Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (43)

42

В щата Масачузетс сведенията за спонсорирането на политическите кампании за всички кандидати се предоставят на обществеността чрез кабинета на държавния секретар. Спрях колата си, в която возех Милисънт и Роузи, на забраненото място пред сградата на щатските власти. Дойде едно ченге. Свалих прозореца точно толкова, колкото Роузи да може да промуши главата си и да се опита да оближе ченгето.

— Госпожо — каза ченгето, — не можете ли да четете… Съни, скъпа!

— Томи, това е Роузи, а това е приятелката ми Милисънт. Трябва да вляза само за две минути.

Томи Ханиган протегна ръка и позволи на Роузи да я близне.

— Паркирай ей там, скъпа. До буика. Мястото е запазено за един тип, който идва веднъж годишно за коледното тържество.

— Добре, Томи. Ще наглеждаш ли кучето и приятелката ми?

— Разбира се — съгласи се той. — Как е баща ти?

— Добре е — отвърнах аз. — Нали знаеш, че се пенсионира.

— На мен ми остават още две години — каза Томи. — Не бързай. Дотогава няма да мърдам оттук.

Влязох и получих списъка със спонсорите на кампанията на Брок Патън. Върнах се, целунах Томи, качих се в колата и се спуснах обратно по Бийкън Хил до Кеймбридж стрийт. Паркирах до един пожарен кран пред някакво кафене на Кеймбридж стрийт, влязох и купих две овесени сладки с кленов сироп и две чаши гватемалско кафе. Изнесох ги, дадох една сладка и чаша кафе на Милисънт и половин сладка на Роузи, а другата половина запазих за себе си.

— Тук ли ще стоим, докато четеш това? — попита Милисънт.

— Да.

— А аз какво да правя?

— Пий си кафето. Яж си сладката. Давай парченца от нея на Роузи. Зяпай минувачите. Наслаждавай се на мига на пълно бездействие, който ти се предлага.

Милисънт шумно въздъхна.

— Може ли да пусна радиото?

— Разбира се. Само да не са новини. Мразя предаванията, в които непрестанно говорят.

Тя включи радиото, като раздразнено прехвърляше от една станция с ужасяваща музика на друга. Къде се дяна Нийл Даймънд точно когато ми трябва.

Току-що бях отхапала от сладката и сръбнала от гватемалското кафе, а Милисънт беше настроила скалата на петата станция с отвратителен хеви метъл, когато попаднах на името Албърт Антониони от Провидънс, Роуд Айланд. Бях стигнала до две имена след него, на някакъв Амъръл, когато спрях и се върнах назад. Албърт от Провидънс. Това име беше споменал шофьорът за човека, който се беше возил отзад в лимузината с Кейтъл Крейгън в деня, когато бяха посетили Брок Патън. Бях организирана и търпелива. Прочетох целия списък, за което беше необходима още една сладка и още две чаши кафе. Имаше още Албъртовци, както и други имена на хора от Провидънс. Но нямаше друг Албърт от Провидънс.

— Познаваш ли някой си Албърт Антониони? — попитах Милисънт.

— Не.

— Може да е бил приятел на баща ти?

— Не.

Тя си поигра още малко с копчето на радиото.

Албърт Антониони. Името ми се струваше познато. Имаше някакъв известен италиански режисьор, който се казваше Антониони, но това име ми беше познато в друг контекст.

— Трябва да се обадя по телефона — казах на Милисънт.

Тя не реагира, така че се пресегнах и изключих радиото.

— Само докато се обадя — казах аз.

Тя се отпусна на предната седалка и се зазяпа през прозореца. Роузи скочи от задната седалка в скута й. Преди да успее да потисне реакцията си Милисънт я потупа по гърба. Взех телефона за кола, който майка ми ми беше подарила за миналата Коледа, обадих се на няколко души и накрая се свързах с една жена детектив на име Кати Демарко от отдел „Разузнаване“ на полицията в Провидънс.

