамски аксесоари. Не е внушителна като колекцията на Ивон (съпругата на Дърмот май е защитила докторантура по пазаруване), но пък е доста ценна. Притежавам голяма чанта на „Мълбъри“ и вечерна чантичка на „Ланвен“. Имам дори мъничка „Падингтън“ със заветното катинарче. Така и не събрах пари за „Светия Граал“ в тази индустрия — чанта на „Шанел“, но това не ми пречеше да мечтая за модел 2.55, който е икона за всяка жена. Хрумва ми, че тази мечта никога няма да се сбъдне, след като вече ще се лишавам от ненужни луксозни вещи. Май няма да мога да си купя дори преоценена чанта на „Шанел“. Нали вече съм безработна! И бездомна отгоре на всичко. Сърцето ми започва да бие до пръсване, завива ми се свят.

Клеър продължава да говори:

— Харесваше ти да си купуваш всичко, което ти душа иска, така ли?

— Естествено! Ние, жените, обичаме да си задоволяваме капризите. Заложено е в гените ни. — Отпивам още една глътка вино и се опитвам да забравя „Шанел“, което е много трудно, след като още си представям как влизам в петзвезден хотел, преметнала през рамо изящната чанта.

— Аха. — Клеър взима чашата с минерална вода и кима отривисто, сякаш е постигнала някакъв психологически пробив. Помъчих се да я убедя да си поръча вино, но тя категорично отказа — напоследък не близва алкохол. Непрекъснато повтаря, че тялото й е храм, и още какви ли не дивотии.

— За какво говориш, Клеър?

— Мисълта ми е, че вещите не ти носят щастие.

Да не е превъртяла? Май да. Моите чанти ме даряват с щастие всеки божи ден.

— Позволи ми да не се съглася с мнението ти. — Давам си сметка, че се изразявам като жена от викторианската епоха, обаче Клеър винаги ме предизвиква да говоря префърцунено. Факт, с който не се гордея.

— Добре де, имаш много чанти — отбелязва тя, сякаш чете мислите ми. — Обаче удовлетворява ли те притежанието им?

— Дават ми самочувствие. Защото са допълнение към тоалетите ми. — Нима е забравила как дизайнерските модели повишават настроението? Нейната чанта на „Шанел“ е най-любимата й вещ. По-точно беше, докато не се увлече по тези духовни дивотии. Поглеждам я и се питам къде ли е безценният аксесоар. Днес Клеър е с чанта, която изглежда, сякаш е купена от магазин за вещи от благотворителни акции. И то не от онези, посещавани от Кейт Мос, а от магазин, в който всичко е мухлясало и проядено от молци.

Тъй наречената чанта е изработена от съшити кръпки, украсени с мъниста, и — о, ужас! — с миниатюрни огледални плочки отстрани. Не съм виждала по-грозна вещ и ако приятелката ми има капчица ум, веднага ще я хвърли в огъня, който така приветливо гори в камината. Предишната Клеър не би слагала в нея дори дрехите за пране. Но пък предишната Клеър не би се показала пред хората, без да се наплеска с дебел слой фон дьо тен, а сега, доколкото виждам, не носи никакъв грим. Дори бронзатор, който не изтрива дори когато си ляга да спи.

— Съгласна съм, че изглеждаш добре. Въпросът ми е с какво обогатяват душата ти тези материални блага.

— Душата ми ли? — Дали пък не възнамерява да ми подари чантата на „Шанел“? Твърде е възможно, след като изцяло е променила стила си. Може би ще й направя голяма услуга, ако приема подаръка.

— Да, твоята душа! — тросва се тя и ме връща към действителността. — Чантите и другите луксозни предмети стимулират ли вътрешното ти аз?

Позамислям се. Признавам, че изброените вещи не балансират моето чи или каквото там има предвид Клеър, но ми дават страхотно самочувствие — факт, който изобщо не е за пренебрегване. Няма по-прекрасно усещане от това да си със съвършена чанта — все едно носиш произведение на изкуството. Поне така се оправдавам пред себе си: че въпреки безбожните цени чантите си струват всяко пени. Освен това скъпите чанти са наследствени вещи — не ги купувам за себе си, а за да ги предам на следващото поколение. Убедена съм, че един ден моята неродена дъщеря ще ми благодари за далновидността.

