Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (11)

10

Раздрънканата кола се носеше покрай черната вода, преминаваше през малки градчета и ниви. Бяха различно зелени от тези в Шотландия: по-матови, по-светли. Но слънцето бе по-ярко и Бийти си позволи да се ободри малко. Дорис й бе написала инструкции на един лист. Тя трябваше да слезе от пощенската кола в Ню Норфолк и да вземе друга, която щеше да я откара още по̀ на северозапад. Накрая в малък град на име Блай трябваше да изчака старомодна каручка до Люинфорд.

Смениха първата кола без проблеми, но по обяд Луси повърна върху дрехите си. Бийти я преоблече в чиста дрешка от багажа, но миризмата остана и на самата нея започна да й се гади.

Пристигнаха в Блай, намериха мястото, откъдето трябваше да ги вземе каручката, и седнаха да чакат. Бийти носеше сандвичи с мазнина и мед, и двете с Луси си ги поделиха отстрани на пътя.

Бийти беше доволна, че се налага да спрат, макар и за малко. Недоспиването от предишната нощ придаваше на всички събития през деня кошмарни, нереални краски. В съзнанието си тя отново и отново превърташе фразата: „Напуснах Хенри, напуснах Хенри“, но въпреки това продължаваше да й се струва, че не е истина. По каква причина бе избрала несигурността? Въпреки уверенията на Дорис, тя всъщност не знаеше дали Маргарет ще я приеме у дома си. И дали изобщо си е вкъщи. Ами ако бе решила да отиде на гости? Или на почивка?

— Мамо? — Гласът на Луси я откъсна от тревогите.

— Да, скъпа?

Луси се наклони към нея:

— Къде е татко?

— На работа е.

— Днес го нямаше на закуска.

— Не. Татко е… Няма да виждаме татко известно време.

Луси вдигна очи към нея. Слънцето накара червената й коса да заблести.

— Защо не? — Сълзите вече заплашваха да потекат.

Бийти прехвърли въпроса в главата си. Как да обясни ситуацията на едно четиригодишно дете?

— Татко е болен — каза тя. — От такава болест, която е опасна за нас, ако сме близо до него.

— Но аз обичам татко. — Тя вдигна нагоре куклата Хенриета, сякаш да докаже думите си.

— И татко те обича. Само че не може да се грижи за нас точно сега, така че трябва да се махнем и да се грижим сами за себе си.

Луси се разплака не на шега.

— Той ще ни липсва. Знам го.

Накрая Луси се измори да плаче и седна на тревата. Бийти крачеше напред-назад и поглеждаше към пътя за каруцата. Според инструкциите на Дорис трябваше да е тук още преди час. Тя гледаше бележката отново и отново. Да, беше на правилното място, под табелката с името на града, в посока северозапад, на сто ярда от кръчмата. Замисли се да отиде и да попита за каруцата, но се страхуваше, че тя може да дойде в момента, в който се отдалечи. Денят стана прекалено топъл, влажен. Тя се увери, че Луси седи на сянка. В далечината можеше да чуе рекичка, която тичаше по камъните и й се прииска да отиде да я намери и да пие от водата. Но не го направи. Чакаше и чакаше, докато си даде сметка, че е минал още един час и че пощенската кола сигурно няма да дойде. Стомахът й се сви. Ами сега? Какво щеше да прави?

— Хайде, Луси — каза тя, разтърсвайки момиченцето, седнало отчаяно в тревата. — Трябва да отида до онази кръчма и да попитам за пощенската кола.

Луси се изправи и хвана майка си за ръка. Тръгнаха заедно — Бийти хвърляше поглед през рамо отново и отново — и влязоха в хладната кръчма. На бара седяха пет-шест мъже и всички погледнаха, изненадани при вида на жена и дете. Миришеше така, сякаш бирата беше проникнала в дъските на пода.

— Тук не се допускат жени, скъпа — каза барманът любезно.

— Само исках да разбера… Пощенската кола до Люинфорд?

— А, старият Франк. Страшен негодник. Не пътува в бурни дни; смята, че гръмотевиците плашат конете.

— Бурни? — Тя си помисли за времето навън — горещо и ясно.

— Имаме стая отзад, ако трябва да останете тук за през нощта.

— Не, аз… — Тя нямаше пари. Само едно пени за пощенската кола. Но пощенската кола не идваше. — Далече ли е пеша?

Той присви очи, пресмятайки.

— Хм. Към три часа. Малката обаче може да ви забави. Да ви предложа вода?

