Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (55)

54

— Познавам Джорджи Макфейл — каза Ричи. — Навремето събираше дългове за един мафиот, Мъри Вий.

— Какво е това име Вий? — попитах аз.

— Съкращение от някакво дълго странно име, така и не разбрах кое.

Седяхме на кухненската маса на Спайк. Ричи и Милисънт току-що се бяха върнали от кино. Спайк готвеше наденица от сърнешко с мариновани пиперки на професионалната си печка с шест котлона. Роузи беше подушила надениците с острия си нюх и сега стоеше напълно неподвижна на пода под краката на Спайк, вирнала глава.

— Джорджи не е толкова лесен за оправяне.

— Колкото е бил Ричмънд за капитан Грант — отбеляза Спайк и бодро разтърси тигана с дълга дръжка.

— Ти можеш ли да го победиш? — попита Милисънт.

Ричи й се усмихна.

— Не знам. Не съм пробвал.

— Ричи може да се справи с Джорджи Макфейл — обади се Спайк от печката. — Доста е як за хетеросексуален тип.

Ричи се ухили.

— Онзи Крейгън каза ли нещо за мен? — попита Милисънт.

— Не — отвърнах. — Повечето време аз приказвах.

— За какво?

— Предложих му възможност да ни сътрудничи в разследването.

— И Спайк наистина е набил някакъв тип?

— Той ме охраняваше — уточних аз.

— И какво каза онзи Крейгън?

— Каза, че не иска да ни сътрудничи.

— Значи ходихте напразно? — попита Милисънт.

— Е, може би не е напразно — отвърнах аз. — Може би ще предизвикаме нещо.

— Какво?

— Не знам, но каквото и да е, е по-добре от нищо. Ако се случват разни неща, мога да реагирам. Ако нищо не се случва, нямам какво да правя.

— Ами ако нещото, което се случи, е лошо?

— Смятам, че ще се справя — отвърнах аз. — По-добре е от нищо.

Милисънт поклати глава.

— Родителите ми трябва да ти дадат чувал с пари за тази работа.

Не казах нищо. Спайк отряза едно малко парче наденица, провери дали е готово, подуха, за да го охлади, и го изстърга от вилицата право в челюстите на Роузи.

— Нищо не й плащат — каза Спайк. — Отдавна я уволниха.

— Уволниха я?

— Аха. Когато отказа да те върне при тях.

Милисънт го изгледа продължително. Но не каза нищо. После премести поглед върху Роузи. Не погледна към мен.

— Можеш ли да ме свържеш с Албърт Антониони? — попитах Ричи.

— Да. Но това вероятно ще трябва да включва и баща ми и чичо ми.

— Добре — съгласих се аз. — Колкото може по-скоро.

— Ще включва и мен — каза Ричи.

— Това е добре.

— Щях да ти помогна за Крейгън, ако ме беше помолила — добави Ричи тихо.

— Знам. Не можех да искам това от теб.

— Но можа да го поискаш от Спайк.

— Спайк не ми е бивш съпруг.

— Но можеш да ме помолиш да те свържа с Антониони.

— Все още не разбирам нещата напълно, Ричи. Действам слепешката в този случай, с теб, с нея. Иска ми се да знам какво точно правя, но не е така. Ето защо трябва да разчитам на интуицията си, а тя ми подсказа, че не бива да искам помощта ти за Крейгън.

— Но може да използваш влиянието на семейството ми, за да ти уредя среща с Антониони.

— Всъщност не може — казах. — Но нямам друга възможност, а трябва да се справя с това, така че…

Свих рамене и вдигнах ръце с дланите нагоре. Спайк дискретно се занимаваше с надениците и пиперките. Но Милисънт беше още много млада, за да усеща потребността от дискретност. Беше се облегнала напред, очарована от разговора ни.

— Ще го уредя — каза Ричи.

Спайк премести пиперките на един студен котлон и добави две големи шепи спагети в една тенджера, в която водата вече вреше.

— Мислиш ли, че майка ти те обича? — попитах Милисънт.

— Какво?

Повторих въпроса си.

— Не мисля…

Раменете й се стегнаха и тялото й се изопна в познатата странна болезнена поза.

— Не. Не мисля.

— Ако разбереш, че те обича, би ли могла да й отвърнеш със същото?

— Мразя я — каза Милисънт.

Гласът й беше равен и тя отново заприлича на сърдитото момиченце, което бях измъкнала насила от сводника й.

— Но ако се промени — настоявах аз. — Ако е ясно, че те обича и че вече е различна, не като преди, ще можеш ли да я обикнеш?

— Опитваш се да се отървеш от мен, нали?

— Милисънт — казах. — Ако досега не съм доказала, че не си ми безразлична, никога няма да мога да го направя.

— Тогава защо ме питаш?

— Защото искам да знам. Ако двете с майка ти можете да бъдете заедно и да си помогнете една на друга да бъдете щастливи, би било много хубаво.

— Но не е задължително.

— Можеш да останеш с мен колкото искаш — казах аз.

Усетих тръпката на смайването в стомаха си. Не исках да имам дъщеря тийнейджърка. Самата аз все още се чувствах такава.

— Ти си мила с мен — каза тя много тихо.

— Да — отвърнах аз. — Ти заслужаваш да се държат добре с теб. Започвам да си мисля, че майка ти може да те обича. Че може би е способна да се промени. Няма да насилваме нещата. Но просто искам да си готова за това. Не забравяй, че никой няма да те кара да правиш нищо насила.

Милисънт кимна. Тялото й се поотпусна. Спайк сложи голяма кошница с франзели на масата. После свали тенджерата от печката, изсипа спагетите в една цедка над мивката, остави ги да се изцедят и после ги прехвърли в широка чиния. Сетне подреди отгоре надениците и пиперките и стовари чинията в средата на масата.

— Червено вино? — попита той.

— Глупаво би било да откажем — отвърна Ричи.

Спайк се зае с тапата на една голяма бутилка каберне. Роузи проследи надениците, примъкна се до масата и скочи в скута на Ричи, откъдето можеше да наблюдава плячката си отблизо.

— Ричи — обадих се, — мисля, че тя не трябва да бъде на масата.

— Не командвай — отвърна Ричи.

— Точно така — подкрепи го Спайк.

— Вярно, че малко командваш — каза Милисънт.

Огледах странната група около масата. После отчупих едно парченце от франзелата и го подадох на Роузи.

— О, я си гледайте работата — отвърнах аз.