— Ами, стимулират доброто ми настроение — отговарям, за да се защитя. — Чувствам се чудесно, когато ги нося. — Не й казвам, че откакто започна световната криза, ми е все по-неловко да парадирам със скъпите си дизайнерски чанти. А сега май ще се наложи да ги продам, за да си плащам разноските. Защо не спестявах за „черни дни“? Защо?

Клеър повдига вежда, сякаш да подчертае, че казаното от мен е глупаво и неуместно предвид финансовата криза, пред която е изправен целият свят. Откакто загуби работата си, стана политически коректна и започна да вярва в лечебната сила на кристалите. Тъкмо си го помислям, тя изважда от чантата си поредния кристал и го слага в шепата ми.

— Вземи го и не се разделяй с него, ще ти помогне — заявява, а пък аз съм изумена от изражението й на мъдра пророчица. Напоследък изцяло е променила образа си и се прави на мъдра и хрисима, което ми лази по нервите. Когато работеше в банката, беше специалистка по зъбенето и по ръмженето. И по шамарите. Като откри, че неин колега е проникнал в електронната й поща, така го цапардоса, че го просна в коридора на третия етаж. Сега сякаш е от друг свят. И гласът й се промени: напевен е като в записите за самохипноза, които ти помагат да се откажеш от цигарите.

Започвам да се питам дали още има нещо общо помежду ни. Май вместо на нея трябваше да се обадя на Лайза, която все така обича да обикаля магазините и да пазарува. Тя щеше да ми каже, че животът ми е скапан, без да настоява да се откажа от безценната си чанта на „Прада“.

— Да си поговорим за Робърт — подхвърля Клеър, докато дъвче сушена слива от пакета в джоба й. Вече ми е обяснила най-подробно как редовното приемане на фибри, съчетано с консумирането на сушени сливи, подпомага дефекацията и че ако последвам примера й, ще бъда много по-енергична и кожата ми ще загуби сивкавия си оттенък. Видях я как дори потрепери, докато ме гледаше как нагъвам чипс със сирене и с лук — почти съм сигурна, че едва чуто промърмори нещо подигравателно.

Сушените сливи са отблъскващи. Ако барманът разбере какво прави Клеър, ще ги конфискува ли? Надписът над плота гласи, че клиентите имат право да консумират само храна, поръчана в заведението. Дали да не му намигна и да не кимна към Клеър? Ще си струва, ако се отърва от проклетите сливи — призлява ми само като гледам как приятелката ми ги преживя.

— От къде на къде се сети за Робърт? — Изобщо не ми се говори за него.

— Раздели се с него, защото не бяхте сродни души, нали така?

Съвсем доскоро тя побесняваше, чуеше ли за сродни души. Разпалено заявяваше, че тази теория е дивотия и че на онзи, който вярва в нея, сто на сто му хлопа дъската. Сега ми се струва, че приема насериозно тази концепция… толкова много промени са настъпили в Клеър, че ми е трудно да ги следя.

— Вярно е — отговарям. Имам късмет, че не спомена желираното бонбонче. За разлика от нея Тереза непрекъснато ми го натяква вече няколко месеца. Не проумява как някой може да зареже прекрасен мъж, и то заради някакво бонбонче, представете си! Твърди, че постъпката ми е, меко казано, абсурдна, особено след всичките номера на Малкълм. Твърди още, че докато нямам две раждания с форцепс и съпруг, който не може да смени бебешка пелена, дори да го заплашат с разстрел, нямам право да се оплаквам, че животът ми е тежък и непоносим.

— И добре направи! — продължава тя с пълна пара. — Наложително е да заличиш негативите от живота си, за да започнеш начисто — погледни ме: никога не съм била по-щастлива.

Разпалва се, очите й се поизцъклят. Моля се да не ми каже както преди няколко седмици, че е била отнесена от ангел небесен. Ужасно неловко се почувствах.

Вглеждам се в нея, както ми нареди. Лъскавата й гъста коса вече не е оформена в шикозна прическа, а е завързана на неугледна опашка, и то толкова стегната, че лицето й изглежда така, сякаш си е правила пластична операция. Прошарената коса на слепоочията й подсказва, че тя отдавна не е ходила при стилистката. Носи опърпан суичър, с който дори не би си легнала вечер, когато беше директорка на хедж фонд. Преди три месеца щеше да се присмее на всяка жена, дръзнала да се появи в бара в този вид. Казано накратко, струва ми се превъзбудена и няма нищо общо с предишната Клеър, която много държеше на външността си. А най-забавното е, че сякаш няма представа колко странно изглежда… или пък знае, но не й пука.

