Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (35)

34

В повечето случаи, когато следя някого, то е в града и го върша пеша. Не е особено трудно, ако не те познават. Но сред дивата природа на Саут Нейтик, близо до Доувър, където никой не върви пеша и семейство Патън ме познаваха, задачата ми се усложняваше. Извадих колекцията си от карти на града и обикалях района с колата, докато разуча добре всички улици. После паркирах край пътя в края на сляпата улица, която минаваше покрай дългата входна алея на къщата на семейство Патън, и зачаках. След около два часа местна полицейска кола спря зад мен и от нея излезе младо ченге, което се приближи изотзад и застана на безопасна дистанция откъм страната на шофьора. Докато се приближаваше, извадих документите си и свалих стъклото на прозореца.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка и талона на колата, моля? — каза той.

Подадох му ги заедно с разрешителното си за детектив. Ченгето беше доста симпатично, с малки бръчици в ъгълчетата на очите. Беше много млад. Прекалено млад ли беше за мен? Отвратителна мисъл.

— Работя по една операция под прикритие съвместно с бостънската полиция — казах. — Можете да се обадите на сержант Брайън Кели в детективския отдел на Шесто районно и да го попитате.

— И каква е тази операция под прикритие? — попита той.

— Подозираме един от вашите граждани, но може нищо да не излезе, а не искаме да накърним ничия репутация, преди да разберем със сигурност.

— Изчакайте тук, моля.

Той се върна до патрулната кола и дълго време говори по радиостанцията. Нямах нищо против да почакам. И без това чаках. Най-сетне младото ченге дойде и ми върна документите.

— Трябваше ни малко време, за да се свържем с Кели. Но го направихме и той гарантира за вас. Говорих и с шефа си. Казва, че можете да останете, стига да не получим някое оплакване. Но ако раздразните някого или пък получим прекалено много обаждания от съседите, че се мотаете в квартала, ще бъдем принудени да реагираме.

— Ясно — казах аз.

— Бостънските ченгета често ли наемат частни детективи?

— Просто се получи така, че интересите ни в този случай съвпадат.

— Е, ако имате нужда от помощ, обадете се — каза той.

Обърна се и бавно се отправи към колата си по типичния за ченгетата маниер, все едно че се шляе и не бърза за никъде. Наблюдавах го, докато тръгне. Внимателно даде на заден, заобиколи ме, махна ми и замина. Млад… но не недосегаем.

Поседях още известно време. Есента беше в разгара си. Листата на много дървета бяха опадали и се стелеха в безцветни пътеки от двете страни на шосето. Останалите по дърветата листа бяха яркозлатисти, тук-там обагрени в червено. След още час и половина малък червен форд ескорт мина по улицата покрай къщата на Патън и зави надясно по моята улица. Караше го една хубава чернокожа жена. Вече я бях виждала два пъти, когато идвах да разговарям с работодателите й, и набитото ми око разпозна в нея тяхната камериерка. Когато ме подмина, запалих колата и подкарах след нея, надясно през Саут Нейтик Сентър, по шосе 16 през Уелсли, до паркинга на супермаркета „Хляб и зрелища“.

Тя влезе. Последвах я. Завих наляво там, където тя беше завила надясно, минах по пътеката и я доближих уж случайно.

— Здравейте — казах. — Светът е малък.

Тя ме погледна несигурно.

— Съни Рандъл — представих се аз. — Изпълнявам една поръчка на семейство Патън.

— О, да, госпожо, много ми е приятно да ви видя.

— На мен също. Разполагате ли с малко време за едно кафе?

— Ами всъщност трябва да напазарувам и да се върна за вечеря, мис Рандъл.

— Няма да се бавим. Трябва да поговоря с вас за Милисънт.

— Моята Милисънт?

— Милисънт Патън.

Беше много хубава, с големи тъмни очи и гладка кожа. Ухаеше на приятен парфюм. Облечена в джинси и бяла фланелка, можеше да мине за студентка от горните курсове на колежа „Уелсли“, макар че отблизо бръчиците в ъгълчетата на очите и устата издаваха малко повече години. Тя със съжаление погледна към количката си, в която имаше само една глава броколи.

— Точно до магазина има кафене — каза тя най-сетне.

— Добре, благодаря ви.

Когато седнахме и ни донесоха кафето, казах:

— Не знам името ви.

— Истинското ми име е Елинор, но всички ми казват Били.

— Фамилия?

— Отис.

— Моето истинско име е Соня.

— Да, госпожо.

— Моля те, наричай ме Съни. Можеш ли да ми разкажеш нещо за Милисънт?

Тя ме погледна спокойно и твърдо.

— Ние не говорим за работодателите си.

— Кои сте вие?

— Аз и съпругът ми.

— Той ли е икономът?

— Да.

— Той как се казва?

— Джон.

— Джон Отис?

— Да.

Отпих от кафето.

— Разбирам и се възхищавам на твоята дискретност. Но имам нужда от помощ. За едно петнайсетгодишно момиче тя се е забъркала в много голяма каша и аз мога да й помогна само ако науча повече за нея и семейството й.

— Вие знаете ли къде е? — попита Били.

— Да.

— Добре ли е?

— Жива и здрава е и засега е в безопасност — отвърнах аз. — Разбрах, че си я водила на сеанси при психиатър два пъти седмично.

— Да, госпожо.

— Били, и двете сме на заплата. Затова не се обръщай така към мен. Казвам се Съни.

Били кимна.

