Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (13)

12

Бийти беше работила в „Дивото цвете“ шест месеца, преди да срещне Рафаел Бланчард. Беше го зърнала веднъж, при пристигането си, когато погледна към горния етаж. Беше видяла профила му на прозореца, но той не я беше видял. Беше й се сторило, че е с тъмна коса, бледи очи и че е млад, но нищо повече. Междувременно Алис слизаше в кухнята всеки ден след обед да хване намаляващата топлина от печката и й разказваше това-онова за Рафаел. Че бил петият син на дребен граф в Англия и бил натоварен да разшири техните бизнес интереси в империята, само че не се интересувал много от бизнес, а още по-малко от овце. Че бил наел управител на фермата, а той самият водел активен социален живот. Тя разбра, че Михаил е момчето за всичко и че ходи с колата три-четири пъти на ден, за да взема хора и да ги връща обратно по домовете им.

Беше чудесна зимна сутрин. Слънцето бе изгряло късно, но сега блестеше ярко, изпращаше златната си светлина към дърветата и ливадите. Когато Бийти дойде на работа, Алис беше в кухнята, седеше на малката маса, обхванала главата си с ръце.

— Какво не е наред? — попита Бийти, докато закачаше палтото си и си връзваше престилката.

Алис вдигна очи. Лицето й беше зачервено и тя държеше омачкана кърпичка в ръката си.

— Болна съм — изграчи. След това, сякаш да го потвърди, се закашля така, сякаш нямаше никога да спре.

Бийти й наля чаша вода и я побутна по лакътя.

Алис успя да потисне кашлицата и отпи. След това издуха шумно носа си.

— Бийти, днес ти ще трябва да сервираш обяда. Не мога да кашлям върху храната.

— Разбира се, трябва само да ми кажеш какво да правя.

Алис я погледна с помътнели очи.

— Има само едно правило. Не срещай поглед с този на господин Бланчард.

— Не обича ли?

— Не заради него, Бийти. Заради теб. — Алис поклати глава. — Просто дръж главата си наведена. Днес той ще има само един гост: господин Сампсън, неговия адвокат. Изчакай, докато потънат в дълбок разговор, след това бъди невидима. Остави им храната и напусни стаята. Две блюда: супа и печено. Аз вече приготвих печеното.

Цяла сутрин, докато работиха заедно в кухнята, Бийти прехвърляше в ума си предупреждението на Алис. „Дръж си главата наведена.“ Той сигурно беше тиранин, ужасен кавгаджия. Как се оправяше Алис с него, ако случаят беше такъв? С напредването на деня тя ставаше все по-нервна. След Хенри се бе надявала да си няма никога работа с доминиращ мъж.

Най-после дойде време да занесе супата в трапезарията. Алис й даде наставления и след като се насили да държи ръцете си спокойни, Бийти излезе от кухнята, за да види малко повече от чифлика „Дивото цвете“.

Право срещу кухнята имаше стая, използвана за килер. Вратите му бяха затворени. Стълби водеха нагоре към помещенията за спане. Тъмната дървена ламперия поглъщаше светлината. Зад стълбите се намираха дневна и трапезария. Тя намери вратата към трапезарията и чу мъжки гласове отвътре. Идеалният момент. След като подпря подноса на хълбока си, отвори вратата и се плъзна през нея.

С наведена глава. Улови миризма на одеколон, а под нея не чак толкова приятен мирис на мухъл. Съзнанието й регистрира същите високи, катедрални прозорци и сгъваеми френски врати, отворени към влажен, обсипан с лишеи вътрешен двор. Не погледна към мъжете и те продължиха да говорят така, сякаш не беше там. Купа пред всеки от тях — Алис беше застлала масата тази сутрин — и се приготви да излезе.

Но преди да стигне до вратата, разговорът спря рязко и един властен глас произнесе:

— Ти не си Алис.