Клеър лапва още една сушена слива, докато се питам дали преди съм я виждала с опърпания суичър. Не го ли носеше, когато ходехме на фитнес. Струва ми се толкова познат…

— Да, останах без работа — продължава тя — и това е най-щастливото събитие в живота ми. — Невероятно е какво въздействие има висшата сила. Откровено казано, не вярвах в съществуването й, докато не ме уволниха и не започнах да откривам себе си. Установих, че съм живяла непълноценно, половинчато. Най-сетне проумях кое е важното в битието на един човек. Разбираш ли?

— Май не. — Не искам да я нагрубя, обаче нямам представа за какво говори. Как е възможно да приемаш с радост уволнението си? Да не пропускам нещо? Някакъв положителен аспект, който не съм забелязала. Защото аз си представям само как обезнадеждено преглеждам вестникарските обяви, за да си търся работа… каквато и да била. И то при положение че намеря къде да живея.

Клеър продължава с пълна пара:

— Мисълта ми е, че ако не бях останала без работа, нямаше да открия какво всъщност ме влече. Трябва да определиш приоритетите си, Маги — сега или никога. Да не си затваряме очите за истината — годинките си минават и не се подмладяваш, права ли съм?

Гаден и подъл намек. Аз не й казвам, че е крайно време да отиде на фризьор, нали? Не беше необходимо да ми напомня, че вече не съм тийнейджърка — и сама го виждам, като застана сутрин пред огледалото.

— Още не съм престаряла — промърморвам кисело.

— Да, така си е. Прощавай, друго имах предвид. Обаче часовникът тиктака. Настъпил е моментът да промениш живота си, ако имаш желание. Нима на младини си представяше, че ще приключиш кариерата си като брокерка на недвижими имущества? — Лапва поредната сушена слива и я подмята с език в устата си.

— Не знам. Може би не — отговарям. Кой нормален човек мечтае да продава имоти? Професията със сигурност не е в началото на списъка с най-желаните занятия, където челното място е отредено на попзвездите или на филмовите звезди.

— Къде отиде любовта ти към изкуството? — пита тя. — Навремето искаше да станеш художничка. Много те биваше, Маги. Може би тъкмо сега имаш възможност да се върнеш към рисуването.

Въртя между пръстите си чашата с виното и обмислям предложението. Вярно е, че обичах да рисувам, обаче не си правех илюзии, че ще стана нещо повече от любителка. Мечтата да стана прочута художничка отдавна беше забравена заедно с безумната ми амбиция да се омъжа за Джон Бон Джоуви. Която също не се сбъдна.

Ненадейно се сещам къде съм виждала опърпания суичър на Клеър. Подозрително прилича на онзи, който тя използваше като одеялце за любимото си пуделче. Как му беше името? Да, Чарли. Клеър го даде в кучкарник, след като разбра, че не може да го приучи на хигиенни навици. Колкото и да го извеждаше навън, Чарли упорито опикаваше скъпите й ръчно тъкани килими. Търпението й се изчерпа, когато малкият симпатяга се изходи в скъпоценната й чанта от „Баленсиага“. Възможно ли е тя да е облякла „одеялцето“ на кучето си? Тръсвам глава, за да прогоня образа на пудела Чарли, който настойчиво ръфа суичъра. Въобразявам ли си, или виждам по яката следи от остри зъбки? Гласът на Клеър ме сепва.

— Маги! Чу ли какво казах? Може би е настъпил моментът да решиш какво искаш от живота. Още не е твърде късно.

— А? — Откъсвам поглед от гадната й дреха и се опитвам да се съсредоточа.

— Не бива да зарязваш рисуването. Много те биваше — защо не опиташ отново?

— Художниците не изкарват много пари. За съжаление е наложително да получавам заплата, за да се издържам. Знаеш колко са високи наемите.

— Искаш ли да рисуваш?

— Клеър… — въздишам, защото започвам да губя търпение. — Току-що останах без работа. Имам всичко на всичко пет евро и нямам жилище. Изобщо не ми е до рисуване.