— Ти ли я водеше там?

— Да.

— А понякога ходеше ли там с родителите си?

— Не.

— Прекалено са заети, така ли?

— Предполагам.

— Разговаряхте ли по пътя?

— Понякога.

— За какво си говорехте?

За момент Били ме погледна в очите. Погледът й издаваше, че знае много неща, за разлика от мен.

— Работата ми е добра, мис Рандъл. Заплатата също. Двамата с Джон работим заедно. През повечето уикенди и двамата сме свободни. А на много семейни двойки, които работят по къщите, никога не им дават отпуск по едно и също време.

— Харесваш ли Милисънт? — попитах я.

— Жал ми е за нея — отвърна Били.

— Защо?

— Защото е толкова самотна. Няма с кого да си говори.

— Освен с теб?

Тя не отговори.

— Били, момичето има нужда от нашата помощ.

— Първо вие — каза Били. — В какво се е забъркала?

— Някакви мъже се опитват да я намерят. Въоръжени мъже. Наложи се да убия един от тях.

Изражението на Били не се промени.

— Има нещо, в което е замесена майка й — продължих аз, — а може би и баща й, и според мен я преследват точно заради това. Мисля, че и това е причината за бягството й.

— Не знам нищо за това.

— Познаваш ли някой на име Кейтъл Крейгън?

Тя вдигна чашата си с две ръце, отпи от кафето, остави я обратно и се облегна назад в облицованото с дърво сепаре.

— Да.

— Откъде?

— Ако ви кажа каквото знам, това ще помогне ли на Милисънт?

— Може би — отвърнах. — Не знам.

— Никога не лъжете, нали? — попита Били.

— Всъщност го правя понякога — казах аз. — Но сега моментът не е подходящ.

— Идвал е в къщата — каза тя. — Такова име не се забравя.

— Сам ли?

— Понякога сам. А веднъж дойде с друг мъж.

— Как се казваше другият мъж?

— Не си спомням, идвал е само веднъж.

— Как изглеждаше?

— Беше доста странен. Френски ръкавели, разтворена яка на ризата, копринена вратовръзка, обувки от кожа на алигатор — обувките му бяха с изкуствено високи токове, личеше си. Беше с маникюр.

— Стар, млад, средна възраст?

— Средна. Другото странно нещо беше, че той беше шефът.

— Как разбра?

— Така се държеше. А онзи Крейгън се държеше като подчинен.

— При господина ли дойдоха или при госпожата?

— И при двамата. Заведох ги в кабинета, където заведох и вас, и мистър и мисис Патън бяха там.

— Казаха ли нещо?

— Не.

— Когато Крейгън идваше, винаги ли се виждаше и с двамата?

— Да. Само веднъж поиска да се срещне само с мисис Патън.

— Денят, в който е избягала Милисънт ли?

— Май че да.

— Те обичат ли дъщеря си? — попитах.

— Не знам… как мога да отговоря?

— Не даваш показания в съда, Били. Какво мислиш? Според теб обичат ли я?

Тя седеше, обгърнала чашата с две ръце, и ме гледаше. Чаках. Шумът в кафенето сякаш идваше много отдалеч. Тя поклати глава и очите й се навлажниха.

— Не — каза.

— А обичали ли са я някога?

— Може би майка й, отдавна.

— А те двамата обичат ли се?

— О, господи, не.

— А някога?

— Не съм била там цял живот.

— Но не и откакто си там?

— Не.

— Кръшкат ли?

— Имате предвид сексуално, с други?

— Да.

— Мис Рандъл, не мога…

— Разбира се, че можеш. Толкова си загрижена за момичето, че се разплакваш, щом се сетиш, че родителите й не я обичат. И ме наричай Съни, по дяволите.

Отново настъпи дългата пауза. Кафето в чашата ми, все още наполовина пълна, беше изстинало. Чаках.

— И двамата водеха хора вкъщи — каза. — Ако единият го нямаше, другият обикновено имаше гости.

— А Милисънт?

— Изглежда, не ги интересуваше дали тя ще разбере.

— А те знаеха ли?

— Един за друг ли?

— Аха.

— Не знам. Не внимаваха особено. Изглежда, не ги интересуваше дали Джон или аз знаем.

— Познаваш ли някой от хората, които са водили вкъщи?

— Не.

— Едни и същи хора ли водеха, или всеки път бяха различни?

— Различни.

— И двамата ли?

— Да.

— Крейгън или другият човек не оставиха ли случайно визитни картички?

— Не.

— Забеляза ли каква кола караха? Или номера?

— Не. Джон може да е обърнал внимание на колата. Но съм сигурна, че не е запомнил номера.

— Ами тези флиртове за една нощ? — попитах аз. — Как ставаше това?

— Не зная. Джон може би знае.

— Хайде, питай Джон и го накарай да ми се обади.

— Защо искате да разберете?

— Защото не го знам. Прилича на търсенето на злато. Имаш една кофа с кал, пресяваш я цялата и може да попаднеш на някое зрънце.

— Ако мисис Патън узнае, че сме разговаряли, двамата с Джон ще бъдем уволнени.

— А мистър Патън?

— Не знам. Мисис Патън управлява къщата.

— Никой от тях няма да го научи от мен — уверих я аз.

Били кимна. Протегнах ръка и я потупах по ръцете, които бе скръстила пред себе си на масата.

— Ще спасим това дете, Били.

Тя се вторачи в студеното кафе на дъното на чашата си и не отвърна нищо.