Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (29)

28

Бийти: Лондон, 1965 г.

Бийти остави малкото си куфарче, пълно с тоалетни принадлежности, на оправеното легло, докато Рей прекарваше двата им големи куфара през вратата на хотелската стая. Той ги остави на дебелия кафяв килим.

— Да ти помогна ли?

— Що за съпруг ще съм, ако не мога да се справя с куфара на жена си? — засмя се той.

Бийти седна на ръба на леглото и го загледа как внася куфарите. Светлата му коса бе започнала да оредява, но още нямаше и един сив кичур, сякаш годините обществен живот и политически отговорности изобщо не го бяха засегнали.

Той се отпусна до нея.

— Уморена ли си?

— Чувствам се добре.

— Трийсет часа на самолет и се чувстваш прекрасно. — Погали я по косата. — Моята Бийти.

— Кога трябва да тръгваш?

Рей погледна часовника си. Беше в Лондон за конференция. Обикновено Бийти, свързана прекалено здраво със собствения си бизнес в Сидни, не го придружаваше. Но беше започнала бавно да отпуска поводите на „Блексланд Уул“, когато компанията стана прекалено голяма за нея да се справя сама.

Това, а и фактът, че децата сега бяха тийнейджъри, щастливи да останат под грижите на една снизходителна и отстъпчива леля за десет дни.

— Приемът е в шест вечерта. Но не съм длъжен да ходя. Няма да им липсвам.

Бийти се прозя. Може би все пак не се чувстваше чак толкова добре.

— Не, трябва да отидеш. Аз ще си поръчам румсървис и ще чета книга.

— Не си лягай прекалено рано. Няма да можеш да се аклиматизираш дни наред.

— Ще те изчакам.

Тя сгъна дрехите им, докато той се изкъпа и избръсна, събра документите му, върза вратовръзката му. И вече не беше нейният Рей, с наивната си усмивка и вкус за глупави, но дружелюбни шеги. Сега беше почитаемият Реймънд Хънтър, депутат, член на парламента за избирателен район Мортъндейл и министър в сянка на здравеопазването.

— Няма да закъснявам — каза той, целувайки я по бузата.

— Благодаря, скъпи. — Тя се опита да се усмихне, но усети, че ъгълчетата на устните й са замръзнали.

Рей наклони глава, изучавайки я.

— Нещо не е наред, нали?

— Липсват ми децата — произнесе тя бързо. Освен това има и нещо друго, което не мога да ти кажа. Тя спокойно срещна погледа му. — Ще звънна на сестра ти да проверя как са и ще се почувствам по-добре.

— Кажи им, че ги поздравявам.

След като го изпрати, Бийти отвори прозореца и пропусна уличния шум и студения есенен въздух вътре. Качи се на високото легло и си взе книга, но не можеше да се съсредоточи върху думите пред очите си. Последният път, когато бе идвала в Лондон, беше когато с Хенри избягаха в Тасмания. Но Рей не знаеше нищо за това. Не беше смятала да превръща миналото си в тайна — тъмна, погребана и срамна, — но така се беше получило. Онова, което Рей не знаеше, беше, че тя има и друг мотив да дойде в Англия с него. За първи път от двайсет и пет години Бийти се надяваше да види дъщеря си.

* * *

Смъртта на Чарли беше една агонизираща раздяла в живота й. Но беше дошъл сезонът за стригане и нямаше как да го спре. Лео Сампсън й помагаше с всичко, което можеше, а Питър и Мат държаха под контрол процедурата. Бийти стоеше на втория етаж в спалнята си, плачеше с часове, седнала под прозореца, така че да може да вижда фиданката на евкалипта, която беше посадила върху гроба на Чарли. Нощем сънуваше, че тича след него, когато той изчезва в тъмен коридор, или че го чака да се появи от южния край на фермата, яхнал Бърч. Седеше и чакаше, докато слънцето залезе и небето стане студено и черно. След това се събуждаше и чувстваше загубата му с нова сила. Ръцете и краката я боляха толкова много, дори си помисли, че я събаря болест; но нямаше никаква болест. Продължаваше да е жестоко здрава. Със сърце на парчета. И със силно тяло, функциониращо като часовник.

