Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (52)

51

Докато отивах да се срещна с Бети Патън, заваля първият прекалено ранен сняг. Натрупваше се по меките повърхности, разтапяше се, щом докоснеше шосето. Затова улиците бяха мокри и блестящи, докато пътувах през западната част на Бостън, а моравите вече бяха побелели. Нямаше да трае дълго; този вид сняг никога не се задържаше и може би беше толкова красив именно заради мимолетността си.

Вече бях проверила в офиса на Брок Патън в банката. Беше там, но, разбира се, точно сега имаше среща, на която се решаваше по-нататъшната съдба на западната цивилизация и която не можеше да бъде прекъсната. Нямах нищо против. Просто исках да се уверя, че ще мога да разговарям с Бети Патън, без той да присъства. Джон Отис ми отвори вратата толкова официално, сякаш не бяхме яли заедно сандвичи с риба тон на Паркър Хил. Предаде ме на Били, която беше също толкова официална, и тя ме преведе по коридора до оранжерията в задната част на къщата. Очевидно библиотеката, където бях влизала преди, беше територия на Брок.

Когато влязох, Бети Патън стана от малкото бюро и сковано пристъпи към мен, за да се ръкуваме. Били ни остави сами.

— Моля седнете, мис Рандъл — каза Бети.

Седнах. Подът на оранжерията беше от камък и почувствах топлината, която се излъчваше от него. Отвън, зад стъклените стени, снегът се стелеше отвесно върху дългата морава, която се спускаше към реката. Помещението беше обзаведено с луксозни градински мебели, които сякаш подчертаваха връзката между оранжерията и градината. Наоколо имаше много растения. Понеже единственото растение, което познавам, е жълтата роза в букет от дванайсет къса, не знаех какъв вид бяха, но, изглежда, цъфтяха.

Бети Патън отново седна на стола зад бюрото и се обърна с лице към мен. Седеше много изправена, с ръце, свити в скута. Косата й беше съвършена. Гримът й — безупречен. Беше облечена в марков екип, в който никой никога не бе тренирал.

— Може би е добре веднага да научите, мис Рандъл — каза тя, — че адвокатите ни се готвят да повдигнат обвинение срещу вас, за да върнете дъщеря ни. Изглежда, че съществува отлична възможност да бъдете обвинена в отвличане.

— Побиват ме тръпки — отвърнах аз.

Извадих компрометиращата снимка на Бети Патън от чантата си, наведох се и я поставих върху бюрото. Тя я погледна. После бързо отклони поглед. Лицето й бавно поруменя, докато се изчерви цялото. Добре. Имаше нещо човешко в нея. След малко тя много бавно обърна снимката обратно и я остави върху бюрото. Снегът продължаваше да вали зад стъклените стени. Топлината продължаваше да се излъчва от пода. Бети се взираше в празния бял гръб на снимката. Погледна навън през прозореца. Погледна покрай мен към вратата, през която бях влязла. Отново се взря в обърнатата снимка.

— Много хора позволяват да ги снимат голи — най-сетне промълви тя.

Нищо не отговорих.

— Признавам, че тази снимка вероятно показва нещо повече от обикновена голота — каза Бети.

Чаках.

— Имам някои потребности — каза тя. — Понякога не успявам да им устоя.

Кимнах.

— Ако само знаехте какво е да си омъжена за него — добави тя.

— Вие не сте омъжена за човека на снимката — уточних аз.

— Разбира се, че не. Имах предвид Брок.

Знаех това, но не коментирах.

— Човекът на снимката е водопроводчик — казах аз — и се нарича Кевин Хъмфрис. Веднъж е работил нещо за вас. Сега е мъртъв.

Тя продължи да гледа гърба на снимката. После вдигна очи и погледът й беше доста самоуверен.

— Какво искате? — попита тя.

— Тази снимка е само една от многото.

Тя кимна.

— Разкажете ми за него — казах аз.

— За водопроводчика ли?

— Да.

— Защо?

— Защото искам да знам — отвърнах аз.

— И смятате, че можете да ме заплашвате със снимките?

— Да.

— Дойде преди около година, за да инсталира баня в моята половина на къщата, до спалнята ми.

— Вие със съпруга ви имате отделни спални?

— Да. Това няма нищо общо с интимните отношения, просто всеки от нас има нужда от повече лично пространство.

— Естествено — казах аз. — Вие сте имали интимни отношения.

— Разбира се, ако изобщо ви влиза в работата.

— Някой ден ще разбера какво точно влиза в работата ми. И как се превърна от водопроводчик в любовник?

— Любовник — повтори Бети Патън. — Колко старомодно.

— Стори ми се много по-подходящо за една дама от „чукач“.

— Но последното е много по-точно — каза Бети Патън и се усмихна.

Или поне ъгълчетата на устата й се повдигнаха. Според мен го беше замислила като усмивка. Беше ужасно.

— Беше едър, силен мъж, привлекателен с мъжествеността си и бях сигурна, че и той има подобни помисли.

Отново кимнах.

— Както вече казах… имам потребности.

— А снимките?

— Аз му ги дадох. Исках да си спомня какво сме правили.

— Не ви ли хрумна, че това може да му даде някакъв коз срещу вас? — попитах аз.

— Мислех, че твърде много държим един на друг. Когато стана явно, че вече не можем да бъдем заедно, исках той да притежава нещо, което да му напомня за близостта ни.

— Какво ви накара да прекратите връзката?