— Чакай малко. Ако си намериш евтина квартира и си позволиш няколко месеца почивка, ще се върнеш към любимото си занимание! — ентусиазирано възкликва тя — прочела е прекалено много книги за самопомощ.

— Дори да исках, евтини квартири не се намират под път и над път. Да не говорим, че няма как да си плащам наема, след като вече съм безработна. И не ми предлагай да се върна при нашите, ако обичаш. За нищо на света!

Безработна! Думата отеква в главата ми. Божичко, не вярвах, че ще ми се случи. Ами ако не си намеря друга работа? Как ще преживявам?

— Може да няма евтини жилища в града. — Клеър ме поглежда изпод око. — Хрумвало ли ти е обаче да се преселиш в провинцията? Там всичко е по-достъпно.

— В провинцията ли? Луда ли си? — изсумтявам. Няколко пъти през почивните дни си позволявах да отдъхна в луксозни хотели извън града. Харесвам спа процедурите, обаче след четиридесет и осем часа ми писват и жадувам за глъчката и навалицата в големия град. Немислимо е да живея за постоянно посред нищото.

— Ще е идеалното разрешение за твоя проблем — неумолимо продължава Клеър. — Там парите, които Дърмот ти е дал като компенсация, ще ти стигнат за по-дълго време. Отдъхни и събери сили, после ще решиш какво да предприемеш. Може наистина да се захванеш с рисуването. Кой знае какво може да излезе. Живеем само веднъж, Маги, нямаме право на генерална репетиция.

Да, определено е прочела прекалено много мотивационни книги. На всяка цена ще я запозная с Тереза, за да си гукат на безкрайната тема как да си помогнеш сам и да ме оставят на мира.

— Не се обиждай, Клеър, но говориш глупости.

— Защо? Аз тъкмо това ще направя!

— Моля? За какво говориш?

Тя ме измерва с поглед и дълбоко си поема въздух:

— Реших да изкарам курс за холистичен терапевт и да се преселя в някое провинциално градче.

Тъкмо съм отпила от чашата си и така се задавям, че изпръсквам с вино лицето на Клеър, като за малко не я улучвам в окото. По страната й бавно се стича вадичка от шардоне.

— Какво, какво? Добре ли чух? — Смята да практикува холистична медицина и да живее на село? Явно съвсем е превъртяла. Пристрастена е към кофеина. Пуши като комин. Твърди, че вода пият само мамините синчета и дъщерички. Всъщност го твърдеше, преди да реши да се пречисти от отровите. Въобразявах си, че е временна прищявка и че скоро тя ще се върне към предишния си нездравословен живот.

— Да! — Тя избърсва лицето си с ръкава на опърпания суичър. — Чувствам се толкова щастлива, откакто предприех пътуването към истинската си същност, че искам да се прехвърля на следващото ниво.

Господи! Май наистина се е побъркала! Нима се случва с всички, които останат без работа? Ако е вярно, и мен ме очаква същото. Скоро ще започна да се обличам с дрехи, наръфани от куче, и да държа в джоба си кристали. Неизбежно е.

— Не желая отново да бъда въвлечена в безмилостната конкуренция на трудовия пазар. Разбрах кое е най-важното в живота — не са нито парите, нито имотите. Ето защо, преди да се преквалифицирам, ще прекарам известно време в ашрам.

— В ашрам ли? — Пресушавам чашата си на един дъх и давам знак на бармана, че искам още едно питие. Алкохолът ще ми помогне да понеса поредната „радостна“ новина. Първо Дом ми сервира, че смята да замине за Австралия. Сега пък Клеър разправя, че отива в ашрам и после ще се пресели в провинцията. Какво ли следва? Може би Дърмот ще изскочи от ламперията и ще ми съобщи, че Ивон всъщност е мъж. Което всъщност няма да ме изненада бог знае колко — раменете на тази фръцла са като на щангист.

— Представлява място за уединение, където всеки може да се отдаде на йога и на медитация — пояснява Клеър.

— Знам какво е ашрам. Обаче и през ум не ми минаваше, че… — изпелтечвам.

— Какво? Че ще пожелая да отида ли?

— Ами… да — признавам.

— Грешиш, Маги! Дори изгарям от нетърпение. Тази стъпка ще промени живота ми.

