Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (49)

48

Двете с Роузи бяхме на едно от любимите й места, пейка до езерото с лодките в обществената градина на Бостън. Късната есен не беше най-подходящото време за седене на пейка навън, но все пак още не бяха източили водата от езерото и не бяха прибрали лодките. Роузи можеше да следи с поглед поне дузина катерички и още толкова патици, без риск да ги нападне, защото беше на каишка. Обичах да посядам там, когато се чувствах притисната от живота, както беше днес. Разходката на слънце с кучето винаги проясняваше съзнанието ми. Роузи клечеше до мен. Бях увила края на каишката й около ръката си, но тя, изглежда, беше напълно доволна от възможността да се обляга на мен, докато наблюдава животинките около нас. Главата й леко трепваше при вида на подскачащите катерички и плаващите патици.

С Брайън беше свършено. Той не го беше казал, нито пък аз. Но го знаех. Можехме да се видим някой път, ако променях решението си, но вниманието му щеше да бъде насочено на друго място. Което беше добре за него. Спомних си и случката с Ричи.

 

 

Четвъртъкът беше свободната вечер на Джули. Майкъл вземаше децата, а Джули, аз и понякога Спайк, в редките случаи, когато нашите планове му допадаха, ходехме на изложби, представяния на книги или на музикални вечери в училището „Лонги“ в Кеймбридж. За мен повечето от тези неща бяха скучни, а Спайк ги намираше направо непоносими, но в тях Джули откриваше успокоението, че все още е интелектуалка, необезличена от брака и децата. Спайк смяташе, че неумолимото посвещаване на това, което наричаше „тренировъчен лагер за интелектуалци“, накрая ще обезличи всички ни, но придружаваше Джули, макар и по-рядко от мен, защото я обичаше, макар и не толкова силно като мен. В онази вечер, след един особено изтощителен поетичен рецитал в мазето на една църква в Бек Бей, тримата отидохме в бар „Риц“ и си поръчахме мартини като противоотрова след вмирисаното сирене и топлото бяло вино, които отчаяно бяхме погълнали в църквата. Почувствахме силно облекчение, макар че Джули не искаше да си го признае, а ние бяхме твърде учтиви, за да го покажем. Но мартинито наистина ни се отрази добре и резултатът беше, че когато се прибрах, заварих Ричи на алеята пред къщата с каишката на кучето в ръце. Кучето беше вътре. И до ден-днешен не помня защо каишката беше в ръката му.

— Къде беше? — попита Ричи.

Докато говореше, рязко опъваше каишката в ръце, отпускаше я и отново я опъваше.

— Навън с приятели — отговорих аз.

— Трябва да си вкъщи с мен — каза той.

Каишката се опъваше и отпускаше. Съмнявам се, че Ричи съзнаваше какво прави. Яростта му беше сдържана, но когато беше много ядосан, гневът му се проявяваше по странен начин.

— Всяка минута ли? — попитах аз.

Шляп.

— Чакам те от три часа.

Каишката отново изплющя от опъването. Дали не му се искаше да я стегне около врата ми? Не. Ричи никога не би ме наранил.

— Имам правото — казах аз с онзи изпълнен с достойнство тон, който се постига само ако си пиян — да бъда с приятелите си, когато поискам.

— А аз имам правото да очаквам да си бъдеш у дома в обичайния час, а не да ме караш да се чудя дали не е време да се обадя в полицията.

— О, не бъди глупав — казах аз.

— Глупаво ли е да се тревожа за теб?

— Мога да се грижа за себе си.

— Глупаво ли е, че искам да си с мен?

— Не. Но ако го искаш прекалено, е… — отначало не можах да измисля точната дума, но после се сетих — задушаващо.

Ричи опъна каишката колкото можеше, сякаш се опитваше да я скъса на две.

— Задушаващо ли? Да те обичам и да искам да си с мен е задушаващо?

Ако бях трезва, може би щях да се изразя другояче. Не исках да кажа точно това. Но при подобни скандали никога не успяваш да кажеш каквото искаш. А освен това бях пияна.

— Да!

Ричи тръсна глава като кон, нападнат от мухи.

— Всичко, което искам, е да мога да те обичам и да бъда обичан от теб.

— Но ти да дадеш определение на любовта и на начина, по който аз да те обичам? И ако не те обичам по същия начин, по който си въобразяваш, че ме обичаш ти, ще ми крещиш, така ли?

— Говоря за начина, по който се чувствам — каза Ричи.

— И аз говоря за начина, по който се чувствам. Защо трябва да се чувстваме еднакво? Защо да не се чувстваме всеки посвоему?

— Всичко, което искам, е да бъда обичан така, както обичам аз — каза Ричи.

Пак опъваше каишката.

— Е, може би не може да го получиш.

— Това е бракът — каза той.

— Тогава може би си се оженил за неподходящата жена.

— Да — каза Ричи. — Може би.

После тръгна по алеята, все още с каишката в ръка, и изчезна в тъмното. Когато се върна, бях в леглото и се преструвах, че спя.

 

 

Застанала до мен, Роузи забеляза друго куче на отсрещния бряг на езерото, скочи от пейката и започна да лае, да ръмжи и да се дави, сякаш щеше да се нахвърли отгоре му, ако я пуснех, ала всъщност нямаше да го стори. Но беше блестящо изпълнение и няколко пешеходци припряно се отстраниха от пътя й, докато опъваше каишката.

— Поне знам, че не искаш да ме удушиш с нея — казах й аз, станах и я задърпах обратно към Бойлстън стрийт.