Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (24)

23

Много неща бяха на моя страна. Първо, бях ченге. Второ, имах разрешително за частен детектив и за притежаване на оръжие. Милисънт също ми помогна, като потвърди моята версия, макар и едносрично. Помогна и фактът, че бях жена, защитаваща младо момиче от нападението на двама известни главорези. Освен това бях и доста сладка. Вероятно и Роузи помогна до известна степен, защото е по-сладка, отколкото законът позволява в много щати. Със сигурност помогна много и фактът, че съм дъщеря на Фил Рандъл. Нямаше нужда да ходим до управлението. Разбрахме се, че за Милисънт ще е по-добре случилото се да не се споменава в пресата. Водещият детектив по случая беше сержант на име Брайън Кели, с гъста черна коса, сладък задник и чудесна усмивка.

— Ще трябва пак да поговорим, Съни — каза той към пет следобед, докато разчистваха сцената на престъплението. — Може ли да те наричам Съни?

— Разбира се, сержант.

— Ще ми бъде приятно, ако ми казваш Брайън — рече той.

Седяхме на кухненската маса. Роузи се беше пльоснала върху единия му крак и го гледаше с изплезен език. Милисънт седеше на леглото ми, обгърнала краката си с ръце и опряла в коленете брадичка, и гледаше телевизия.

— Ще видя какво мога да направя, за да предпазя хлапето. Ако има процес, може да се наложи да свидетелства, но се съмнявам, че ще има дело.

— Няма ли да съдите стария Майк?

— Онзи, когото не застреля ли? — Брайън погледна бележника си. — Майк Лиъри. Не го познавам. Но щом се мотае около Тери Ний, все ще намерим някоя улика срещу него и той ще пропее.

— Чудесно.

— Нали няма нещо, което да не си ми казала? Наистина ли не знаеш със сигурност защо са идвали и какво са искали от теб?

— Казах ти всичко — отвърнах.

— Може би — рече Брайън.

— Бих ли те излъгала?

Брайън ми се усмихна. Когато се усмихваше, очите му сякаш се уголемяваха и заблестяваха.

— Разбира се, Съни. И двамата го знаем.

— Толкова млад и вече толкова циничен — отбелязах аз.

Той се изправи и прибра бележника си. Станах да го изпратя.

— Връщам се в управлението — каза Брайън. — Ще оставя всичко това да отлежи. Ще ти се обадя след ден-два.

— Чудесно.

— Добре ли си?

— Разбира се — отвърнах аз. — Добре съм.

— Убивала ли си човек преди?

— Не.

— Доста неприятно е — каза той.

— Знам. Ще се оправя.

— Ще оставя патрулна кола отвън за през нощта, докато изясним случая.

— Благодаря ти.

— Добре. Ще ти се обадя.

— Ще чакам — казах аз.

И той си тръгна. Последвах го до вратата и я заключих след него. Роузи прекоси помещението, скочи на леглото до Милисънт и легна. Поседях още малко до кухненския плот. Ушите ми още бучаха. След като го удариха сачмите, ризата на Тери Ний беше подгизнала от кръв. Питах се дали е усетил нещо. Може би бе издал някакъв звук, докато падаше назад. Почудих се дали все още е бил жив, когато видях кракът му да потръпва, или това просто е бил някакъв странен рефлекс, а Тери вече е бил някъде другаде. Трябваше да почистя пушката. Иначе цевта щеше да се запуши. Тери беше от онези мъже, които не вярват, че могат да бъдат застреляни от жена, нито пък можеше да си позволи да отстъпи пред жена. Каквото и да беше, то го уби.

Щяха да отведат момичето. Той се беше опитал да извади оръжието си. Щеше да ме застреля. А с ловна пушка от един метър разстояние не можеш да се прицелиш така, че само да раниш някого. Бях принудена да го убия. Бученето в ушите ми не спираше. Разтърсих глава, станах, отидох до барчето, извадих една зелена бутилка „Гленфидих“ и малка чаша. Налях си два пръста скоч и отпих, после налях още малко. Усещах биенето на сърцето в гърдите си. Усещах дишането си. Отново отпих от уискито, потръпнах, отидох до хладилника и си сложих малко лед. Докато слагах леда, няколко бучки се плъзнаха между пръстите ми и се пръснаха по пода. Когато се наведох да ги вдигна, изпуснах чашата. Тя се счупи. Не можех да оставя парчета стъкло по пода заради Роузи. Затова отидох до килера, взех една лопатка и метла и изметох стъклата и леда. После ги изсипах в мелачката за боклука и я включих. Върнах се до килера, прибрах метлата и окачих лопатката на стената. Тя се откачи от куката и падна на пода. Наведох се да я вдигна и усетих как ме напускат последните ми сили, така че седнах на пода и заплаках. Чух Роузи да скача от леглото и в тръс да прекосява стаята. Заобиколи кухненския плот и започна да ме ближе по лицето. Може би искаше да ме успокои. А може би просто обичаше сол. После и Милисънт се появи боса иззад плота и се втренчи в мен. Лицето и беше изпито и бледо. Очите й изглеждаха почти черни на бледия тен на кожата й.