Бийти пое чашата с благодарност и даде и на Луси да се напие. Изслуша напътствията как да стигне до Люинфорд и оставяйки се на съдбата си, потегли.

След половин час по пътя забеляза на хоризонта да се събират първите тъмни облаци. След още половин час, когато Луси започна да мрънка, че не може да направи и крачка повече, чу първия гръмотевичен тътен.

Сърцето й беше преживяло толкова много за днес — страх, надежда, несигурност, — че едва не се пръсна пред тази нова заплаха. Ето ги — вървят по някакъв черен път по средата на нищото, докато се задава буря. Тя спря за момент и Луси седна с благодарност край пътя. Пот се стичаше под блузата й.

Подслон. Това трябваше да е първият й приоритет. Беше опасно да стоят под дърво по време на буря, така че трябваше да намери къща или барака, или нещо с покрив. Каквото и да е. Тя се обърна в бавен кръг. На изток се виждаха километри гъсти, заплетени шубраци, но на запад имаше широки ливади, оградени с бодлива ограда или високи тополи, между клоните на които прелитаха скорци. Ферми. Фермите означаваха къщи.

— Мамо? Уморена съм.

— Знам, скъпа, знам. — Бийти присви очи към небето. Фронтът на бурята се придвижваше бързо, но още нямаше дъжд или вятър. — Ще отидем до онази ливада и ще проверим дали има къде да си починем.

Луси кимна и стана.

— Добро момиче — похвали я Бийти и я поведе към оградата. — А сега ще трябва да легнеш по коремче и да се провреш под нея. Хайде, внимателно. — Бийти повдигна телта, доколкото позволяваше, като гледаше как Луси се плъзга отдолу, така че нито един шип да не закачи дрехата или косата й. — Като змия. Точно така.

Бийти пъхна кашона отдолу след нея, но знаеше, че тя самата няма да може да мине. Затова се опита да раздели двете средни жици и да мине между тях. Докато се провираше, закачи роклята и прасеца си на един от бодлите. Заболя я.

— Мамо, кървиш.

Тя притисна полата към раната и кървенето бързо спря.

— Няма нищо. Хайде. Приближава буря. — Едва изрекла тези думи, се изви вятър.

Изкачиха с труд хълма и оттам Бийти можеше да види безкрайни километри ливади. Зелени хълмове с меки очертания, прекъсвани от големи, плоски скали. Тук-там самотни евкалипти, живи, или мъртви и побелели — домове за врани. Но никакъв чифлик. Всъщност, нямаше крави, нито пък овце. Започна да подозира, че нито фермата е толкова голяма, нито пък е действаща. Но в далечината съзря малка бяла постройка. Барака. Тътенът на гръмотевиците се приближи и над полята падна студен мрак.

Тя взе Луси на ръце и забърза надолу през ливадите, когато закапаха първите едри капки дъжд. Моля те, не позволявай да ни измокри до кости. Когато се приближиха, стана ясно, че половината от покрива на бараката го няма, нямаше и врата. Сърцето й се сви.

Ярка светкавица разцепи небето. Бараката беше единственият им изход.

Стигнаха до нея точно когато дъждът се усили. Дъските на пода бяха изкорубени и на петна, но ако седяха в най-вътрешния ъгъл, нямаше да ги намокри. Бийти взе Луси в скута си и се застави да отпусне мускулите си. Луси още миришеше леко на повръщано. Бурята се премести над тях, влажните пориви на вятъра превърнаха потта върху телата им в лед. Светкавиците и гръмотевиците се застигаха, след което небето се разтвори и отгоре се изля порой. Луси се разплака и започна да вика Хенри. Накрая заплака и Бийти. Тя също плачеше за Хенри, за мъжа, какъвто изглеждаше, че е, но не беше. Плачеше за самотата си, за това, че е изолирана от семейството си, за познатия живот. Плачеше и за дъщеря си, която беше истинска красавица и заслужаваше най-доброто в живота, но беше свършила в бедност и несигурност, зъзнеща в една буря далеч от къщи.

Дъждът не намаляваше. Валя час, че и повече, докато подът на бараката накрая се наводни и те трябваше да се изправят, с пълни с вода обувки, за да не се намокрят. Луси се залепи за полата на Бийти, докато Бийти обмисляше какво да направи. Не можеха да останат тук цяла нощ, беше прекалено мокро. А Люинфорд се намираше на часове път пеша. А ако не искаха, от друга страна, да са навън, да ходят в тъмното, трябваше да тръгнат веднага.