— Добре — промърморвам. Колкото и да се насилвам, не мога да симулирам въодушевление.

— Не се ли радваш заради мен? — Лицето й помръква.

— Как да ти кажа… радвам се… щом ти е на сърцето… Само дето не подозирах, че може да ти се прииска да отидеш в ашрам. — Въздържам се да добавя, че само преди няколко месеца тя щеше да се присмее на подобен идиотски план — нали все повтаряше, че ходенето на йога е загуба на време?

— То и аз не подозирах, но беше преди… — Тя не довършва фразата. Забелязвам, че се мъчи да се овладее и че в очите й проблясват сълзи… а Клеър никога не рони сълзи. Известна е с това, че много пъти е шамаросвала хора, които плачат на обществено място. Веднъж, когато бяхме заедно на кино, удари и мен, защото заридах след трагичната и нелепа смърт на главната героиня. Ударът беше толкова силен, че синината избледня чак след седмица. Заглеждам се в чашата си и ми се приисква земята да се отвори и да ме погълне. За предпочитане е, отколкото да видя как Клеър циври безпомощно.

— Извинявай — подсмърча тя. — Пътуването до истинското аз понякога е мъчително. Така или иначе… — гласът й отново добива нормалния си тембър — … щом се върна от Индия, ще съм подготвена да заживея в провинцията и да започна на чисто. Ами ако тя взема някакъв опиат? Сигурно затова се държи толкова особено. Може би се друса с някакво болкоуспокояващо, продавано без рецепта. Когато за последен път й бях на гости, забелязах разхвърляни навсякъде опаковки с парацетамол. Каквато и да е причината, спешно трябва да я разубедя и да й попреча да върши глупости.

— Ашрамът няма да ти навреди, Клеър — подхващам кротко. — Защото е само кратковременно решение. Сигурна ли си обаче за преселването в провинцията? Подобна постъпка е твърде драстична. Не може ли да си холистичен терапевт тук, в града? „Или да се върнеш в хедж фонда?“ — провиква се вътрешният ми глас.

— Открай време мечтая да живея на село, Маги. Моментът е настъпил: сега или никога. Животът е твърде кратък, за да не осъществиш желанията си. А пък аз съм сигурна, че желая тъкмо това. Дори в интернет открих идеалната къща. Нарича се Роуз Котидж. — Изважда от грозната си чанта компютърна разпечатка и ми я подава през масата. — Сигурно ще ти се стори сладникаво, обаче открай време мечтая да живея в къщичка с рози, засадени от двете страни на входната врата. Къщата е съвършена. Имам прекрасно предчувствие. Представям си какъв ще е животът ми там… нали се сещаш?

— Май да. — Пресушавам чашата си. — Чувала съм подобни възторжени изказвания от мои клиенти — виждат в проспекта снимка на мечтаната къща и си представят как ще прекарат там целия си живот. Само дето много рядко мечтите се сбъдват: още щом прекрачат прага, осъзнават жестоката действителност — че миризмата на къри завинаги се е просмукала в мокета или че стаята откъм улицата винаги ще е студена и тъмна, колкото и лампи да монтират. Първоначалното впечатление може да е много подвеждащо.

Посягам към снимките. Не мога да отрека, че каменната къщичка изглежда фантастично. Вътрешните стени са боядисани в искрящо бяло, вратата е синя като патешко яйце, рамката е обвита с пълзящи рози. Май са запазени оригиналните рамки на прозорците, а в градината цъфтят красиви розови хортензии и до портичката се издига ябълково дърво. Накратко, на снимките къщичката е приказна, но може би фотографиите са подвеждащи — известни са ми всички стари трикове, затова не бързам да изпадна във възторг.

— Може би гледа към шосе — отбелязвам. — Ако даден имот е сниман отблизо като този, целта е да се скрие фактът, че къщата се намира край натоварена магистрала.

— Грешиш. — Клеър се усмихва. — Имотът е уединен и се намира недалеч от селце, наречено Глакън.

— Твърде вероятно е наблизо да има завод за преработване на отпадъци.

— Няма! — Тя игриво се засмива. — Къщата е заобиколена от ливади.

— Тогава съседите са гадняри.

— Най-близо е „господарската“ къща, в която живее хазяинът.