— Добре ли си? — попита ме тя.

Роузи усърдно ближеше. Кимнах.

— Защо плачеш?

Усетих в гласа й равния тенекиен звук на страха. Поклатих глава. Тя стоеше права. Аз седях. После вдигнах ръка, хванах нейната и я стиснах. Роузи започна да ме ближе по другата буза. Почувствах, че самоконтролът ми се връща. Започвах да дишам по-бавно. Пуснах ръката на Милисънт, свалих Роузи от скута си и се изправих. После взех друга чаша, сложих вътре лед и си налях малко уиски.

— Може ли малко и за мен? — попита Милисънт.

Взех чаша и й я подадох. Тя си сложи лед и си наля скоч. Седнахме заедно до плота. Отпихме. Милисънт се намръщи.

— Какво е това?

— Чисто малцово уиски.

— Не съм пила такова.

Кимнах. Мълчахме. Роузи лежеше на килима в профил и ни гледаше разсеяно.

— Притесни се, че застреля онзи тип ли? — попита Милисънт.

— Тогава не — отвърнах. — Но сега да.

Тя сви рамене, загледа се в уискито си и отпи малка глътка.

— Какво искаха?

Дълбоко си поех въздух и го издишах бавно.

— Теб.

Очите й се разшириха.

— Майка ми ги е изпратила — каза тя.

— Не знам кой ги е изпратил.

— Майка ми.

Произнесе думата по смразяващ начин. Ако някога имах деца, се надявах, като пораснат, никога да не се обърнат към мен с този тон.

— Откъде майка ти познава такива типове? — попитах.

Милисънт гледаше плота и не отговаряше. Почаках. Тя отпи още малко от скоча. Беше пет-шест години под възрастта, в която се разрешаваше употребата на алкохол. Спомагах за пропадането на една малолетна. И какво от това? Всички го правеха.

— Откъде ги познава? — повторих аз.

— Майка ми познава много мъже — отвърна Милисънт, като продължаваше да гледа в плота.

— И мислиш, че може да ги изпрати тук с пистолети, за да те приберат?

— И още как.

— Същите двама са пребили Фараона, докато са те търсили.

Милисънт сви рамене.

— Мислиш ли, че майка ти ги е изпратила да направят и това?

— И още как.

— Мъжът, когото… мъртвият е известен престъпник. В полицията го знаят. Бил е бияч, от рекетьорите.

Милисънт глътна още малко уиски.

— Тя познава такива хора — каза, без да вдига очи.

Пиех си скоча. Тя си пиеше нейния. В стаята беше тихо, с изключение на шума от телевизора пред леглото в другия край на мансардата.

— Милисънт — казах най-сетне, — не вярвам да е толкова просто. Майка ти е достатъчно богата, стои си вкъщи, омъжена е за преуспяващ бизнесмен. Откъде, по дяволите, може да познава хора като Тери Ний?

Милисънт продължи да зяпа в плота.

— И защо ще праща тип като него да те търси?

Сведен поглед.

— Това има ли нещо общо с бягството ти?

Свиване на рамене.

Пресегнах се, хванах брадичката й с дясната си ръка и обърнах лицето й към себе си.

— Дявол да го вземе — казах, — току-що застрелях човек, за да защитя теб.

— И себе си — измърмори тя.

— И Роузи — добавих. — Забърках се във всичко това заради теб. И искам да знам какво, по дяволите, става.

Сълзите й бликнаха изведнъж. Опита се да разтърси глава, но аз я държах за брадичката.

— Какво? — попитах.

Сълзите й потекоха по лицето.

— Какво?

Дишаше на пресекулки.

— Какво?

— Аз видях… видях нещо — отвърна тя задавено.