Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (6)

5

Беше четири и половина следобед. С Роузи бяхме ходили в седем приюта. Осмият беше в мазето на една схлупена католическа църква на Сентър стрийт в Джамайка Плейн. Разговаряхме със сестра Мери Джон. Всъщност говорех предимно аз, а Роузи се опитваше да накара сестра Мери да я почеше по корема. Сестра Мери очевидно не си падаше по кучета, защото не обръщаше никакво внимание на Роузи. Помислих си да спомена свети Франциск от Асизи, но реших, че това няма да ми помогне да открия Милисънт Патън, за което всъщност ме бяха наели.

Сестрата не приличаше много на монахиня. Беше облечена с фланелка на „Аеросмит“, джинси и мокасини на бос крак. Показах й снимката на Милисънт Патън.

— Да — каза тя, след като дълго я гледа. — Беше тук. Каза ни само, че се казва Мили.

— И вече не е тук?

— Не.

— Беше ли малтретирана?

— Не забелязахме — отвърна сестрата.

— Каза ли ви защо е избягала?

— Не. Опитваме се да помогнем, без да любопитстваме.

— А аз трябва да го правя.

Сестра Мери се усмихна. Имаше хубава усмивка за човек, който не обича кучета.

— Знам.

— И защо си тръгна?

— Просто си отиде, без да каже нищо — отвърна сестрата. — Но според мен е станало следното. През ден-два Боби Дойл, който отговаря за малолетните престъпници в тринайсети район, идва тук с понички, пием кафе и си говорим дали не се е появил някой и какво да правим.

— И Милисънт го е видяла?

— Дори не точно него. Мисля, че е видяла полицейската кола отвън.

— И е изчезнала.

Сестрата кимна. Погледна под масата Роузи, която се умилкваше с всички сили.

— Какво му става на това куче? — попита тя. — Куче е, нали?

Реших да не отговарям на втория въпрос.

— Иска да я почешете по корема — обясних аз.

Идеята да почеше куче по корема очевидно се стори крайно непривлекателна на сестра Мери Джон.

— Защо според вас е избягала при вида на полицейската кола?

— Сигурно се е страхувала, че са дошли да я върнат вкъщи — отвърна тя.

— Някакво предположение къде може да е отишла?

Сестрата поклати глава.

— Предполагам, че рано или късно ще я намери някой сводник — заяви тя.

— Това, изглежда, е преобладаващото предположение.

— И с право.

— Защо според вас децата постъпват така?

— Не е никак сложно, мис Рандъл. Просто не им харесва вкъщи.

— Сигурно не е само това.

Тя се облегна на сгъваемия си стол и ме погледна по-внимателно. Почувствах, че съм задала уместен въпрос.

— Много хора се задоволяват с лесния отговор — отбеляза сестрата. — Разбира се, че има нещо повече.

— Толкова много бягат от къщи и свършват като проститутки. Почти винаги става така.

— Може би това заслужават, след като бягат от къщи.

— Извинете ме, сестро, но никой не заслужава да прави орален секс с непознати мъже на задните седалки на колите им.

— Разбира се, че не. Аз съм монахиня, а не психиатър, но съм виждала много такива деца и всички те са изпълнени едновременно с чувство за неподчинение и за вина. Неподчинението ги кара да бягат, а вината ги тласка да продават телата си.

— За да могат да избягат и да бъдат наказани и за това.

— Може би.

— Трябва да има и финансова страна — предположих аз. — Все още не са завършили гимназия. Нямат социална осигуровка. Не притежават умения, за да ги наемат на работа. Сигурно някои от тях просто нямат друг избор, за да оцелеят.

— Обикновено има по няколко причини.

— Тогава какво ги кара да бягат поначало? А в случая с Милисънт от богатството?

— Каквото и да има в този дом, то е било непоносимо за нея.

— Малтретиране?

— Може би. Може би ситуация, която е трябвало да бъде разрешена, но тя не е могла да го направи. Или пък просто начинът, по който се е чувствала в тази къща. Знам, че децата не се отказват от сигурния си дом в полза на някаква отчаяно несигурна алтернатива само заради строгостта на скъпите си родители.

— В този дом нещо не е наред — казах аз.

— Така е — съгласи се сестрата.

Роузи се отказа от сестра Мери Джон и побутна крака ми с нос. Почесах я по корема с върха на обувката си.

— Много от тях ли успявате да спасите? — попитах я аз.

— Дори не знам колко. Идват тук. Стоят известно време. После отиват другаде. Едни се оправят с възрастта. За някои успяваме да осигурим психиатрична помощ. Други можем да спасим с молитви. Много от тях, предполагам, изобщо не успяваме да спасим.

— Трудна работа.

— Ужасно трудна в някои случаи — отвърна тя.

— Понякога не ви ли се иска да се откажете?

— Аз съм монахиня — каза сестра Мери. — Вярвам в божествения промисъл. Вярвам, че съм негов инструмент. Не съм се обрекла на Христос току-така.

Поседяхме мълчаливо в малката приземна стаичка, облицована с евтина ламперия, върху сгъваемите столове от двете страни на масата. Папките на приюта бяха наредени в кашони покрай стените.

— Ами вие? — попита тя. — Странна професия сте избрали.

— Баща ми е полицай, по-точно беше. Сега е пенсионер.

— И вие искахте да бъдете като него?

— Ами не, всъщност завърших колежа с диплома за социален работник, но исках да стана художничка. Баща ми ме уреди с полицейска работа, за да се издържам, докато започна да продавам картините си.

— И все още не сте успели?

— Продавам по някоя от време на време и уча вечерно за магистърска степен по изобразително изкуство, така че с тази работа си плащам учението.

— Вече не сте ли в полицията?

— Прекалено йерархична е за мен.

Монахинята се усмихна.

— Често си мисля същото за църквата. А ако преуспеете като художник, ще се откажете ли от това?

— Май че не.

— Ами ако преуспеете в тази работа, ще престанете ли да рисувате?

— Сигурно не.

Сестра Мери се усмихна, сякаш бях казала нещо умно. Отново замълчахме. Тя погледна надолу към Роузи.

— Каква порода е?

— Английски бултериер.

— Като кучето на генерал Патън?

— Да, но от миниатюрния вид.

— Доста прилича на опосум — отбеляза тя.

— Не — възразих твърдо. — Не прилича.

Сестрата сви рамене, изправи се и протегна ръка:

— Успех, Съни Рандъл.

И аз станах. Стиснахме си ръцете. Когато излязох от църквата и закрачих към колата, се взрях по-внимателно в Роузи.

— Опосум ли?