Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (33)

32

Помислих си, че у Брок Патън може би има повече, отколкото показваше в присъствието на жена си, така че слязох до сградата на „Масбей Тръст“ на Стейт стрийт в работно време и се качих с асансьора до кабинета му на последния етаж. Секретарката му носеше къс черен костюм на „Дона Карън“ и перли. Беше много привлекателна и очевидно това й беше приятно. Взе визитната ми картичка с леко презрение, за да ми напомни кой кой е, и прочете името ми по телефона. После се заслуша за момент, показа изненадата си доста изкусно и стана, за да ме въведе.

Патън ме посрещна на вратата.

— Съни Рандъл — каза той. — Радвам се да те видя.

Подкани ме с жест да вляза и се обърна към секретарката си.

— Не искам да ме безпокоят — каза той и затвори вратата.

Кабинетът му беше с размерите на главната катедрала в някоя бедна страна. На дясната стена имаше бар. Зад него се отваряше врата, която, изглежда, водеше към истинска баня. До лявата стена имаше канапе, на което можеха да спят двама души, а срещу бара — бюро с размерите на футболно игрище за пигмеи. Килимът беше тъмнозелен. Стените бяха в тъмночервено. Канапето и няколкото кресла бяха тапицирани в светла кожа. Стената срещу вратата беше от стъкло, така че се виждаха пристанището на Бостън, Атлантическият океан и брегът, прострял се на юг чак до Патагония. По стените имаше снимки на Брок с кучета птичари и мъртви фазани, Брок с важни личности, Брок по време на стрелба. Там, където нямаше снимки, имаше метални плочки, които възхваляваха уменията му в стрелбата по подвижна мишена. Върху някои от рафтовете се виждаха трофеи от състезания. Нямаше снимки на Бети Патън, нито на Милисънт.

— Трябва да отбележа, че съм изненадан да те видя, Съни — каза Брок.

— Имаме общи интереси — отвърнах.

— Действията ти досега не го доказват.

Беше свалил сакото си, което висеше в някой шкаф, но иначе беше в пълна униформа: раирана риза, розова копринена вратовръзка, тиранти на розови цветя, син панталон на тънко райе, черни обувки.

— Предполагам, че го казвам заради спора, но вие също се държите така.

— По дяволите — каза Брок. — Заядлива малка кучка.

— Благодаря. Но имате ли представа защо въоръжени мъже се опитват да намерят дъщеря ви?

— Въоръжени мъже ли? — Той повдигна вежди.

— Убих единия от тях.

Брок ме гледа втренчено известно време.

— Как така го уби? — попита най-сетне.

— С ловна пушка, десети калибър — отвърнах.

Продължи да ме гледа.

— Би ли ми разказала как точно се случи?

— Не. Искам да ми кажете кои са тези хора.

— Откъде… по дяволите… мога да знам това?

— Казваше се Тери Ний. Работил е за човек на име Бъко Мийхан.

— Никога не съм чувал за нито един от двамата.

— Вчера някой е убил Бъко.

— Господи, Съни, в какво, по дяволите, си ме забъркала?

— Мисля, че стана обратното. Да сте чували за мъж на име Кейтъл Крейгън?

— Кой?

— Кейтъл Крейгън. Името е ирландско.

— Не, Съни, никога не съм го чувал. Обсъждала ли си всичко това с полицията?

— Как е бракът ви? — попитах.

— Бракът ми ли?

Кимнах.

— Защо се интересуваш?

— Мистър Патън…

— Брок — каза той.

— Брок. Не знам какво става тук и се опитвам да разбера. Затова задавам въпроси… например щастлив ли е бракът ви? Обичате ли жена си?

Той се облегна назад в стола си, зад огромното бюро, и сплете пръсти върху плоския си корем. Ръцете му изглеждаха силни и загорели от слънцето, като ръце на човек, който често е навън, само че с маникюр. Беше гладко избръснат. Усещах миризмата на парфюма му. Имаше хубав тен. Дрехите му стояха прекрасно. Зъбите му бяха равни и много бели, когато ми се усмихваше.

— Нека да го кажа така, Съни. Не съм чак толкова женен, че да не ти обърна внимание.

— Има ли човек, който да е чак толкова женен? — отвърнах. — Значи не можете да се сетите за причината, поради която Милисънт е решила да изчезне?

— Не знам, Съни, и ако трябва да бъдем честни, не ми и пука особено, по дяволите.

— Предположих го.

— Откакто се роди, все нещо не й е наред. Училища, психиатри, проблеми, още психиатри, нови училища, още проблеми и още пари. Господи, колко пари ми е струвала.

— Тогава защо ме наехте да я открия?

— Не мога просто да я зарежа. В смисъл, как би изглеждало отстрани, дъщеря ти избягва, а ти дори не я търсиш.

— Отстрани?

— Имам предвид хората.

— Избирателите?

— Разбира се, избирателите. Не е тайна, че искам да стана губернатор. Не мога да позволя на дъщеря си да проституира по улиците, докато се кандидатирам за държавна служба, дявол го взел.

— Сега знаете, че вече не проституира, но не знаете къде е. Това не ви ли побърква?

— Почти съм склонен да ти сваля бикините и да те изчукам направо на канапето.

— Така ли?

Погледахме се известно време.

— Какво искаш? — попита той.

— Каквото и да е, стига да ме улесни да реша как да помогна на дъщеря ви.

— Нищо не знам. Защо просто не скочиш на това канапе, за да те видим що за жена си?

— Обожавам, когато сте настроен поетично — отбелязах аз. — Все още ли работя за вас?

Той се ухили. Беше много грозна усмивка за толкова хубав мъж. Беше гримаса без веселост или приятелско чувство. Просто устните му се разтеглиха, докато фиксираше едно прясно парче месо.

— Зависи — каза. — От това колко бързо ще скочиш на канапето.

— Жена ви изневерява ли ви? — попитах аз.

Отново същата гримаса. Сините му очи изглеждаха по-малки, а зениците — свити.

— Че защо да го прави? — попита той.

— Жените са толкова вятърничави — казах аз.

Той се изправи.

— Може би ти харесва грубата игра — каза. — Може просто да те хвърля на канапето.

Аз също станах.

— Спомнете си мишената.

— Намекваш, че ще ме застреляш ли?

— Точно в малката пишка.

Той понечи да заобиколи бюрото. Извадих пистолета изпод сакото си. Спря. Погледнахме се. После той изсумтя и седна обратно на стола.

— Пропусна шанса си, кучко.

— И се надявам да го пропусна отново — отвърнах аз. После отидох до вратата на кабинета, отворих я и излязох, без да я затварям зад гърба си.