Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (39)

38

Застрахователната компания беше изпратила екип да почисти жилището ми и макар че липсваха картини, в шкафовете нямаше първокласен зехтин и порцелановият сервиз не беше заменен, в дома ми отново можеше да се живее. Двете с Роузи бяхме там и чакахме Брайън Кели. Беше делова среща, но той предложи да донесе китайска храна. Взех си душ. Внимавах какво бельо обличам.

И сложих чисти чаршафи на новото легло.

Брайън донесе китайска храна, която щеше да стигне на цялата династия Мин за една година, и седнахме на плота в кухнята. Роузи се присъедини към нас. Можеше да подуши китайска храна и през пушека на горски пожар. Извадих бяло вино траминер, което вървеше с китайската храна, и двамата изпихме по чаша, докато се хранехме и преглеждахме списъка на всички убийства, извършени в щата Масачузетс след деня, в който Милисънт беше чула майка й да поръчва убийство. Бяха шестнайсет. Три от тях изглеждаха свързани. Мъж на име Фицджералд, друг на име О’Нийл, и трети на име Чикарели.

— Някой отвън се опитва да пробие в Бостън — обясни Брайън. Засега е два на един за италианците срещу ирландците.

— Не прилича на моя случай.

Три от жертвите бяха жени, така че ги задраскахме. Задраскахме още две убийства между улични банди и едно самоубийство, както и двама души охрана на бронирана кола в Агауам, убити по време на въоръжен обир. Бяха успели да застрелят един от престъпниците. Така че оставаха четири възможности за убийството, поръчано от Бети Патън.

— Естествено, не е задължително да е станало в Масачузетс — каза Брайън.

— Имаш ли списък на убийствата за цялата страна?

— Не.

— Можеш ли да го получиш?

— Ти как мислиш?

— Според мен това е от нещата, които само привидно са прости.

Брайън се усмихна.

— Затова хайде да продължим с този списък.

— По-добре е от нищо — каза той. — Ти си яж, а аз ще ти ги прочета. Номер едно е Чарлс В. Пауъл, четирийсет и шест годишен, директор по маркетинг на телефонна компания, работи в Бостън, живее в Дъксбъри. Женен, с три деца, застрелян в коридора пред апартамента на приятелката си в Чарлс Ривърс Парк. Оръжието е пистолет 38-и калибър. Нашите момчета смятат, че го е свършила съпругата му. Но никой не е видял нищо и не можем да открием пистолета. По ръцете на съпругата няма следи.

— Може да е била с ръкавици — отбелязах аз.

— Знам. В днешно време всички гледат телевизия. Номер две е Кевин Хъмфрис, водопроводчик, трийсет и пет годишен, без деца, разведен. Има собствен бизнес във Фреймингъм. Застрелян в колата си пред ресторант на шосе 9. Два куршума в тила. Отблизо. С деветмилиметров пистолет. Бившата му жена има алиби. Няма заподозрени. Ченгетата от Фреймингъм смятат, че е поръчково убийство.

— Водопроводчик от Фреймингъм може да работи и в Саут Нейтик.

— Ако успеят да го накарат да дойде — каза Брайън.

— Знам. Ако беше моят водопроводчик, щях да съм наясно с мотива за убийството.

— И все пак не ми прилича на човек, който си е имал работа с Бети Патън.

— Може би си е падала по водопроводчици.

— Номер три е политически консултант. Мейсън Блъмънтал, четирийсет и една годишен, ерген, живял е в Саут Енд; убит с три изстрела в гърдите с магнум 357. Аз го разследвах. Няма следи, но според мен той едва ли би могъл да възбуди мисис Патън.

— Гей ли е?

— Вероятно.

— Да не е било спор между любовници?

— Може би.

— Още едно ли остана?

Брайън опита от пилето с кашу, преглътна, отпи от виното си и отново взе разпечатката.

— Каспър Уилиг — прочете. — Четирийсет и една годишен, разведен, с две деца, собственик на магазин за фотографски материали в Уорстър. Живял е сам в Шрусбъри. Намерили са го в багажника на колата му, паркирана в гаража на хотел „Краун Плаза“ в Уорстър. Два куршума в челото и три в гърдите. Закъснял с издръжката за съпругата. И с детската издръжка. Прехвърлил лимита на всичките си кредитни карти, седемнайсет парчета.

— Господи — казах аз.

— Седемнайсет. Като се има предвид финансовото му положение, ченгетата от Уорстър смятат, че вероятно е закъснял и с дълга си към някой незаконен лихвар.

— Но убият ли, губят и парите си — казах аз.

— Така че не обичат да убиват — каза Брайън. — Знам. Може би е трябвало да послужи за назидание.

С клечките Брайън подаде на Роузи парче говеждо в сос от скариди. Тя внимателно го изяде.

— Бих си избрала този от Фреймингъм, ако не беше водопроводчик — казах аз.

— Смяташ, че е имала някаква връзка?

— А след като спомена за възбудата й, ти как мислиш?

— Мисля, че е имала връзка — отвърна Брайън. — Да не я смяташ за прекалено префърцунена, за да изневерява на съпруга си с водопроводчик?

— Префърцунена ли? — попитах.

— Да. Какво лошо има в тази дума?

— Не съм чувала някой да я употребява, откакто баба ми почина.

— Значи съм старомоден — каза Брайън.

— Ами значи тя е много префърцунена — казах аз. — Но пък, от друга страна, знаеш ги някои жени. Ако е готин, колкото повече мирише на работническа класа, толкова по-добре.

— Като мен — каза Брайън.

Започваше се. Знаех си, че ще стане. Винаги ми беше приятна тръпката в стомаха при такива случаи. Дори да не беше с Ричи.

— Няма нужда да скромничиш — казах.

— Да не си прекалено префърцунена, за да се интересуваш от ченгета?

— Някой конкретен ли имаш предвид?

— Имах предвид себе си — каза Брайън.

— Да — отвърнах. — И аз.

Брайън се наведе и ме целуна. Затворих очи. Когато ги отворих, беше станал и стоеше до мен. Без да откъсвам устни от неговите, се плъзнах от стола и се прегърнахме. Целувката свърши. Всеки се облегна назад върху ръцете на другия и се погледнахме. Роузи се промуши между глезените ни и задиша с отворена уста.

— Знам как се чувства — отбеляза Брайън.

— Дъхът ми ухае ли на говеждо със сос от скариди? — попитах аз.

— А моят на траминер — отвърна той.

— Гощавка за всички сетива — казах. — Вероятно трябва да помоля Роузи да постои за малко в банята.

— Ще скимти ли? — попита Брайън.

— Не. Но аз може би — отвърнах аз.