Бийти се обърна, пъхнала подноса под мишница. Трябваше ли да продължава да държи главата си наведена? Изглеждаше грубо, а тя не искаше да бъде мъмрена за това. Вдигна поглед и се усмихна любезно.

— Аз съм Бийти, сър.

Рафаел Бланчард щеше да е много хубав, ако беше жена. Имаше гъста, тъмна коса, която се къдреше около челото му, и кръгли, бледосини очи с дълги мигли. Лицето му беше бяло, макар и с набола брада, а ръцете му дълги и слаби. Характерното за него беше, че е едновременно слаб — ръцете и краката му направо се губеха, докато около талията му се беше натрупала доста тлъстина. По някакъв начин това напомни на Бийти за една кукла, която веднъж бе направила за Луси: натъпкан чорап за тяло с набучени клечки за ръце и крака. Тя погледна за миг към събеседника му — по-възрастен мъж с прошарена коса, който й се усмихна мило.

Рафаел обаче не се усмихна.

— Бийти, коя си ти и защо ти ми поднасяш супа?

— Аз съм ви прислужница, а Алис е болна.

— Нова ли си?

— Не, сър, работя тук от шест месеца.

— Шест месеца! И никога не съм те виждал?! — Очите му се ококориха от изненада. — Алис те е крила, така ли?

— Не, сър. Работя в кухнята и пералнята. Нямаше причина да се появявам до днес. — Бийти бавно осъзна, че Рафаел не й е ядосан. Тя се отпусна малко и се усмихна. — Сега тръгвам. Основното блюдо е говеждо печено.

— Очаквам пак да те видя. — Погледът му се плъзна лакомо по лицето и по тялото й и Бийти усети, че настръхва от отвращение.

Върна се в кухнята и сподели с Алис:

— Видя ме, но беше много мил.

— Разбира се, че е бил — промърмори Алис. — Само не му позволявай да е прекалено мил, ако разбираш какво искам да кажа. Точно така изгубихме последната си прислужница.

Бийти сложи чайника на печката. Между двете блюда винаги беше хубаво да се пийне чаша чай.

— Хайде. По-добре ми кажи.

— Тя беше една млада глупачка. Когато той започна да показва любовта си към нея, взе, че му повярва, макар да й повтарях, че всичко това съм го виждала и преди. Той никога не би се оженил за прислужница! Искаше само едно нещо и когато го получи, я изхвърли.

Бийти я загледа в ужас, спомняйки си предупрежденията на Маргарет, че „Дивото цвете“ е място на греха.

— Не може да бъде!

— Може! Ти не се притеснявай, след днешния ден се връщаш отново тук и в пералнята, а той ще те забрави бързо. Има си достатъчно други хубави момичета, с които да се занимава. Михаил ги води тук вечер. Хайде да пийнем чай. Умирам за чай.

Бийти направи чая и седна с Алис. Силен, горещ чай. Тя погледна през прозореца към хълмистите ливади и далечното бледо небе, и си помисли за Хенри, за момичетата в „Моркъм хаус“, за отношенията между мъжете и жените. Да остави Хенри й бе коствало много усилия и тя бе горда от себе си, но това не беше изтрило напълно чувството за уязвимост, дълбокото й убеждение, че тя беше просто жертва, която чака някой да се възползва от нея. Помисли си за гладния поглед, с който я бе погледнал Рафаел; може би в нея имаше нещо, което го караше да си мисли, че може да се държи така. Реши, че когато се върне в трапезарията, няма да се усмихва угоднически. Щеше да вирне високо брадичка и да му покаже, че не е глупава играчка, с която може да си играе.

Така и направи. Вървеше изправена, с вдигната глава.

Рафаел, който изглежда очакваше връщането й, прекъсна разговора си по средата.

— А, тя се върна. Можеш ли да повярваш, Лео, че Алис я е държала скрита през цялото време под стълбището? Истинска красавица, не е ли така?