Бети Патън ме погледна така, сякаш съм толкова глупава, че не се сещам да се прибера на сухо от дъжда.

— Аз съм омъжена жена, ако не сте забелязали — отвърна тя.

— Кевин опита ли се да използва снимките? — попитах аз.

— Не, разбира се.

— Знаехте ли, че е мъртъв?

— Не, разбира се, откъде бих могла да знам? Казах ви, че се разбрахме да не се виждаме повече.

— Не показахте кой знае каква реакция, когато ви съобщих, че е мъртъв.

— Знам, че… че би трябвало. Известно време бяхме много близки. Но вие просто ми набутахте тази снимка… Как е умрял?

— Някой го е застрелял в тила, докато седял в колата си пред някакъв ресторант на шосе 9.

— О, боже.

— Какво ще кажете? — попитах аз.

— Но това е ужасно.

— Нещо друго?

— Не. Вие си мислите, че аз… заради снимките?

— Вие казахте, че не е използвал снимките.

— Не е. Нямах предвид това. Просто исках да кажа, че може би ме подозирате.

Кимнах. Замълчахме. Снегът продължаваше да вали, разтапяше се при допира с топлите стъклени стени и се превръщаше в блестящи струйки, които пречупваха сивата светлина.

— Има нещо, което ме притеснява — казах аз.

Тя зачака.

— На много от снимките сте заедно с Кевин.

Тя кимна.

— Тези не са от обикновените голи снимки, направени с полароид — отбелязах аз. — Ту има и интимен близък план, и далечен план, и различни интересни ъгли.

Тя отново кимна. Излъчваше някаква вцепененост, сякаш потъваше все по-дълбоко под повърхността.

— Кой ги е правил?

Бети се вторачи в мен, сякаш не беше разбрала въпроса. Почаках. Тя си пое въздух и го издиша на няколко пъти. Отвори уста, затвори я и отново я отвори.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Мисис Патън — започнах аз. — Забъркали сте се в ужасна каша. Единственият начин да се измъкнете оттам е да отговаряте на въпросите ми. Кой е правил снимките?

Тя пое още въздух и повтори номера с отварянето и затварянето на устата. Погледна надолу към обратната страна на снимката, после навън през прозореца към снега и обратно към мен. Отново се беше изчервила.

— Брок — отвърна тя.

Името увисна във въздуха помежду ни. Тя се опита да срещне втренчения ми поглед, но не можа да му устои, сведе очи и покри лицето си с ръце.

— Съпругът ви е направил снимките — казах аз.

Тя кимна.

— Водопроводчикът знаеше ли?

— Да.

— И какво мислеше по въпроса?

— Беше малко притеснен, но…

— Но?

— Намираше ме за привлекателна.

— Така че нямаше нищо против мъжът ви да се върти наоколо с фотоапарат?

— Е, не съвсем.

— И?

— И ние… — Тя прочисти гърлото си. — Ние му плащахме.

Боже господи.

Бети седеше, покрила лицето си с ръце. Изправих се. Нямаше причина да ставам, но просто не понасях повече бездействието. Прекосих стаята, погледах снега, върнах се обратно и спрях до бюрото.

— Вие отвърнахте ли му със същото? — попитах аз.

Не помръдна. Всичко в нея излъчваше острота и болка.

— Какво искате да кажете?

— Снимахте ли мъжа си с други жени?

Отново мълчание. После продума едва чуто:

— Да.

— Азиатките ли?

— Вие… да. Понякога.

— И какво следва? — попитах аз. — Ще наемете Флотския център и ще поканите всички участници?

Тя не отговори.

— Ето какво мисля — продължих аз. — Мисля, че вие знаете за убийството на Кевин Хъмфрис, защото според мен сте дали съгласието си за него.

Раменете й се сведоха още повече.

— Дъщеря ви е чула разговора — казах аз. — Между вас и Кейтъл Крейгън.

Гласът й беше тънко едва доловимо проскърцване.

— О, боже.

— Крейгън работи за Албърт Антониони, а Антониони иска съпругът ви да стане губернатор. Хъмфрис е заплашил, че ще публикува снимките, така че и плановете на Антониони щели да се провалят. Той или Крейгън са разбрали за изнудването, вероятно от вас, и това е бил краят на Кевин Хъмфрис.

Тя вече плачеше, без да сваля ръце от лицето си. Беше й трудно да плаче. Риданията й я разтърсваха като гърчове.

— Общо взето, познах, нали?

Тя кимна.

— А Милисънт? — попита тя.

— Била е в банята, когато вие с Крейгън сте се наговорили да премахнете Хъмфрис. Тя е чула всичко. И когато Крейгън е влязъл, за да използва тоалетната, той я е видял, гледал я е право в очите и не е казал нищо.

— Той знаел ли е, че тя е чула? — попита задавено Бети Патън.

— Сигурно — отвърнах аз. — Така че, когато е изпратил двамата здравеняци да я приберат от нас, мислите ли, че наистина е възнамерявал да я върне вкъщи?

— Той…

— Мислите ли?

Нещо сякаш беше заседнало в гърлото й и й пречеше да говори. Тя преглътна мъчително. После поклати глава.

— И аз така смятам — казах аз.

— Дъщеря ми — прошепна Бети Патън. — Искам си дъщерята.

— За да стане дежурният фотограф на семейството ли?

— Кучка — изграчи тя.

— Да, права сте. Нямаше нужда от това, съжалявам.

— Не искам да убият дъщеря ми.

— Добре — казах аз. — Ето че намерихме допирна точка.