Взирам се в снимките, за да открия някакъв дефект в идиличната картина. Сто на сто има нещо нередно. Може би са използвали фотошоп, за да прикрият недостатъците.

— Престани да търсиш под вола теле, Маги! Къщичката е съвършена.

— Невъзможно е! — Още не й вярвам. Нищо не е съвършено, както изглежда на пръв поглед. — Нищо чудно покривът да е от азбестови плочки.

— Във всеки случай изглеждат наскоро подменени.

— Тогава няма отопление.

— Погледни чудесните старомодни радиатори, монтирани на стените.

— Трябва да има някакъв кусур — упорствам аз.

— Няма. Къщичката е в идеално състояние и наемът ще е приличен, ако се съглася няколко часа седмично да помагам на хазяина.

— Аха! — възкликвам. — Знаех си! Какво трябва да правиш? — Да помага на хазяина. Струва ми се безкрайно съмнително — с какви ли тъмни дела е забъркан господинът? Чувала съм за сексуални оргии, устройвани в провинциалните имения.

— Не знам точно — отговаря Клеър. — Да реша понитата, да разхождам хрътките или да паса овцете… въобще каквото се прави по цял ден на село. Струва ми се истински рай.

— Ясно. — Наистина всичко е ясно — хазяинът ще й намали наема, ако му помага с животните във фермата. Старая се изражението ми да не издаде мислите ми — очевидно съм била прекалено дълго в компанията на Дом и цинизмът му ме е превърнал в скептичка.

— Пропилях твърде много време в проклетата банка, където отгоре на всичко бях длъжна да нося неудобни обувки с висок ток и тесни поли. Вече съм свободна да изразявам себе си по неподозиран досега начин.

Клеър притиска до гърдите си противната чанта, сякаш прегръща любим човек. Ако това е начинът й да изразява себе си, значи сме загазили с двата крака. Но при положение че снимките не са подправени с фотошоп, тя е права за едно: онова местенце е като райско кътче, където можеш да избягаш от напрежението в големия град. Стига да харесваш уединението и живота на село. По които не си падам. Аз съм и винаги ще бъда градско момиче до мозъка на костите.

— Е, ще ти хареса ли да живееш там… поне за известно време? — Очите на Клеър сияят.

— Дали ще ми хареса? На мен? Какво ме засяга твоят план?

— Не бързай, Маги. Размисли. Ще прекарам в ашрама три месеца, но мога да подпиша договора веднага и ти да живееш в къщичката, докато съм в Индия. Този вариант устройва и двете ни: ще наглеждаш имота, докато ме няма, същевременно ще си починеш от градската шумотевица. Отваря ти се идеалната възможност да изпуснеш парата и да решиш каква ще е следващата ти стъпка. Какво губиш?

Поглеждам снимките. Права е — къщичката е много хубава. Може би промяната ще ми дойде добре. Не съм била на почивка, откакто с Робърт се разделихме. Хубаво ще е да си отдъхна, преди да си търся друга работа — така или иначе няколко месеца надали ще са от значение. Може дори да реша да сменя професията… да изкарам няколко курса за преквалификация.

— Не те карам да останеш завинаги — стига да пожелаеш, можеш да се върнеш в града, след като приключа с ашрама. Накратко, не те принуждавам да се обвържеш, Маги, и, разбира се, аз ще плащам наема. Ако щеш вярвай, но ще ми направиш много голяма услуга.

Налага се незабавно да освободя апартамента на Дърмот и нямам къде да отида. Ако Клеър поеме наема, парите от компенсацията ще ми стигнат за по-дълго време и няма да съм притисната да приема каквато и да била работа, за да си плащам сметките.

— Моля те само да ме придружиш и после да обмислиш предложението ми — продължава Клеър.

— Добре — промърморвам. — Щом настояваш.

Казвам си, че нищо не ми струва да се поразходя, и без това нямам какво да правя. Пък и ще е добре да видя къщичката, макар че е твърде възможно от цялата работа да излезе едно голямо нищо. Има вероятност щом Клеър разгледа имота, да подвие опашка и на бърза ръка да се върне в града. Готова съм да заложа последната си заплата, че приятелката ми ще се откаже от гениалния си план, когато разбере, че в „приказната“ къщичка няма нито хидромасажен душ, нито система за възстановяване на топлината.