Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (40)

39

Водопроводчикът от Фреймингъм беше най-обещаващата възможност, затова започнах с него. Местен детектив с посивяла коса и бакенбарди ме заведе в офиса на Кевин Хъмфрис в една административна сграда близо до шосе 126. Детективът се казваше Боб Андерсън. Офисът се състоеше от две стаи. Предната беше пълна с водопроводни материали и инструменти, пръснати около едно жълто бюро от борово дърво с чекмеджета. В задната стая имаше легло и баня, която, изглежда, бе наскоро добавена от Кевин.

— Очевидно е живял тук, след като се е разделил със съпругата си — каза Боб.

— Не е много добре — отбелязах аз.

— Но е тихо — каза той. — Аз имам седем деца.

— Е, Кевин няма да използва повече този офис.

— Знам. Жена му не иска да припари. Казва, че приживе бил прогнил чеп, с извинение, и смъртта му нищо не е променила. Така че ще си стои както го е оставил, докато не се случи нещо с имуществото му.

Кимнах.

— Ще ми се да поогледам.

— Длъжен съм да стоя с теб, но ми се пие кафе.

— Отивай. Няма да открадна нищо.

— Обади ни се един детектив от Бостън.

— Брайън Кели ли?

— Аха. От район „С“. Казва, че работите заедно и че поема отговорността за теб.

— Брайън е сладур.

— Така е. — Боб се усмихна. — Аз също. Ще бъда отсреща в кафенето. Извикай ме, когато свършиш.

Когато той тръгна с виденията за сладки с лимонова глазура в съзнанието, отидох до разхвърляното бюро, отворих чекмеджетата и извадих папките. Бяха обикновени ненадписани картонени папки. Кориците им бяха смачкани и изцапани, а ордерите и фактурите в тях не бяха подредени по никакъв познат за мен метод. Започнах да ги преглеждам една по една. Беше пипкава работа. Много от ордерите бяха сгънати, понякога по два-три пъти, сякаш някой ги е носил в джоба на ризата си. В много от документите изобщо не виждах смисъл. Ставаше дума за водопроводни операции, за инструменти или материали, от които не разбирах нищо. Но можех да прочета имената на разписките и след час и половина, почти две години назад във времето, попаднах на ордер за Патън в Саут Нейтик. Изглежда, ставаше въпрос за инсталация на самостоятелна баня на долния етаж. Беше отбелязано, че е платено наведнъж.

Тъй като обичам да свършвам нещата докрай, прегледах и останалите папки на Хъмфрис. Пазеше папки от три години назад. В тях нямаше нищо друго, което да ме заинтригува. Но мисис Патън беше решила, че някой трябва да умре. Бе убит човек и той бе имал връзка със семейство Патън. Трябваше ли да го приема за голямо съвпадение? Излязох от офиса, затворих вратата, прекосих паркинга и влязох в кафенето. Андерсън ядеше парче сладкиш и пиеше кафе.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той.

Седнах на стола до него.

— Чай — казах на жената зад бара. — С лимон.

Тя кимна с лекото презрение, което винаги се показва при поръчка на чай.

— Може — отвърнах. — Имате ли някакви снимки на водопроводчика?

— Имаме няколко доста добри от сцената на местопрестъплението.

— Страхотно — казах аз. — Едва ли са най-подходящите, когато трябва да се идентифицира някой.

— Увеличихме и една-две от сватбата му.

— Може ли да ги взема?

— Разбира се. Ти какво откри?

— Вършил е водопроводни работи за един мой клиент.

— И мислиш, че клиентът може да има нещо общо със смъртта му?

— Може би.

— Дай ми име.

Поклатих глава.

— Още не.

— Можех да задам въпроса по друг начин — каза Боб.

— Ще ти кажа веднага щом науча нещо. Засега имам само подозрение.

— Все още мога да задам въпроса по друг начин.

— Остави ми малко място за маневри, моля те — казах. — Ако се стигне до арест, обещавам, че ти ще го направиш.

Андерсън не каза нищо.

— И ще платя за сладкиша — добавих аз.

— Опитваш се да подкупиш полицейски служител ли? — попита той.

— И още как.

— Тогава плати и кафето.

— Разбира се.

— Прекалено щедро е, за да откажа.

Извади визитна картичка от джоба на ризата си и ми я подаде.

— Ако стигнеш до нещо окончателно, обади се първо на мен.

— Освен ако не мога — казах.

— Не отстъпваш много, а?

— Не повече, отколкото трябва.

Дарих го с най-чаровната си усмивка. Нищо лошо няма в женските хитрости. Може би трябваше да пусна в ход и очите си.