Но как да кажеше на малкото си, изтощете дете, че трябва да върви в дъжда? Затова стоеше, измръзнала, и чакаше някакъв знак. Но знаци нямаше, нямаше нищо, освен тази ужасна реалност и този мъчително труден момент.

— Луси — каза тя, — съжалявам скъпа, но трябва да се върнем обратно до пътя и да продължим да вървим.

— Защо?

— Защото, когато нещата изглеждат много зле, силните хора продължават да вървят.

Луси пристъпи решително и протегна ръка към тази на майка си.

— Добре, мамо.

Бийти я хвана и те тръгнаха в дъжда.

Вървяха миля след миля, дъждът понамаля, но не спря. Кашонът под мишницата й прогизна и хлътна. Луси не се предаваше, движеше енергично малките си крачета и за първи път Бийти усети искрица надежда. Щяха да стигнат Люинфорд — сигурно вече бяха изминали няколко мили — и Маргарет щеше да ги приеме, щяха да започнат нов живот, обикновен живот, без страх. Постепенно дъждът премина в ръмене, и след малко тя осъзна, че е спрял напълно. Ниско на хоризонта през облаците се провря слънчев лъч.

Заобиколиха един завой, сигурно се намираха на половин час от дестинацията си. В този момент Бийти видя.

Пътят беше прекъснат. Издигнатата пътека над реката беше залята. Самата река беше препълнена, понесла тъмна, мътна вода. Бийти спря и Луси се закова зад нея.

Съзнанието й беше празно. Не можеше да се фокусира върху нищо. Какво трябваше да прави сега? Не можеше да се върне или да заобиколи — не знаеше пътя и Луси беше изтощена. Същевременно не можеше просто да стои и да чака водата да спадне. Можеше да започне отново да вали и да ги измокри още повече. Освен това температурите спадаха с настъпването на нощта и щяха да замръзнат до смърт, ако не отидеха скоро някъде на топло и сухо. Прииска й се да заплаче. Да седне на земята, да отпусне глава на коленете си и да се разридае.

— Почакай тук — каза тя на Луси и остави кашона на земята.

Приближи се до издигнатата над реката пътека и забеляза, че в края й са се насъбрали клони и отломки. Това означаваше, че реката не е чак толкова дълбока, все пак. Тя предпазливо стъпи с единия си крак на пътеката. Водата се издигна до глезените й. Направи още една стъпка. Не ставаше по-дълбоко. Бавно, съвсем бавно продължи напред, проверявайки цялото разстояние. Водата беше бърза, но не дълбока. Ако пренесеше Луси през реката, можеше…

В този момент се обърна и видя, че Луси не я чака, а е тръгнала след нея през водата, която покриваше краката й до колене.

— Луси, не! — Тя зацапа обратно, забавена от калта по обувките и бързия порой.

В този момент отломките в края на пътеката се раздвижиха. В началото само се плъзнаха встрани, след което внезапно се откъснаха и се понесоха, изплъзвайки се изпод краката на Луси. Луси се прекатури и бе отнесена от пътеката. Тя се хвана за един нисък клон, увиснал на трийсетина сантиметра над реката.

Бийти изкрещя:

— Луси! Луси! — Гърлото й беше прегракнало. Тя изтича по пътеката над реката към брега, хвърляйки се по очи, като се опитваше да хване ръката на Луси.

Момиченцето извика:

— Татко!

— Хвани ръката ми, скъпа.

Луси се протегна… но не успя да я стигне, макар да ги деляха не повече от десет-двайсет сантиметра.

— Искам татко!

Бийти се доближи още малко, съзнавайки, че ако падне в придошлата река, с тях двете е свършено.

— Моля те, опитай пак, скъпа.

Луси отново протегна ръка, но този път изпусна клона, за който се държеше. Бийти усети за миг докосването на пръстчетата й, след което момиченцето изчезна под водата.

— Не!

Изведнъж се чу плясък, сякаш от нищото. Един мъж от другата страна реката се хвърли във водата. Бийти нямаше представа кой е и откъде се е появил, но видя гладък, гол гръб с цвета на кафе с мляко, да изчезва във водата. Миг по-късно той отново бе на повърхността, като стискаше Луси в ръцете си.

— Луси! — извика Бийти.

— Мамо — прошепна тя уплашено, опитвайки се да се измъкне от ръцете на непознатия.

Поне дишаше.

— Стой при него! Дръж се здраво!

Мъжът се измъкна от водата и остави внимателно Луси на брега. Изправи се и погледна към Бийти с усмивка.

