Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (53)

52

Били ни беше донесла чай, Бети Патън беше добавила бренди в своя и двете се бяхме преместили на две леки кресла в оранжерията. Снегът вече се беше превърнал на дъжд. Късният следобед беше отстъпил място на вечерния здрач.

— Ако ми кажете всичко, което знаете, може би ще мога да оправя нещата — подхванах аз.

— Всичко ли?

Бети беше ходила до стаята си, за да се овладее. Все още говореше тихо, но гласът й вече не звучеше така, сякаш излиза от тясна тръбичка.

— Най-голямата ми грижа е Милисънт — казах аз. — Ще направя това, което според мен е най-добро за нея.

— Ами аз?

— Не знам — отвърнах. — Спасявам хората един по един.

— Това е приемливо — каза тя.

— О, добре. Говорете.

— Не знам… откъде да започна.

— Споменахте, че не съм знаела какво е да си омъжена за него. Защо не ми разкажете?

— Брок… — Тя тъжно поклати глава. — Брок е от онези хора, за които прекаленото никога не е достатъчно. Предполагам, че на това се дължи и успехът му. Той влага страст във всичко, към което се стреми. И никога не му е достатъчно. Повече успех, повече пари, повече власт, повече слава, повече секс, повече сексуални партньори, повече сексуална възбуда, повече, повече, повече.

— Все по-нагоре — казах аз.

Бети Патън ме изгледа за миг с празен поглед, после реши, че не съм казала нещо, за което си заслужава да пита, и продължи:

— Отначало това ме вълнуваше. Харесваше ми предизвикателството. Харесваше ми… — тя направи жест с лявата си ръка, за да покаже, че търси подходящата дума — чувството, че съм избраната.

— Избраната, която е достатъчна ли? — попитах аз.

— Да.

— Но не бяхте.

— Не. Не че имаше друга. — Тя се изсмя тъжно. — Бяха всички останали.

— Равни възможности — отбелязах аз, колкото да кажа нещо.

— Предполагам, че се е пробвал и с вас — каза Бети.

— Да.

— Много от жените са поласкани. Той е могъщ, богат, красив.

— Аз не бях поласкана.

Тя се загледа в чашата си за момент, държейки я с две ръце, после отпи и я остави на масата.

— Предполагам, че ме е лъгал още от първия ден.

— И какво направихте вие?

— Връщах му го.

— Като му изневерявахте?

— Да.

— Това харесваше ли ви?

— Не.

— А сближи ли ви?

— Не.

Не казах нищо.

— Но така не се чувствах дотам като захвърлена играчка — каза Бети. — Колкото по-лош ставаше той, толкова по-зле беше и при мен.

— Стратегията „Виж какво ме принуждаваш да правя“ — отбелязах аз.

Тя ме погледна, като че бях казала нещо озадачаващо.

— Сякаш се стимулирахме един друг, ставахме все по-извратени. Аз си имах водопроводчика. Той си имаше китайските кукли. Не си спомням кога точно се съюзихме.

— Съюзихте ли се?

— Да. Аз щях да го наблюдавам. А той щеше да наблюдава мен.

— И, ъъъ, партньорите ви никога нямаха нищо против?

— Отначало не знаеха. Имахме си места за наблюдение.

— Шпионки?

— Да.

Започвах да се чувствам така, сякаш бях прекарала целия си живот в манастир и едва сега излизах навън.

— Странното беше, че по този начин имахме общо занимание, общ, ъъъ, проект. Планирахме заедно с кого, с колко, кога и къде да ги приемем, какво да правим с тях и така стигнахме до идеята да ги снимаме, а после и как да го осъществим. Купихме си фотографско оборудване и по очевидни причини се научихме сами да проявяваме снимките. Не бяхме се сближавали толкова много от раждането на Милисънт.

— И независимо какво правехте вие, той не ревнуваше.

— Не. Изглежда, му харесваше.

— Какво отмъщение — отбелязах аз. — Разкажете ми за Крейгън и Антониони.

— Знаете ли кои са те? — попита Бети.

— Знам малко. Но хайде, кажете ми всичко, което знаете.

— Това ще помогне ли на Милисънт?

— Тя ще бъде в безопасност, когато наоколо спрат да се навъртат разни типове, които имат причина да я убият — отвърнах аз.

— И вие смятате, че можем да постигнем това?

— Ако знам какво става.

— Тя на сигурно място ли е?

— Да — отвърнах, — с хора, които ще се грижат за нея.

— За разлика от родителите й — каза Бети.

Изчаках. Тя наля още чай за двете и ми предложи бренди. Поклатих глава. Тя си сипа от него в чая, отпи и се облегна, държейки чашата в ръка. През мокрите стъклени стени на оранжерията не проникваше почти никаква светлина. Ако слънцето се покажеше иззад облаците, вече почти нямаше да се вижда над западния хоризонт.

— Брок отдавна се занимава с политика — каза Бети. — Редовно подпомага кандидатите на републиканците и активно участва в събирането на средства за тях. Няколко пъти си взема отпуск, за да се заеме с една или друга държавна работа. И сега се кандидатира за губернатор.

— Как ви се струва това?

— Много искам да стане. Бих искала да съм първата дама на щата, а това вероятно ще доведе и до повече.

— И Антониони е щял да му помогне?

— Щеше да ни помогне. Аз също участвам в кампанията на Брок.

— Друг проект — отбелязах аз.

Бети отново ме погледна неразбиращо. И аз не я разбирах. После сякаш реши да не обръща внимание на объркването си и продължи:

— Албърт Антониони е мафиот от Роуд Айланд. Може би знаете, че в мафията тук се е получил някакъв вакуум.

— Да — казах. — И Антониони иска да го запълни.

— Именно. Брок се запозна с Албърт, когато живеехме на Роуд Айланд. Продължихме да поддържаме връзка, когато се преместихме тук. Албърт смята, че когато разшири територията си в Масачузетс, ще бъде полезно да има губернатор, на когото може да се довери.

— Така че е вложил много пари в кампанията на Брок.

— Да.

— А Крейгън?

— Кейтъл е местният човек на Албърт. По-голямата част от бизнеса, който Албърт иска да поеме, в момента принадлежи на ирландците. Според мен Албърт изпитва нужда да има един от техните хора, когото да използва тук. Знаете колко силно се поддържат етническите.

Не бях сигурна кои са всички „те“. Но в момента сякаш нямах нужда от тази информация, така че я оставих недоизяснена.

— Антониони притежава ли съпруга ви? — попитах аз.

Бети отпи от чая си с бренди и се вторачи в умиращата светлина. После бавно кимна.

— Да — отвърна.

— Значи, когато сте направили грешката да дадете снимките на водопроводчика Кевин, а той се е опитал да ви изнудва с тях, сте отишли при Антониони.

— При Крейгън — каза тя. — Албърт предпочита да стои на разстояние.

— И точно този разговор е подслушала дъщеря ви.

— Да.

— Знаете ли, че е намерила някои от снимките?

— Тършувала е из стаята ми? Тя никога…

Не казах нищо. Бети се сепна и не довърши изречението си.

— Милисънт ги е видяла?

— Да.

Тя продължи да се взира в дъждовния сумрак.

— О, боже — промълви. — Мили боже.