Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (41)

40

Показах на Милисънт снимките на Кевин Хъмфрис. Беше кадър до раменете, малко размазан от увеличението, но достатъчно ясен за разпознаване. Той носеше сив фрак с черни кадифени ревери и жълта риза с жабо и перлени копчета. Косата му беше въздълга, а вратът му изглеждаше силен. Милисънт сбърчи нос.

— Господи, какъв е тоя?

— Надявах се да можеш да го разпознаеш — казах аз.

— Него ли? Уффф.

— Защо?

— Гледай го какъв италиански жребец е.

— Не мисля, че е италианец.

— Абе нали се сещаш, от типа „хайде да ударим по две бързи“.

— Долна класа?

— Да, но е мъжкар.

— Как разбираш всичко това само от снимката?

— Не знам, просто го мога.

— Като мастилено петно — казах.

— Какво?

— Нали знаеш онези тестове, при които ти показват мастилено петно? И те питат на какво ти прилича?

Тя поклати глава.

— Няма значение — казах. — Значи не го познаваш?

— Не. Трябваше ли?

— Той е водопроводчик. Веднъж е работил във вашата къща.

— Не обръщам много внимание на водопроводчиците — каза Милисънт.

— По-скоро се питах дали майка ти не им обръща внимание.

— Майка ми? С водопроводчик?

Роузи беше намерила една наръфана топка за тенис и я буташе наоколо по пода с надеждата, че ще проявя желание да й я хвърля, за да я гони. Избута я под стола до краката ми и ме погледна. Въздъхнах, взех я и я търкулнах по протежение на помещението. Роузи се втурна след нея и се подхлъзна на килимчето пред телевизора.

— Не знам как точно да ти го кажа, но май се налага. В действителност не можеш да правиш преценка за хората по външния им вид, по професията им или по произхода им.

— А?

— Израснала си в среда, където подобни преценки навярно се правят през цялото време. Преценки за класата, доходите, расата, религията и професията. Вината не е твоя, но ако искаш да надраснеш семейството си, трябва да спреш да го правиш.

— Е, ами аз не харесвам прекалено мъжествените. Виж му врата.

— Но харесваш Спайк, нали?

— Ама той е гей.

— Пак започваш — казах.

— Какво?

Роузи се върна с топката и започна да я пуска пред краката ми, да я взима и пак да я пуска.

— Хвърли топката на Роузи — казах.

Милисънт взе топката и я запрати през стаята, много по-силно, отколкото трябваше, и Роузи се втурна след нея, дращейки по пода, докато топката подскачаше наоколо. Усмихнах се. Милисънт беше раздразнена. Отлично. Раздразнението беше за предпочитане пред безразличието.