Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (45)

44

Седях с Боб Андерсън зад преграда от матирано стъкло в детективския отдел на полицейското управление във Фреймингъм.

— Хъмфрис водопроводчикът е бил убит на шосе 9 — каза той.

— Да — потвърдих.

— Имал е пощенска кутия в една от частните куриерски служби и жена му не е знаела нищо за това, но този месец дошла сметката. И тъй като него го нямало, за да я плати, пратили я на нея. Е, тя им казала, че няма нужда от частна пощенска кутия и иска да я закрие, а от службата й казали, че преди това трябва да си прибере пощата. Тя отишла и намерила в кутията голям дебел плик. Отворила го и решила, че е по-добре да го донесе при нас, а пък аз сметнах, че сигурно и ти ще искаш да му хвърлиш едно око.

— Искам — отвърнах аз.

Андерсън плъзна плика към мен. Беше по-голям от стандартния размер А4. Беше адресиран до Кевин Хъмфрис, по частната пощенска служба. Беше пълен с актови снимки на Бети Патън и един мъж. Актови не беше точната дума. Снимките по-скоро показваха всевъзможни секспози. Разгледах снимките, обърнах две от тях на обратно, или може би с правилната страна нагоре, но така и не можах да ги разбера.

— Това, предполагам, е покойният Кевин Хъмфрис — казах аз.

— Да.

— Познаваш ли жената?

— Не. А ти?

Поклатих глава.

— Не прилича на твоята клиентка, така ли?

Отново поклатих глава. Андерсън сви рамене.

— Кой е виждал снимките? — попитах аз.

— Мисис Хъмфрис — отвърна Андерсън.

— И може би някои от момчетата в управлението.

— Може би всички момчета от управлението — каза Андерсън.

— И никой не познава жената?

— Така казват — отвърна той. — Точно като теб.

— Е, която и да е, трябва да й се признае, че е изобретателна.

— Да. На тази снимка в люлеещия се стол не съм много сигурен какво точно правят… а ти?

— Ами не съвсем — отвърнах аз, — въпреки че мога да различа общата, ъъъ, насока.

Андерсън се усмихна.

— Знаеш ли за какво бих се обзаложил, Съни? — попита той.

— За какво?

— Обзалагам се, че познаваш тази жена, и рано или късно, когато намериш за добре, ще ми кажеш.

— Така ли? — казах аз. — Може ли да получа копие от снимките?

— Съни, тук има четирийсет и една снимки — каза Андерсън. — Това е веществено доказателство от разследване на убийство. Знаеш, че не мога да ти ги дам.

— Трябва ми само една — казах.

Андерсън кимна.

— Отивам да си измия ръцете, Съни. По-добре да не ти хрумва да отмъкнеш някоя от снимките, докато ме няма. Защото съм ги броил.

— Добре — казах аз.

Андерсън се изправи и излезе от стаята. Погледнах купчината снимки. Не бяха правени с „Полароид“. Бяха цветни снимки с добро качество. Преброих ги. Бяха четирийсет и две. Избрах една, на която Бети Патън ясно се виждаше анфас в една абсолютно компрометираща поза. Прибрах я в чантата си, а останалите четирийсет и една пъхнах обратно в плика, кръстосах крака и сложих ръце в скута си. Андерсън се върна след две минути. Отиде до бюрото си, взе плика и преброи снимките.

— Четирийсет и една — каза той.

Кимнах.

— Нещо притеснява ли те в тези снимки? — попитах го аз. Андерсън се ухили.

— Освен очевидното — добавих.

— Като например кой ги е правил ли?

— Да. Ако се бяха снимали сами, нямаше ли да сложат фотоапарата на някакъв статив и да използват таймер или дистанционно?

— Така правят хората обикновено.

— Снимките са правени от различни ъгли и от различно разстояние — казах аз. — А някои, изглежда, са заснети през няколко секунди, от различни ъгли и различно разстояние.

— Значи може би има и трети участник — каза Андерсън. Спогледахме се. Никой от двамата не беше особено щастлив от възможността за трети участник с фотоапарат, дебнещ зад всяка снимка.

— Предполагам, че е така — казах аз.

— Смяташ ли, че Хъмфрис е използвал тази кутия за нещо друго? — попита Андерсън.

— Ами надали е искал жена му да види снимките — отвърнах аз.

— Получавал ли е друга поща там?

— Не.

— А почеркът на плика?

— Жена му казва, че е неговият. Нашият експерт твърди, че съвпада с други мостри от почерка му.

— Значи е наел кутията, за да скрие там снимките.

— Така изглежда.

— Ако беше само заради жена му, защо просто не ги е скрил в офиса си? Били са разделени. Тя казва, че никога не ходела там.

— Аха.

— Ако жената на снимките е имала пари, снимките са добър материал за изнудване.

— Твоят клиент има ли пари? — попита Андерсън.

— От друга страна, този, който е направил снимките, може да ги използва за същата цел.

— Едната възможност не изключва другата — каза той.

— Изключва — повторих аз. — Охо.

— Впечатляващо, а?

— И точно. Едната възможност не изключва другата.

— И все пак би било добре да знаем кой е фотографът.

— Не би навредило — съгласих се аз.

— Жалко, че имам само четирийсет и една от тези снимки — каза той. — Защото, ако пачаврата на снимките по някаква идиотска случайност се окаже твоята клиентка и ако ти имаше една снимка, можеше да я притиснеш с нея.

Замълчах си.

— Защото не можеш да не се запиташ — продължи Андерсън — дали една жена, която позира за подобни снимки, изобщо се притеснява от изнудване.

— Може би съпругът й се притеснява.

— А може би е просто суета — каза той. — Може да е казала на всички, че е истинска блондинка.