Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (8)

7

Прекарах седмицата в компанията на сводници, проститутки и от време на време попадах на някой потенциален клиент, който си мислеше, че съм свободна. Мотаех се на Кенмор Скуеър след мачове на „Ред Сокс“. Разхождах се край Пруденшъл Сентър и се смесвах с тълпите туристи. Скитах из Парк Скуеър и по Чарлс стрийт край градската градина. Обиколих клубовете по Ландсдаун стрийт в часа на затваряне, макар че ми се струваше малко вероятно някой да плаща за секс по Ландсдаун стрийт. Обиколих с надежда и Саут Енд, но там повечето бизнес беше гей.

Времето лети, когато се забавляваш. Изведнъж стана сряда след Деня на труда, а аз все още нямах представа къде се намира Милисънт Патън. Тактическата поддръжка понякога помага, а тази вечер имах такава среща.

Нито бившият ми съпруг, нито аз искахме напълно да се откажем един от друг. Вечеряхме заедно всяка сряда и аз очаквах тези вечери повече, отколкото ми се струваше разумно. Той също. Никой от двама ни не си го признаваше. Стараехме се да не се изразяваме двусмислено. Но разговорът неизменно се въртеше около нас двамата и винаги беше вълнуващ и интересен. В края на вечерта незададеният въпрос дали някога бихме могли отново да спим заедно винаги оставаше без отговор. И двамата го искахме, но никой не се осмеляваше да го направи. Несигурността на тези взаимоотношения беше много по-вълнуваща от брака ни.

— Нали не си забравила, че този уикенд Роузи е при мен? — каза Ричи.

— Има нова пижама — отвърнах аз. — И пита дали може да си донесе албумите на Лу Рийд.

Ричи се усмихна. Винаги беше хубаво, когато се усмихваше. Имаше широка челюст и голяма уста и ми харесваше как се открояват бръчките около устата му. Наля малко червено вино в чашата ми, а после и в своята.

— Която и да е тая Лу Рийд — каза той.

Вечеряхме в Кеймбридж, в малък ресторант с европейска кухня, който се казваше „Сол“. Ричи беше облечен със син блейзър и колосана бяла риза с отворена яка. Имаше здрав тен, сякаш прекарваше много време на открито, и як врат.

— Нещо ново в ресторантския бизнес?

— Все същото — отговори той, въртейки в ръце чашата с вино. — Все по-големи печалби и главозамайващ успех.

Ръцете му бяха чисти и силни. Винаги съм мразела мъже с нежни ръце.

— Започна с голям начален капитал — отбелязах.

— Да.

Сервитьорката донесе черешова супа за двама ни. Отпих от виното, докато тя сервираше. Когато си тръгна, казах:

— Това беше гадно. Извинявай.

— Всичко е наред.

— Какъвто и да е бил началният капитал, ако изкарваш печалба, значи вършиш добра работа.

— Така е.

Хапнахме от супата и пихме още малко вино. Ресторантът беше пълен. Седяхме близо един до друг на маса за двама. Напрежението между телата ни беше почти осезаемо.

— Имаш ли нужда от пари? — попита Ричи.

— Не.

— Парите са чисти. От печалбите на заведенията.

— Началният капитал не е бил чист.

Той сви рамене.

— Хайде да не започваме отново.

— Не, и аз не искам. Добре съм с парите. Благодаря ти, че ме попита.

— Продаде ли някакви картини?

— Една-две. Недостатъчно.

— А детективчето изкарва ли нещо?

— Детективчето?

— Това обижда ли те?

— Разбира се, че не — отговорих. — Всички жени обичат умалителните.

— За мой късмет.

— Да, спомням си.

Разсмяхме се. Всеки израз на чувства — смях, гняв, обич — заплашваше да излезе извън контрол, когато бяхме заедно. Животът без този пулсиращ заряд изглеждаше невъзможен. Както и животът с него. Сервитьорката се появи отново.

— Свършихте ли със супата?

И двамата не искахме повече.

— Хареса ли ви? — попита тя.

— Чудесна беше — успокои я Ричи. — Просто си оставяме място за второто.

Тя се усмихна и отнесе чиниите ни.