— Ще прекося и ще ви взема.

В очите й избиха сълзи.

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

Тя изтича за кашона си, докато непознатият премина, след което я преведе уверено през реката. Тя се втурна към Луси, която се притисна към майка си с благодарност. Момиченцето хлипаше и Бийти го взе, залюля го, вслушвайки се в ударите на собственото си сърце, което постепенно забавяше ритъм и се успокояваше.

Накрая тя върна вниманието си към мъжа. Той отново бе облякъл ризата си, но още не я бе закопчал.

— Никога не бих могла да ви се отблагодаря — каза тя.

Той сви рамене.

— Какво друго трябваше да направя, госпожо? Да гледам момиченцето как потъва?

Тя му се усмихна и подаде ръка.

— Казвам се Бийти. А това е Луси.

Той пое ръката й и я стисна веднъж, след което я пусна. Кожата му беше много топла.

Луси вдигна очи, по миглите й още имаше капки вода.

— А ти как се казваш?

— Чарли — отвърна той.

— Спасихте ни живота — каза Бийти.

— Забелязах ви на триста метра оттук — каза той. — Опитах се да изтичам и да ви предупредя. Видях, че малката ви последва.

Бийти стисна силно ръката на Луси.

— Трябваше да предвидя, че няма да ме послуша. — Тя гледаше Чарли в късната следобедна светлина. Той имаше тъмна, къдрава коса; очите му бяха почти черни. Тя бавно осъзна, че сигурно е абориген; никога не беше виждала такива като него преди. Не можеше да прецени възрастта му: може би беше няколко години по-млад от нея. Имаше момчешки вид с непокорните си къдрици, дългите мигли и гладко избръсната брада. В този миг си даде сметка, че го гледа втренчено и отклони очи.

— Накъде сте тръгнали? — попита той, докато се закопчаваше небрежно.

— Люинфорд. Вървяхме през целия път от Блай. Пощенската кола не дойде.

— Тя не пътува в бурни дни. — Чарли нахлупи шапката на главата си. — Аз тъкмо идвам от Люинфорд — каза той предпазливо. — Приятели ли имате там?

— Да. Не. Отиваме да се срещнем с Маргарет Дей. Братовчедка й каза, че можела да ни приеме у тях.

— Да, госпожа Дей ще ви приеме. Не се тревожете.

— Тя… мила ли е?

Чарли сви рамене.

— Не и към мен. — После се засмя. — Но иначе е мила, да. Искате ли да ви заведа дотам? Да ви пазя?

Бийти всъщност искаше това силно.

— Създаваме ви главоболия.

Той поклати глава.

— Госпожо, цялата сте мокра, момиченцето ви е измръзнало и уплашено. Ако нямате нищо против това, че съм черен, ще ви помогна.

— Черен… Не, разбира се, че нямам нищо против. Вие й спасихте живота. — Бийти се усмихна слабо. — Ще ви бъда благодарна, ако ни придружите.

Чарли се наведе и се усмихна на Луси:

— Искаш ли да се возиш на гърба ми?

Луси се нацупи и тръсна глава. Но Чарли не обърна внимание, вдигна я и я метна на гърба си.

— Хайде.

Луси, доволна, че не се налага да върви, обви ръце около врата му. Бийти взе кашона си отново — дрехите вътре бяха прогизнали — и те тръгнаха. Калта жвакаше в обувките им.

— Трябва да отбележа, че имате очарователен акцент, госпожо.

— Моля ви, наричайте ме Бийти. Аз съм наполовина шотландка.

— Шотландия. Далече е оттук. Вие сте още по-далеч от дома си от мен.

— Вие откъде сте? — Той вървеше много бързо и тя трябваше да подтичва, за да го настигне.

— Аз ли? От Залива. Най-горната част на Австралия. Изминах целия път до долу. След това мога да тръгна на запад. Мога да остана за известно време. Харесва ми меката светлина тук.

— Абориген ли сте? — Не знаеше дали е грубо да го попита, но никога досега не беше виждала човек, който да не е бял.

— Да. Майка ми беше аборигенка. Баща ми бил бял. Само че духнал нанякъде. Стара история.

— Никога ли не сте го виждали?

Той замълча за миг, после каза:

— Стара история. Никога не мисля за това. Нямам родители. Сега съм самичък на света, сам се грижа за себе си. — Тъжно изражение прекоси челото му и тя внезапно си даде сметка, че е по-възрастен от нея. Може би с десет години.

След доста време вървене се появи бяла табела, на която пишеше „Люинфорд“. За първи път този ден тя си позволи да изпита облекчение. Бяха пристигнали. Най-после.

След знака пътят се разклоняваше наляво и Бийти видя редици къщи, сенници на магазини и коли, паркирани на черния път.

— Трябва да тръгнете насам. — Чарли посочи към града. — После първата пряка вляво е улицата на госпожа Дей. Къщата с розите отпред е нейната. — Той се наведе и внимателно остави Луси долу.

— Не можеш ли да ме носиш? — попита Луси. — Уморих се да вървя.

Чарли поклати шава:

— Съжалявам, малката ми. — Той стана и кимна на Бийти: — Съжалявам, госпожо. Вече не съм добре дошъл в Люинфорд. Бях си тръгнал завинаги. Трябва да си занеса багажа обратно до реката и да отида в Блай да си потърся работа.

— Не сте добре дошъл? Какво се е случило?

— Сигурен съм, че ще чуете за това. — Той й се усмихна. — Грижете се за малката. — После помилва Луси по косата. — И ти се грижи за майка си.

— Ще се грижа. Също и за татко. Когато стане по-добре.

Чарли вече се отдалечаваше:

— Браво на теб.

— Довиждане. Благодаря ви — извика Бийти подире му.

Той вдигна ръка за сбогом, но не се обърна.

* * *

Хенри реши, че се нуждае от едно питие, преди да се прибере вкъщи. От едно станаха две, после три… И накрая се стъмни, преди да се върне в къщата, двайсет и четири часа, след като бе излязъл. Надяваше се, че Луси още ще е будна: усещаше липсата й с всеки сантиметър от кожата си. Тя бе единствената причина, поради която изобщо се прибираше. Щеше да се радва да приключи с Бийти, да сложи край на осъдителните й погледи и многострадално изражение, както и пълната й неспособност да върти домакинство без излишни разходи.

Забеляза веднага, че не свети. Или и двете спяха, или Бийти се опитваше да пести от сметката за електричество. Бодна го вина: тази седмица бяха останали толкова малко пари за получаване. Току-виж са им спрели електричеството.

Със замъглено от алкохола съзнание той започна да се мъчи да отключи в тъмното. Накрая влезе и понечи да светне. Голата крушка го обля с жълтата си светлина.

— Бийти! — каза той. Знаеше, че не трябва да говори високо и да буди Луси, но тя бе толкова красива, когато се събудеше. Толкова топла и сънена. Влезе в главната спалня. Вратата беше отворена. На отразената светлина от коридора можеше да види, че леглото е празно. Любопитен, влезе в кухнята. От нея нямаше никаква следа.

Разбира се, сигурно беше заспала до Луси. Промъкна се до детската стая и отвори вратата. Беше празна.

— Луси! — извика. Нотката на страх, която се промъкна в гласа му, го изплаши още повече. Къде беше тя? Да не би някой да я е отвлякъл? Защо Бийти не е била тук, за да я опази? Тръгна, залитайки, от стая в стая, като оставяше всички лампи светнати. Нямаше никаква следа от тях. Излезе в градината, мина покрай пералнята. Ризите му още висяха на телта, призрачни силуети в мрака.

— Луси? Бийти?

— Те заминаха.

Той се обърна, когато чу гласа. Възрастната жена, която живееше в съседната къща до тях, стоеше до задната си врата, явно се беше събудила от виковете му. Не знаеше името й.

— Какво имате предвид? — изгледа я той.

— Напусна ви, взе и детето. — Пръстите й стискаха здраво рамката на вратата. Страхуваше се от него.

Гневът му беше толкова силен, че едва не избухна. Успя, обаче, да го преглътне. Ръцете му натежаха и се отпуснаха надолу, ушите му писнаха.

— Къде отиде?

— Ако е искала да ви каже, щеше да ви остави бележка. — В тъмнината чертите на жената изглеждаха жестоки. Като на хищна птица. Но в същото време тя се сви леко от гърмящия му глас. — Видях я на автобусната спирка тази сутрин. Каза ми всичко за вас.

— Тя не знае нищо за мен — промърмори той, отдалечавайки се.

— Господ ви дава шанс — провикна се жената подире му, окуражена от тръгването му. — Казва ви, че не може да продължавате да пиете и да играете хазарт.

Хенри затръшна вратата след себе си и се стовари в един стол до кухненската маса. Обгърна го тишина. От устните му се откъсна тих стон. Той отпусна глава на масата и се заслуша в глухите удари на сърцето си.