Беше минало много време, откакто някой бе казвал, че е красива. Тя не се беше променила много — все още бе дребна и слаба, тъмната й коса продължаваше да отказва да се покорява, и тя предполагаше, че някакъв намек за уморена предпазливост в нея отблъсква погледите на мъжете. Другият джентълмен прояви благоприличието да прозвучи смутено:

— Всяка жена е красива, ако има грация и състрадание — промърмори той.

— Бийти, това е Лео Сампсън, адвокатът ми.

Бийти кимна на адвоката и му се усмихна признателно.

— Защо не седнеш за малко с нас, момиче? Можем да оставим бизнес разговорите за след хранене. Разкажи ни за себе си. Долавям шотландски акцент.

Бийти разчисти купите от супата и, без да среща очите му, каза:

— Благодаря за любезното предложение, но Алис ме помоли да се върна в кухнята.

— Алис! Тя ми е подчинена. Както и ти. — В гласа му се появи студена нотка. — Не забравяй кой ти плаща надницата.

— Не го забравям, сър, и съм много благодарна. — Тя направи всичко възможно гласът й да прозвучи уверено; опита се да си представи какво би направила Маргарет при такива обстоятелства. — Но тъй като Бог е бил достатъчно добър да ми даде тази работа, по-добре ще е да покажа благодарността си като продължавам да я върша. — Сега тя прозвуча прекалено благочестиво, за да бъде съблазнена.

Рафаел замълча — макар да го усети, че е ядосан — и тя се измъкна бързо от стаята с туптящо сърце, но доволна, че може да се върне към живота си в кухнята и никога повече да не го види.

* * *

На следващия ден, в събота, Михаил не дойде с колата в десет, както правеше винаги. Бийти изчака половин час, докато Луси подскачаше около нея и я питаше непрекъснато дали днес ще работи.

— Не знам — отвърна Бийти. — Би трябвало.

Беше прекалено студено да чака навън, затова реши, че ще чуе Михаил, когато пристигне, и дръпна Луси в къщата.

Маргарет вдигна поглед.

— Няма ли я колата?

— Не. — Сърцето й трепереше. Сигурно беше изгубила работата си. Рафаел Бланчард се беше обидил от отказа й да седне с него. Опитвайки се да бъде силна и недосегаема, се бе държала само снизходително и грубо. Тя се отпусна на дивана.

— Не се тревожи — каза Маргарет. — По-добре е да си далеч от онова място.

Бийти си помисли да отиде до пощата и да се обади по телефона на Алис, но не искаше да харчи; имаше някакви спестявания и не искаше да започне да ги пилее отсега. Все пак не искаше да се откаже да се надява, че колата ще пристигне. Че Михаил е бил задържан някъде или че има някакъв проблем с двигателя. Но когато пладне дойде и отмина, когато следобедът захладня, когато цветовете на залеза обагриха небето, Бийти беше принудена да признае, че е изгубила работата си. Тя седеше напрегнато в стола си, докато Луси се опитваше да я извади от мрачните мисли. Но не можа да се усмихне на детето дори престорено.

Маргарет тъкмо казваше, че огънят трябва да се запали рано, когато отвън се чу клаксон. Бийти изтича до вратата. Михаил чакаше. Само че беше пет следобед: времето, когато обикновено свършваше работа. Любопитна, тя отиде до колата и отвори вратата.

— Какво е станало? — попита тя Михаил.

— Идваш — каза той.

— Защо толкова късно?

Той поклати глава. Или не знаеше отговора, или не разбираше какво го пита. Тя погледна през рамо към Маргарет и Луси на верандата.

— Той казва, че трябва да отида сега на работа.

— Но вече е време за вечеря, мамо — възрази Луси.

Устата на Маргарет беше стисната здраво.

— Бъди внимателна.

Бийти изтича до верандата да целуне Луси за лека нощ, после се обърна към Маргарет.

— Благодаря ти, че се грижиш за нея.