— Той е шефът тук — обясни ми Кати. — Когато старият почина, а синът му влезе в затвора, Антониони трябваше да оглави мафията. Отначало беше временно, но скоро Албърт започна да стабилизира организацията. И така я укрепи, че опозицията просто изчезна. И сега той е шефът.

— По обичайния начин ли го направи?

— Укрепването ли? Да: бум, бум.

— Възможно ли е да разширява територията си? — попитах я аз.

— Би било в негов стил — отвърна Кати.

— Свързан ли е по някакъв начин с Брок Патън? Кой е бил президент на Роджър Уилямс Тръст?

— Не знам. Чакай да проверя на компютъра.

Почаках.

— Няма нищо на Антониони — каза Кати. — Чакай да проверя на Патън.

Почаках още.

— Няма и Патън — каза Кати.

— Ами Кейтъл Крейгън?

— Кой?

Казах й го по букви.

— Това истинското му име ли е?

— Не знам — отвърнах аз. — Просто един тип, когото се опитвам да намеря.

— Да не сме агенция за запознанства? — попита Кати.

— Не искам да се запознавам с Кейтъл Крейгън.

Кати го провери.

— Няма Кейтъл Крейгън — каза.

— Благодаря ти. Може ли да получа снимка на Антониони?

— Естествено, Съни, това е част от услугата.

— Всъщност знам, че не е — отвърнах аз. — Така че благодаря ти.

— Пак заповядай — каза тя.

Дадох й адреса си.

— Ако попадна на тайнствения Кейтъл, ще ти се обадя — каза Кати.

— Внимавай да не ми дадеш някой друг Кейтъл Крейгън.

— Ще се постарая да не сбъркам.

Затворих. Оставих слушалката в гнездото, натиснах бутона на говорителя и се обадих на телефонния секретар в жилището си. Представих си пустата мансарда с ново платно на новия статив, който ме очакваше. Чувствах се не на място, докато пиех кафе до телефона и прослушвах съобщенията от празния си дом.

Имаше едно обаждане от майка ми, която казваше, че се тревожат, защото никога не ме намират вкъщи, когато звънят.

Следващото гласеше: „Ако не върнеш Милисънт Патън на родителите й, ще умреш.“

— Той е — обади се Милисънт до мен.

— Кой?

— Мъжът от банята, който ме видя. Той беше с майка ми, когато… нали ти казах. Той е.

Превъртях съобщението и отново го прослушахме. Гласът беше дълбок, презрителен и властен.

— Той е — повтори Милисънт. — Какво ще правиш?

— Чакай само да си чуя всички съобщения — отвърнах аз. — После ще говорим.

Последното беше от Андерсън, детективът от Фреймингъм, който ме беше пуснал в офиса на водопроводчика Кевин Хъмфрис.

— Имам нещо, което може да те заинтересува — каза Андерсън. — Обади ми се.

Затворих телефона. После се облегнах назад и си поех дъх.

— Уликите се трупат — казах на Милисънт.

— Какво ще правиш с него? С мъжа? Каза, че ще те убие.

— Няма да те върна — отговорих. — Ако това те притеснява.

— Не. Знам, че няма да го направиш — отвърна Милисънт. — Но той каза, че ще те убие.

— Всъщност каза, че ще бъда убита.

— Няма значение. Какво ще правиш?

— Рано или късно — отвърнах аз — ще трябва да застана срещу него.

— Не.

— Да.

— Не можеш. Той ще те убие.

— Ще направя така, че да не успее.

— Ти знаеш кой е.

— Смятам, че се казва Кейтъл Крейгън. Мисля, че той е изпратил онези двамата вкъщи. Според мен е убил един човек, с когото разговарях, Бъко Мийхан. А може би е убил и един човек от Фреймингъм, Кевин Хъмфрис.

— Не отивай.

— Трябва да отида — казах. — Това ми е работата.

— Ами аз? Какво ще стане с мен, ако те убие?

— Все още никъде няма да ходя — успокоих я.