Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (59)

58

Никога не съм успявала да нарисувам два пъти една и съща картина и тъй като Китайският ми квартал беше унищожен, работех върху един изглед на стария затвор на Чарлс стрийт. Роузи лежеше на килима близо до мен, а Милисънт четеше вестник в леглото. Бяхме се разбрали да не гледа телевизия, когато се опитвам да работя. За мен това беше правило. Не можех да понасям телевизията, а когато работя, имам нужда да се съсредоточа. Резултатът от въвеждането на това правило беше щастлива и напълно случайна последица. Беше започнала да чете вестници… Дали след тях нямаше да дойде ред и на книгите?

Бях се заела да постигна точния сив цвят за затвора, когато Роузи внезапно вдигна глава и погледна към вратата. Взех пистолета от масата до мен. На вратата се позвъни. Роузи се втурна натам с яростен лай, но опашката й бясно се въртеше, което вероятно означаваше, че е Ричи. Проверих през шпионката. Не беше Ричи. Беше Брайън. Отворих. Той влезе, затвори вратата зад себе си, наведе се и леко ме целуна.

— Реших, че е по-добре да направя това, за да не ме застреляш.

Усмихнах се и оставих пистолета на масата. Брайън махна на Милисънт.

— Може би си прав — отвърнах аз. — Искаш ли кафе?

— Естествено.

Брайън приближи до картината ми и я разгледа, докато слагах кафето и водата.

— Решила си да не рисуваш Китайския квартал? — попита той.

— Не мога отново да нарисувам същата картина — отвърнах аз. — Може би по-късно.

— Защо?

— Нямам представа.

— Артистичен темперамент?

— Подозирам, че изразът „артистичен темперамент“ е пълна глупост — отвърнах аз. — И Рембранд, и Ван Гог са били художници, но се съмнявам, че са имали сходен темперамент.

Седнахме на плота. Налях кафето. И двамата си добавихме мляко. Аз си сложих подсладител, а Брайън — захар. Роузи седна в краката му, изпълнена с надежда както винаги.

— Нямаш ли понички? — попита той.

— Не знаех, че в къщата ще идва ченге.

Помълчахме известно време.

— Кейтъл Крейгън е изплувал в Челси Крийк тази сутрин — каза Брайън.

— Мъртъв ли е?

Той кимна.

— Застрелян зад дясното ухо. Под ъгъл. Куршумът е излязъл отпред, над лявото око.

— Добре — казах аз.

— Имаш ли някаква представа как се е случило?

— Да.

— Но не искаш да я споделиш?

— Не е нещо, което трябва да знаеш — отвърнах.

— Не си ти, нали?

— Не.

— Имаш ли нещо общо?

— Може би съм дала началния тласък.

— Ричи Бърк?

— Не.

Брайън замълча за миг и се замисли.

— Ричи те е свързал с някого — каза той. — Семейството му е упражнило натиск.

— Може би — отвърнах аз. — Да не ти е жал, че е мъртъв?

— Не, по дяволите. Просто се опитвам да разбера на чий адрес да пратя медала. Искаш ли да се обадя на ченгетата от Фреймингъм, за да им го съобщя?

— Не. Аз ще се обадя на Андерсън. Държа се като доста добро момче в цялата тази работа.

— И аз също — каза Брайън.

— Да — казах аз. — Особено ти.

Отново замълчахме. Брайън се пресегна и си наля още кафе.

— Значи всичко свърши — каза той най-сетне.

— Освен за Милисънт.

— Ами ние? — попита Брайън. — За нас всичко свърши ли?

Усетих как се напрягам. Знаех, че ще трябва да проведем този разговор, но от това не ми ставаше по-леко. Бавно кимнах.

— Да — промълвих аз.

Лицето на Брайън беше изопнато, а очите — безизразни. И на него разговорът не му харесваше.

— Ричи ли? — попита той.

— Да.

Той почеса брадичката на Роузи с крак. Сигурна съм, че не го съзнаваше.

— Отново ли сте заедно?

— Не.

— Тогава?

— Не сме и достатъчно разделени.

— Не смяташ ли, че трябва да решиш проблема по някакъв начин? — попита Брайън.

— Да.

— Но не си го направила.

— Още не.

— Той много ти помогна в този лош период с Крейгън и всичко останало.

— Да.

— Не оставяй благодарността да те подведе — каза той.

Кимнах.

— Надявам се, че няма да стане така.

Брайън отпи от кафето си. Бръчките в ъгълчетата на устата му бяха станали по-дълбоки.

— Е, хората не те обикват само защото ти го искаш — каза той.

— Знам.

— Все пак ни беше забавно.

— Да, така е — отвърнах аз. — И ако си беше останало само забавно, можеше да продължи. Мога да се забавлявам и без Ричи. Но започна да се превръща в нещо по-сериозно. А не съм сигурна, че съм способна на това с друг, освен с Ричи.

— Е — каза Брайън, — ако разбереш, че можеш, опитай с мен, но първо провери дали съм свободен.

— Ти си страхотен мъж, Брайън. Заслужаваш повече, отколкото мога да ти дам в този момент.

— Бих се навил и на това.

— Знам — казах. — Това е тъжното. Но и двамата сме наясно, че нищо няма да излезе. Щом го получиш, ще поискаш повече и ще имаш право на това, но повече няма да има и… ще стане лошо.

Брайън се надигна.

— Права си. Иска ми се да грешеше, но съм твърде стар, за да се преструвам, че е така.

Станах заедно с него. И го прегърнах през кръста. Той ме целуна. И двамата останахме така известно време.

— Надявам се с Ричи да се разберете — каза той. — За един от двата варианта. Надявам се да го уредиш.

Гласът му беше дрезгав. Кимнах. Не исках да говоря, защото щях да се разплача. Той отстъпи, отиде до вратата и я отвори.

— Довиждане, Съни Рандъл.

И вратата се затвори зад гърба му. Роузи енергично я подуши, махайки с опашка, докато Брайън слизаше по стълбите.