— Кой ще се грижи за теб?

— Може би тази вечер има официална вечеря и се нуждаят от допълнителен персонал.

— Знам какво става там нощем.

Бийти преглътна мъчително.

— Какво?

— Предполагам, че ще разбереш.

— Ще стоя в кухнята.

— Непременно го направи.

Лицето на Луси беше бледо, очите й гледаха тревожно.

— Мамо? Какво става?

— Няма значение, скъпа — каза Бийти. — Това е просто работа.

Маргарет грабна Луси.

— Хайде, сладкото ми грахче. Ще ми помогнеш да намачкаме картофите.

Бийти се върна до колата и влезе.

— Благодаря, Михаил — каза тя.

Той изсумтя и подкара към пътя.

По време на пътуването главата на Бийти беше пълна с упадъчни сцени. Но по едно време се присмя на себе си. Представата на Маргарет за това какви грехове се вършат там и нейната собствена не съвпадаха. Тя реши да запази мнението си за след като говори с Алис. В този момент беше благодарна, че работи.

Алис я посрещна до колата, извинявайки се, преди да е отворила вратата.

— Съжалявам, съжалявам. Господин Бланчард промени часовете ти. Назначи друга прислужница за сутрешната смяна и за пералнята. Приключваш с прането на дрехи. — Тя се усмихна слабо, когато въведе Бийти в къщата. — Но се страхувам, че повече няма да можеш да се криеш в кухнята.

Сърцето на Бийти се сви.

— О, скъпа. — Тя можеше да чуе заглушената музика и гласовете, които идваха зад вратата на дневната.

— Той иска да работиш от пет следобед до полунощ само четири нощи в седмицата, но за същата заплата.

— Наистина ли? Само четири вечери, но за същите пари?

Алис кимна. Бийти ликуваше. Наистина, работата през нощта беше уморителна, но така щеше да има повече време за Луси.

— И какво трябва да правя?

— Сервираме вечерята заедно — гостите престояват обикновено от четвъртък до неделя, — след което ти оставаш да помагаш с напитките. В дневната има бар. Те… играят карти. — Алис я погледна многозначително.

— Хазарт? — Просто обикновените грехове.

Алис кимна.

— Това притеснява ли те? — Алис знаеше малко за Хари, за отвращението на Бийти към пиенето и хазарта.

Бийти почти се засмя. Сервиране на напитки на незаконно покер парти. В продължение на пет години беше правила точно това.

— Ще направя всичко, което се иска — каза тя.

* * *

Маргарет изчака месец, преди да изрази неодобрението си от новата работа на Бийти. Трите вървяха заедно към магазина. Луси подтичваше отпред към дългата каменна ограда на „Гаретс“, по която обичаше да се катери и да върви, разперила ръце за равновесие. Сутринта беше красива, но много студена и дъхът на Бийти излизаше на бели облачета от устата.

— Е, как върви горе в „Дивото цвете“?

— Добре, благодаря. — Бийти погледна към Луси, към новото й зимно палтенце и обувки. Беше открила, че гостите на Рафаел Бланчард обичат да пускат по някое пени, ако им се усмихне по правилния начин, и тя не беше чак толкова против лакомия поглед на Рафаел, когато той означаваше хубави дрехи за нея и за детето й. Оттогава не я беше заговарял директно, освен да излае по някоя и друга заповед. Определено не се опитваше да я накара да седне и да споделя с него, от което бе доволна.

Маргарет изсумтя.

— Не е чак толкова лошо, колкото си мислиш — каза Бийти. — Пият малко и изиграват по няколко игри на карти.

— А жените?

— Няма жени. Това е нещо като мъжки клуб. — Не беше съвсем истина. — Михаил беше докарал две момичета точно предишната нощ, но Бийти нарочно не им беше обърнала внимание.

Поредно изсумтяване.

— И каква е работата ти там?

