Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (56)

55

Купих нови прибори и чаши, за да заменя изпотрошените, занесох ги в празното си жилище и внимателно ги подредих на масата, после отстъпих и ги разгледах.

— Много хубаво — казах на глас.

Роузи вдигна глава от леглото и ме погледна.

— Харесва ли ти? — попитах я аз.

Тя продължи да ме гледа и запази мнението си за себе си. Позанимавах се със сервиза известно време, после сложих каишката на Роузи и слязох до колата. Беше ранна вечер, синкав полумрак, когато запалих колата и потеглих. Обиколих веднъж сградата, както правех винаги напоследък, за да проверя дали някой ме следи. Не видях никого, но докато завивах обратно по Съмър стрийт, един черен лексус се лепна за мен. Не беше задължително да е опашка. Това беше един от основните маршрути на излизане от Южен Бостън. При Саут Стейшън завих наляво, минах покрай Китайския квартал и се отправих към магистралата. Движението беше много натоварено. Колата зад мен направи същото. Всъщност десет коли зад мен последваха примера ми. Повечето се отделиха към югоизточната магистрала, но поне три се гмурнаха и промъкнаха между пилоните и отклоненията заради ремонтни работи и излязоха на платената магистрала в западна посока. Лексусът ме задмина. Беше с тъмни стъкла и не можах да видя шофьора. Може би бях нервна заради вандалските поражения в мансардата ми и заради начина, по който ме беше погледнал Крейгън, когато си тръгвахме със Спайк. От друга страна, чак до Алстън магистралата нямаше изход, така че можеше да продължи да ме следи отпред, без да се притеснява, че ще му се изплъзна. Минахме под Пруденшъл Сентър, покрай парка Фенуей и задната страна на Бостънския университет. Табелата гласеше Кеймбридж/Алстън; докато минавах в дясната лента за излизане, подминах черния лексус и когато слязох от магистралата, той беше зад мен. При реката завих надясно по Стороу Драйв. Ако ме следеше, трябваше да се покаже. Нямаше никаква логика да излезе на платеното шосе и после да се отправи обратно към града. Докато подминавах Бостънския университет от тази страна, той пак се появи зад мен. Отново усетих тръпката на страха. Погледнах Роузи. Беше на пода пред съседната седалка, почти опряла нос в решетката за отоплението. Добре. Беше извън огневата линия. Извадих пистолета и го сложих в скута си.

На надлеза към Фенс лексусът започна да скъсява дистанцията. Хванах изхода за Фенуей, пресякох към Мес авеню и поех на юг. Сега лексусът беше точно зад мен и когато приближихме Уошингтън стрийт, се изравни с моята кола, сякаш искаше да ме изпревари. Един от задните му прозорци се отвори. Светкавично ударих спирачка и изстрелът от пушката префуча над капака на двигателя ми. Втурнах се наляво по Уошингтън. Чух зад себе си изсвистяването на гумите на лексуса. Пътувах към полицейското управление на Уорън авеню, но нямаше да успея. Две пресечки пред мен светеше червено и колите бяха спрели и в двете посоки. Ако попаднех в задръстването, щях да умра. Но имах и резервен план. Рязко завих надясно, после пак надясно по Тремънт и качих колата на тротоара пред ресторанта „Лисицата на Бъди“. Тони Маркъс. Не беше кой знае какво, но нямах друг вариант. Грабнах пистолета, вдигнах Роузи и се втурнах през парадния вход. Ресторантът беше пълен. Всички клиенти бяха чернокожи и повечето бяха мъже. Отидох на бара.

— Тони Маркъс — казах аз. — Казвам се Съни Рандъл.

Бях сигурна, че барманът е видял пистолета. Но само ме помоли да изчакам. Учтиво.

Изглежда, беше натиснал някакъв бутон под бара, защото Джуниър изведнъж се появи в коридора с подскачащия край него Тай-Боп. Крейгън влезе в ресторанта с други двама мъже. И тримата държаха ръцете си в джобовете. Тони Маркъс се плъзна покрай Джуниър и застана до мен на бара.

— Съни Рандъл — каза той, протегна се и почеса Роузи зад ухото.

Крейгън огледа ресторанта и се отправи към мен.

— Той иска да ме убие — казах на Тони.

— Не искаме да прави нещо подобно — каза Маркъс и застана пред мен. — Нали?

— Дръпни се от нея — каза Крейгън.

Тони погледна Тай-Боп и в ръката на Тай-Боп се появи пистолет, сякаш винаги си е бил там.

— Ако извади пищов — Тони кимна към Крейгън, — убий го.

Застанал на поста си в коридора, Джуниър измъкна отнякъде пушка с двойна цев. Барманът си имаше пушка помпа. И двете бяха насочени към спътниците на Крейгън. Крейгън погледна към Тай-Боп. Тай-Боп отвърна на погледа му с каменно изражение. Беше замръзнал на мястото си, сякаш пистолетът му даваше равновесие. Малките му очички имаха дълбочина и човешки израз колкото капачки от бира. Сякаш животът му беше в пистолета. Крейгън го гледаше като огромен крокодил, озовал се внезапно срещу малка, но много отровна змия. Лицето му носеше печата на прозрението, че това обикновено момченце можеше да го убие. Него! Кейтъл Крейгън! В ресторанта цареше мъртва тишина. Всички клиенти се бяха привели над масите, опитвайки се да наблюдават, без да бъдат забелязани, с надеждата, че ако се стигне до стрелба, няма да пострадат.

— Вие, негодници, имате ли резервирана маса? — попита Тони.

Никой не каза нищо. Крейгън сякаш не можеше да отмести погледа си от мен. Желанието му да ме убие беше почти плътско.

— Не? — каза Тони, все едно Крейгън беше отвърнал. — Тогава изчезвайте от ресторанта ми.

Никой не помръдна.

— Ще броя до три и ако не си тръгнал — каза Тони Маркъс на Крейгън, — Тай-Боп ще те застреля в главата. Едно…

Крейгън си тръгна. Без да каже нищо, той се обърна и излезе от ресторанта. Другите двама го последваха. В помещението за миг остана тихо, после някой започна да ръкопляска, след него друг и в следващия момент всички в ресторанта бурно аплодираха.

— Заповядай на вечеря, Съни — каза Тони Маркъс. — По-късно ще кажа на някой да те изпрати до вас.

— Не мога да ям — отвърнах аз.

— Това животинче обича ли свински чревца?

— Мисля, че не — казах аз.

— И аз никога не съм ги обичал — каза Тони Маркъс.