— Не е ли странно? — отбеляза той. — И двамата обичаме да ядем, но когато сме заедно, сякаш губим апетит.

— Това не са обикновени вечери.

— О, значи си забелязала.

— Да.

Сервитьорката се върна със свинско филе за Ричи и печена гъска за мен.

— Излизаш ли с някоя напоследък? — попитах го аз.

— Да, с няколко.

— Нещо сериозно?

— Само за теб съм сериозен.

— Това сигурно не е най-добрата идея на света — казах аз.

— То не е идея, Съни. А чувство.

Гласът на Ричи прозвуча напрегнато и остро. Напомни ми колко опасен можеше да бъде. Никога не беше проявявал това към мен и смятах, че никога нямаше да го направи. Но беше толкова приятен и симпатичен със специфичните си ирландски маниери, че другите хора понякога го преценяваха погрешно.

— Чувствата се променят — казах.

— Вероятно — отговори Ричи. — Но не и тези.

— Знам.

— Всички жени, с които излизам, знаят правилата. Казвам им, че ако мога да съм с теб, веднага ще го направя.

— Знам, че не мога да си представя живота без теб. Но не знам как да живея с теб.

Ричи бавно кимна. Темата беше позната.

— Не е само семейната история, нали?

— И тя не облекчава нещата. Баща ми е ченге, а твоят — гангстер.

— И все пак е мой баща — каза той.

— Да. Освен това аз съм детектив, а ти си… — Свих рамене.

— Управител на ресторанти.

— Носиш пистолет — отбелязах аз.

— Ти също. Не е само семейната история, нали?

— Не — отвърнах. — Не е.

Поклатих глава. Помълчахме известно време. Ричи си пое дълбоко въздух и бавно издиша през носа.

— Е — попита най-сетне, — как е гъската?

Вторачих се в чинията си, за да се съсредоточа.

— Изглежда добре — отговорих.

И двамата не бяхме хапнали нищо. Ричи се усмихна. Започнахме да ядем. Беше вкусно. За известно време настъпи тишина.

— Искаш ли нещо? — попита той.

— Защо питаш?

— Познавам те. Наблюдавам те от дълго време. Имаш нужда от нещо, но не искаш да ме помолиш.

— Господи — казах. — И ти трябва да станеш детектив.

— И да предам дедите си?

Усмихнах се.

— Та от какво имаш нужда? — повтори Ричи.

— Работата е там, че ще изглеждам ужасна лицемерка.

— Трябва ти нещо, което аз мога да направя, защото семейството ми се занимава с рекет — каза той.

— Да.

— Може би не си лицемерна, а само непоследователна.

— А глупавата последователност…

— … е плашилото на малките умове — довърши Ричи.

— Точно така.

Отново замълчахме. Ричи ме гледаше и чакаше. Погледнах в чинията си. Бях изяла съвсем малко. Лоша работа. Наистина беше вкусно. Ричи също почти не бе докоснал храната си.

— Хайде следващия път да вечеряме на някое отвратително място — предложи той. — Поне няма да бъде такова разхищение, ако пак не ядем.

Усмихнах се и отпих от виното си.

— Трябва ми услуга от Тони Маркъс — казах.

— Добре.

— Търся избягало от къщи петнайсетгодишно момиче и трябва да разбера дали проституира.

— Най-вероятно.

— Трябва да знам със сигурност, а и къде точно го прави.

— И какво ще предприемеш, когато разбереш?

— Ще отида да я взема.

— Ами ако не иска да дойде?

— Ще я принудя — отговорих. — Има и по-добри начини да си изкарваш прехраната.

— Тони не познава всички курви в Бостън — отбеляза Ричи.

— Знам, но познава всички сводници.

— Познава хора, които познават всички сводници.

— Това е същото.

Ричи беше подпрял брадичка на юмрука си и бавно кимна.

— Сводникът й може би ще има нещо против.

— Такива са те сводниците.

— Освен ако Тони не му каже две-три думи, разбира се.

Кимнах. Гледахме се в очите. Знаех, че около нас жужи обичайният шум от разговорите и тракането на приборите, но ние сякаш бяхме обградени от невидима стена, която поглъщаше всички звуци. Чувах собственото си дишане.

— Мога да те заведа при Тони — каза Ричи.