Луси пееше песничка, обърна се на пета и тръгна назад по оградата. Утринното слънце топлеше листата на измръзналия жив плет. Госпожа Гарет, която градинарстваше, обула панталони от туид, които Бийти бе преправила миналата седмица, им извика добро утро.

Бийти понижи глас:

— Аз само нося храна и напитки, и почиствам.

— С тези дрехи, с които си облечена?

Алис беше казала на Бийти, че се изисква да е облечена с нещо, което е по-подходящо за компания по време на вечерната й смяна, така че Бийти бе изхарчила част от спестяванията им за нов плат и бе ушила две красиви рокли на цветя с леко набрани ръкави.

— Трябва да видиш как са облечени мъжете. С високи колосани яки с подвити ъгълчета и жилетки. Много по-изискано от мен.

Луси се умори да върви по оградата и скочи долу, изтичвайки да ги догони. В момента завиваха по главната улица.

— Чух, че щяло да се отвори работно място в хлебарницата — каза Маргарет. — Лизи Флауър е бременна и й е лошо през цялото време, ще имат нужда от някого в магазина, ако си тръгне. Защо не се отбием и да попитаме днес? По-добре, отколкото да се прибираш вкъщи, вмирисана на цигари и джин.

— Не искам да работя в хлебарницата. Имам си чудесна работа.

Поредно изсумтяване, но Маргарет си замълча. Бийти знаеше, обаче, че в очите на Маргарет тя също е грешница. Колко време щеше да мине, преди да ги изгони на улицата? Алис беше споменала възможността тя да остане в чифлика по време на сезона за стригане през септември и да се занимава с цялата допълнителна работа. Надяваше се Маргарет да ги държи дотогава. Гневни сълзи избиха в очите й, но тя ги преглътна. Отказваше да вярва, че върши погрешното нещо: грижеше се за детето си по единствено възможния за нея начин.

* * *

Луси се събуди. Нещо я бе накарало да настръхне в съня си. Беше сънувала — от онези сънища, които изчезват в момента, когато се опиташ да си ги спомниш. Тя се обърна в леглото да види дали майка й вече се е върнала от работа, но беше сама. Протегна се, затвори очи и се помоли наум, както я бе научила Маргарет. „Моля те, откъсни мама от грешниците, моля те, откъсни мама от грешниците“…

Ето го пак онова настръхване. Само че не беше истинско, а по-скоро в главата й. Безсмислени думи като „дълго време“ и „не мога да разбера“. След това мъжки глас. Ето откъде бе дошло настръхването. Защо в къщата имаше мъж? Говореше тихо, но тя го чу да споменава името на майка й. Тя отвори вратата леко, за да надникне. Пантата изскърца и разговорът внезапно спря. Чуха се приближаващи стъпки.

Луси изтича обратно към леглото и скочи в него, стискайки силно клепачи.

— Луси? — Беше Маргарет.

Тя не отвори очите си.

Маргарет се приближи, седна на ръба на леглото.

— Знам, че си будна. Оставила си вратата отворена.

Луси отвори очи.

— Съжалявам.

— Няма нищо. По-добре стани и ела в дневната. Там има някой, който иска да те види.

— Да ме види? Мама знае ли? Тя там ли е?

— Не, майка ти е на работа и е по-добре да не чува за това. Мислиш ли, че можеш да пазиш тайна? Само за известно време? Правим някои неща и искаме да бъде приятна изненада за мама. Става ли?

Луси беше любопитна, така че се съгласи. Хвана ръката на Маргарет и стана отново от леглото, слязоха по стъпалата и после тръгнаха по коридора. Маргарет леко я побутна да влезе в дневната, където седеше красив джентълмен.

Луси усети как настръхването се превръща в жужене. Чертите на джентълмена изглеждаха сякаш плуват, след това изкристализираха във форма едновременно странна и болезнено позната.

— Луси — каза той с останал без дъх глас.

Луси се втурна напред.

— Татко!