Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (22)

21

Минаваше шест и започнах да приготвям вечеря за нас двете с Милисънт. Тя беше спала почти през целия следобед и сега седеше на кухненския плот, пиеше кола и ме наблюдаваше. Бях разтворила готварската книга на плота и бях притиснала страниците с ножа за месо, за да не се затвори. Роузи се мотаеше из краката ми, докато действах.

— Обичаш ли да готвиш? — попитах Милисънт.

— Не.

— А можеш ли?

— Не.

— Искаш ли да се научиш?

— Ти добре ли готвиш? — попита тя.

— Не. Но ставам все по-добра. Всъщност и аз се уча. Би било чудесно да се уча заедно с някого.

— Кой те учи?

— Гледам Марта Стюърт.

— Коя?

— Една жена по телевизията.

— Какво има в найлоновия плик?

— Тесто за пица — отвърнах. — Купувам го от един магазин в Норт Енд, оставям го да се отпусне малко и го разточвам.

— Пица ли правиш?

— Да. Бяла, с туршия от пиперки и карамелизиран лук.

— Как така бяла?

— Без доматен сос.

— А това другото, как го каза, лука и пиперките?

— Сладко и кисело — отговорих. — Вземи да поразточиш малко тесто.

— Не знам как се прави.

— Вземи точилката. Сложи малко брашно на тази дъска.

Показах й.

— Още малко брашно върху тестото.

И това й показах.

— Сега разточвай от средата към краищата.

Милисънт въздъхна дълбоко и взе точилката. После я заби в тестото.

— Не, не — казах. — Трябва да натискаш и да въртиш.

Взех точилката и й показах. Тестото си лежеше вяло. Когато го разточвах от едната страна, то се свиваше от другата. Започнах да го разточвам по-енергично. То си лежеше още по-вяло. След пет тежки минути разполагах с буца тесто за пица със същата големина и дебелина, с които бях започнала. Оставих точилката, отстъпих една крачка и погледнах тестото.

— Правила ли си го преди? — попита Милисънт.

— Не съвсем — отвърнах аз.

— Може би трябва просто да го понамачкаш с ръце — предложи тя.

Пробвах. Тестото не отстъпваше. Вдигнах го и го хвърлих в кофата за боклук. После взех чинията с нарязания лук и пиперките и я изсипах в боклука.

— Ако не успееш от първия път — отбелязах, — яж нещо друго за вечеря.

Милисънт издаде някакъв звук, приличен на кикот.

— Ама ти изобщо не можеш да готвиш — отбеляза тя.

— Уча се — казах. — Уча се.

Тя издаде същия звук.

— Ти блъскаше това нещо като луда, а то изобщо не реагираше.

Засмях се. Тя може би направи същото. Може би се смяхме заедно.

— Упоритостта на неодушевените предмети — казах.

— Ъъъ?

— Баща ми все го повтаря.

— Аха. И какво ще ядем сега?

— Ти какво обичаш?

— Фъстъчено масло.

— И аз го обичам. Нещо повече, дори мога да правя сандвичи.

— За бога, Съни, и аз мога да правя сандвичи с фъстъчено масло.

— А с желе?

— Разбира се.

— Наистина ли? Хайде, умнице, покажи ми.

След вечеря изведохме Роузи на разходка надолу по Конгрес стрийт към канала на Форт Пойнт.

— И така, можеш ли изобщо да готвиш нещо? — попита Милисънт.

— Някои работи. Откъде да знам, че тестото за пица е толкова гадно?

— И защо не можеш да готвиш добре?

— Сигурно по същата причина, по която и ти. Никой не ме е научил.

— Майка ми готви хубаво.

— