Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (9)

8

Срещата ми не вървеше добре. Той беше адвокат, сигурно с две години по-млад от мен, и правеше кариера в голяма фирма. Бяхме се запознали във вечерния университет, в междучасието. Все още се опитвах да взема магистърска степен по изобразително изкуство. Той се беше записал на курс за оценител на произведения на изкуството. Казваше се Дон Брадли. Беше слаб, приличаше на тенисист и се обличаше добре. Косата му беше малко прекалено пригладена назад, но никой не е съвършен. Разбрахме се да пием по нещо някоя привечер.

— Не мога да го разбера тоя професор — каза Дон, когато направихме поръчката си. — Кучият му син не ни разрешава да си водим бележки или да го записваме. Как очаква да научим нещо?

— Може би иска просто да го слушате.

— Слушам, но после не мога да си спомня дори половината от казаното.

— И да гледате — добавих. — Може би иска да гледате картините.

— И ако не си водя бележки, откъде да знам какво гледам?

— А собствената ти реакция?

Дон се засмя и поклати глава.

— Да, разбира се. Значи ти си истинска художничка, Съни?

— Рисувам.

— Имаш ли си ателие и всичко останало?

— Имам една мансарда във Форт Пойнт. Там живея и рисувам.

— Сама ли?

— С един бултериер.

— Питбул?

— Не, бултериер. Бултериерите нямат нищо общо с питбулите.

— Да, всички така казват — каза Дон.

Дойдоха напитките. Мартини „Белведере“ за него. Чаша „Мерло“ за мен. Дон изпи половината на един дъх.

— Значи работиш в голяма фирма?

— Да. „Коун Оукс и Белдинг“, на Стейт стрийт. Побъркват ме от работа.

— Сигурно е трудно.

— Трудно е, ако искаш да стигнеш.

— Докъде?

— До върха — отговори Дон. — Искам да стана партньор във фирмата.

— И какви са ти шансовете?

— Ами — той довърши мартинито си и се огледа за келнера — в денонощието има двайсет и четири часа и ако не измисля нещо полезно, което да правя през двайсет от тях, не заслужавам да стигна догоре.

— Четири часа сън?

Келнерът усети колко е закъсал и му донесе още едно мартини. Дон ми се ухили над ръба на чашата. Отпи и я остави на масата.

— О, мила моя — каза. — Четири часа сън, ако нямам среща.

Усмивката му се разшири.

— Енергичен си, а? — попитах.

— Точно така.

Бяхме в един бар в Соунси, където повечето клиенти изглеждаха като анорексични модели от списание за висша мода. И мъжете, и жените. Така и не успях да схвана защо кльощавите сърдити хора не излизат от мода.

— Какво специализираш в правото? — попитах го аз.

Той отново ми се ухили. Беше облечен като брокерите от големите компании: тъмен костюм, раирана риза. Светла копринена вратовръзка на дребни шарки. Бих заложила по-голямата част от апартамента си, че ако си съблече сакото, отдолу ще носи тиранти.

— Печеля дела — отговори той.

— Специалист по съдебни спорове?

— Точно така, бейби. Бива си те. Повечето от момичетата, с които излизам, не могат да различат специалистите по съдебни спорове от хората, които съставят споразумения за попечителство.

— Може би трябва да започнеш да излизаш с жени — отбелязах.

— Като теб?

— Да — отвърнах. — Точно като мен.

— Е, ами нали това правя, Съни.

През целия късен следобед и ранната вечер той продължи да пие мартини и да ми разказва за най-известните си дела. Към седем и половина се беше натряскал до козирката. Мислех да си тръгна, но не бях сигурна, че ще може да се прибере сам.

— С кола ли си? — попитах го аз.

С кола беше.

— Защо не се приберем с моята? — предложих аз.

— Мога да карам — изфъфли той.

— Разбира се, че можеш. Но нека аз да те закарам вкъщи.

— По-добре ли ще се чувстваш, ако ти караш, Съни?

— Да.

— Тогава давай, бейби.

Заведох го до бордюра и дадох талона за паркинга на момчето. Когато колата пристигна, настаних Дон на мястото до шофьора. Докато се навеждах да го вкарам в колата, бях доволна, че не облякох късата си тясна рокличка. След кратко ръчкане той си спомни къде живее и аз го закарах дотам, някакъв приземен апартамент на ъгъла на Мас авеню и Комънуелт.

Спрях на мястото за пожарния кран до бордюра. Той седеше неподвижно.

— Не припадай — казах аз.

Дон се изкикоти.

— Не се тревожи. Свеж съм като репичка — изломоти той.

Седяхме си. Нищо не се случи. Трябва да излизаш, повтаряше ми Джули. Трябва да ходиш по срещи. Не можеш вечно да си седиш вкъщи и да се надяваш, че отношенията ви с Ричи ще се оправят. Слязох от колата, заобиколих и му отворих вратата.

— Излизай, Дон.

— Най-доброто предложение, което съм получавал — отбеляза той и измъкна краката си на тротоара.

Подложих ръка под дясната му мишница и с общи усилия той слезе от колата. После се заклатушкахме по тротоара и по четирите стъпала надолу до входната врата на жилището му. Той успя да намери ключовете си, но ги изпусна, после облегна глава на вратата и отново започна да се кикоти. Намерих ключовете, отворих му и двамата влязохме със залитане в апартамента.

— Едно последно питие преди лягане? — предложи Дон.

— Не, благодаря.

— Не си тръгваш, нали?

— Напротив.

— Ей — каза той.

Обърнах се и тръгнах да си ходя. Дон залитна след мен и ме прегърна изотзад.

— Почакай — каза той.

— Пусни ме, Дон.

— Няма — каза той с надебелял език. — Нощта едва започва.

Притисна се в мен. Бях изумена, че след толкова пиене може да му стане. Зачудих се дали е усетил пистолета на хълбока ми. И да го усещаше, това не го отказа.

— Хайде, Съни, отпусни се.

Започна да ме бута към кушетката. Поех дълбоко въздух и издишах. После стоварих едното от петсантиметровите си токчета върху пръстите на крака му и го завъртях, сякаш гасях цигара. Той изпищя и ме пусна. Отворих вратата и се обърнах да го погледна. Подскачаше на един крак, повтаряше „кучка“ и се опитваше да не падне. И беше пиян до козирката.

— Лека нощ — казах аз. — И ти благодаря за чудесната вечер.

После подкарах обратно към Южен Бостън, мислейки си, че има и по-лошо от това да си седя вкъщи и да се надявам отношенията ми с Ричи да се оправят.