Някъде в света бушуваше война. Някъде в света друга майка отглеждаше дъщеря й. Но Бийти не можеше да стои на крака достатъчно дълго, за да се справи с тези тревоги. Месеците минаваха като в забавен каданс, като надвиснал облак скръб, който не се вдигаше, като зимната мъгла, легнала в долината зад хълма. Тя не виждаше светлина.

Наближи Коледа и Бийти изпита малко задоволство от ушиването на едно зимно палто за Луси, което изпрати по пощата в Шотландия. Към него приложи дълго писмо, разказваше на Луси, че Чарли е умрял и че е имала причина да не пише. Последва дълго мълчание, съвсем не неочаквано.

Дойде Великден. До този момент Бийти беше написала шест или седем писма, беше ги изпратила и чакаше. Не се получи никакъв отговор.

Гневът не й даваше нощем да спи. Знаеше, че Моли и Хенри сигурно имат телефон, но не й бяха изпратили номера. Как смееха? Единственото, което искаше, беше да чуе гласа на дъщеря си. Това щеше да я успокои толкова много. Бийти нямаше търпение тази проклета война да свърши. В момента, в който свършеше, щеше да отиде в Шотландия и да ги намери. Междувременно продължаваше да пише писма, да излива своята любов към дъщеря си. И да продължава да ги изпраща в безмълвието.

* * *

Знаеше, че бизнесът й запада. Питър и Мат бяха млади, всъщност не бяха подготвени да се справят с работата във фермата. Последният настриг вълна беше най-добрият досега, така че не се безпокоеше за пари, но беше зарязала счетоводната работа, както и организацията на нещата почти напълно. Вече нямаше сърце за този бизнес. Някога беше свързвала селскостопанския ритъм с нов живот, с обновление, с растеж. Сега като се огледаше виждаше само смърт. Сива пелена безразличие бе покрила всичко и тя знаеше, че трябва да се махне.

Изпрати обява, че дава под наем бизнеса, и започна да опакова багажа си.

Една сутрин, докато извършваше обичайното си посещение до пощенската кутия да провери дали няма нещо от Луси — нямаше! — откри писмо с австралийския правителствен герб отгоре. Намръщи се. Страхуваше се да не е от данъчните или пък някакви лоши новини от чужбина. Но писмото изобщо не беше свързано с данъци. Изглежда някаква комисия към военното министерство беше ратифицирала предложение да се създадат петстотин работни места за жени телеграфисти във въздушните сили. Трябваше им униформа — вълнена пола и блейзър — и се интересуваха дали Бийти може да се заеме с ушиването.

Тя прочете писмото два пъти до пощенската кутия, след това още два пъти във всекидневната. Усети топлина в сърцето, като първите пролетни стръкчета след ледена зима. Беше абсурдно. Можеше да измисли модели за пола и блейзър, но не беше възможно да изработи сама петстотин униформи.

И все пак единственото, което я молеха, беше да приеме работата. Щеше да получи бюджет за наемането на дузина работници и за купуването на дузина шевни машини. Не трябваше да прави нищо, освен да рисува скици, да ръководи и да следи производството.

Сутринта се изниза, докато работеше на бюрото си, чертаеше, драскаше, късаше и започваше отначало. От толкова време не беше изпитвала никакво удоволствие в живота, че сега имаше чувството, че е пияна. Радост. Истинска радост. Когато нахвърли шест-седем модела, насочи ума си към офертата и приблизителните цени, кръстейки се да не са прекалено високи или прекалено ниски. Стомахът й закъркори, напомняйки й, че не е яла. Тя вдигна очи и видя, че сенките навън са се удължили. Беше работила над идеята буквално цял ден.

Не можеше да си спомни последния път, когато времето бе отлетяло толкова бързо. Всеки миг след смъртта на Чарли беше мъчително дълъг.

И тогава разбра какво може да я спаси: работата. Но не работа във фермата — там имаше прекалено много спомени.

Изминаха шест седмици, преди да получи договора. Дотогава вече беше опаковала багажа си и готова да тръгне. Беше накарала един брокер да й намери малко местенце в Хеймаркет с достатъчно пространство отдолу за работилница.

Сутринта, когато напусна „Дивото цвете“, валеше дъжд. Новите наематели бяха пристигнали и се опитваха да пренесат мебелите си през калта и локвите. Трите им малки момчета тичаха из къщата и пищяха от въодушевление. Това накара Бийти да изпита задоволство, че къщата отново ще се изпълни със смях и любов. Тя се качи в колата си и не се обърна да погледне към гроба на Чарли. Знаеше, че това ще я разплаче.

* * *

Четири години по-късно в Сидни се запозна с Рей. Беше поканена на благотворителен бал за Организацията на вдовиците на военните. По принцип обичаше да е сама. Не че беше толкова самотница, колкото предпазлива. Определено мястото, където живееше в момента, беше съвсем различно от Люинфорд. Никой не знаеше, че е самотна майка със съмнителен морал. Никой не я бе виждал да изпраща безброй писма до Шотландия, до незаконната си дъщеря или бившия си любовник и съпругата му. Никой, с изключение на Лео Сампсън, не знаеше за усилията й да намери Луси чрез заплетената и скъпа правна система или как безкрайно проточилата се война бе направила усилията й двойно по-големи. Със сигурност никой не знаеше за сълзите, които изплакваше във възглавницата си нощем, осъзнавайки, че детето й се е променило много, откакто го е видяла за последен път. Осъзнавайки, че вече дори не може да си представи как би изглеждала Луси, и че дългото отсъствие е притъпило нуждата й да види момиченцето. В много отношения онази Луси, която познаваше, си беше отишла завинаги. И на нейно място в света се бе появила висока и непозната тийнейджърка. Тийнейджърка, която — ако Бийти беше права за отровата, с която й бяха напълнили ушите Моли и Хенри — щеше да се държи враждебно към нея, ако се срещнеха.

Балната зала на хотел „Уентуърт“ грееше под ослепителните полилеи. Дузината маси бяха покрити с фин китайски порцелан и сребърни прибори за вечерята, състояща се от пет блюда, но Бийти беше прекалено притеснена, за да мисли за ядене. Трябваше да произнесе реч. Беше се превърнала в нещо като знаменитост в Сидни, след като моделите й бяха избрани от голяма американска верига магазини. Сега почти шестдесет процента от бизнеса й беше за износ. Вече не правеше дизайн за правителството или бизнеса, а за специализирани магазини и модни бутици. Практичните й, но красиви модели, се търсеха, тъй като жените вече гледаха на себе си като на силни и компетентни. А Бийти — млада, свободна и богата — стана символ на тези качества. Австралийски женски седмичник беше пуснал статия за нея непосредствено след Коледа и тя установи с изненада, че хората на улицата от време на време я разпознават.

Богатите гости влязоха. Жените в дълги бродирани рокли, с лисици около врата и велурени чантички; мъжете във вълнени костюми от две части, копринени вратовръзки и златни клипсове върху тях. Бийти бе избрала да се облече по свой дизайн — къса плисирана пола, копринена блуза с остро деколте и късо болеро отгоре. На рамото си носеше копринено цвете, краката й бяха обути в обувки на високи токчета, украсени с панделка. Залата се изпълни с миризма на тютюнев дим и Бийти усети, че трудно си поема дъх. Помоли един келнер за чаша бренди и го изненада като го обърна наведнъж.

— Благодаря — върна му чашата тя. — Така е малко по-добре.

Накрая дойде време за речта й. Осветлението в стаята намаля и тя се качи на един подиум, облегна се на катедрата отчаяно и си пое дълбоко въздух.

Бяха я помолили да говори за успеха си, откъде е тръгнала, докъде е стигнала. Но от този разказ трябваше да отпаднат много неща. Да, тя беше бедна емигрантка от Шотландия, която се бе мъчила да изкарва пари, работейки при Маргарет Дей, пришивайки копчета по саката на хората. Но не спомена нищо за детето, което е трябвало да издържа, за съпруга пияница, който играеше комар и когото се наложи да напусне, за развратния си шеф, когото трябваше да надхитри. Да, ръцете й бяха загрубели от работа, докато пасеше овцете в дългите зими, само за да се върне вкъщи за малка порция месо от див заек и рядка супа от пащърнак на вечеря. Но не спомена нищо за мъжа, който я беше научил да язди кон, който я беше обичал и подкрепял в трудните времена. Да разкаже живота си по този начин означаваше да заличи всички тези контрасти, да го направи далеч по-скучен. Но тя не можеше да се изправи тук, пред богатото общество на Сидни и да признае, че е имала извънбрачно дете, че е спечелила фермата в отвратителен облог и е имала страстна връзка с чернокож мъж. Запита се дали тези неприятни истини някога ще изплуват на светло, дали хората от Люинфорд са достатъчно щастливи сега, когато си е заминала, за да не я споменават отново. Достатъчно дребнави във възгледите си, за да не чуят за успеха й на световната сцена.

Тя спря да говори, чувстваше се през цялото време като измамница, а аудиторията избухна в ентусиазирани ръкопляскания. Изненада се: мислеше си, че е досадила на всички.

— Благодаря ви — прошепна тя. — Благодаря ви.

Засвири оркестър, тя слезе от сцената и присъстващите се завъртяха в танц. Бийти се върна на масата си, към чашата с топящ се сладолед. Усети внезапен апетит, изяде сладоледа бързо и леко й прилоша. Другите гости на масата, ухаещи на скъпи одеколони и кремове за коса, се наведоха към нея, говореха й колко са харесали речта й, след това един по един се отправиха към дансинга. Бийти седеше сама и се питаше дали ще бъде неучтиво да си тръгне.

— Госпожице Блексланд?

Тя вдигна очи и видя висок мъж с руса коси и хубави очи. Беше облечен в красиво скроен раиран костюм от вълнен плат.

— Здравейте — кимна тя.

— Може ли да ви поканя на танц?

Очите на Бийти се отклониха към дансинга, след това се върнаха към мъжа. Тя не можеше да танцува. Събитията в живота й никога не я бяха отвеждали до балната зала. Другите жени бяха елегантни, знаеха какво правят.

— Съжалявам. Не смятам, че съм добра танцьорка…

Той се поколеба, явно се чудеше дали му отказва изобщо.

— Да ви предложа чаша шампанско, тогава?

Тя изпита съжаление, че е отхвърлила поканата му за танц, а той изглеждаше толкова мил.

— Разбира се. Ще бъде чудесно.

Чакаше го да се върне и си мислеше, че би трябвало да избяга, когато имаше такава възможност.

Той седна до нея. Тя отпи бавно от чашата, съзнавайки, че на празен стомах мехурчетата ще отидат право в главата й.

— Ще разрешите ли да ви се представя както подобава? — каза той и я погледна прямо. — Аз съм Реймънд Хънтър, депутат.

— Приятно ми е — кимна тя.

— Речта ви много ми хареса.

— Мислех, че съм досадила на всички.

— Съвсем не. Смятам, че всички бяха очаровани. Е, аз поне със сигурност.

Не пий прекалено бързо, Бийти. Тя остави чашата и си пое дълбоко въздух.

— От колко време сте в парламента?

— Три и половина години. Макар че понякога ми се струва адски отдавна.

Тя се засмя тихо. Окуражен, той й разказа няколко истории от живота в Канбера. Беше обезоръжена от самоиронията му и не усети как започна да се смее все по-високо, като вдовицата със зачервеното лице на съседната маса. Желанието й да се махне отслабна и когато Реймънд я попита дали може да й се обади следващата вечер и да я изведе на вечеря, тя не отказа.

Но и не каза „да“.

— Попитайте ме утре, когато не съм пила нищо. Ще ви дам служебния си телефонен номер.

Той старателно го записа, след това я качи в едно такси пред хотела. Тя се усмихваше през целия път до къщи, изчервена и развеселена от шегите му.

* * *

Бийти се беше научила по трудния начин да разделя жизненото от работното си пространство. През първите две години в Сидни бе живяла непосредствено над работилницата и се оказваше на работа от момента, в който се събудеше, до момента, в който заспиваше. Сега всяка сутрин вземаше трамвая от Касълриф стрийт до малката си работилница с бюро и телефон в ъгъла, и звукът на електрическите шевни машини не спираше цял ден. Рей й телефонира непосредствено след обяд, тъкмо когато се бе самоубедила, че няма да се обади, и се бе почувствала неочаквано разочарована.

— Е? — каза той.

— Да — беше отговорът й.

И едва ли не въпреки желанието си се оказа с нов поклонник.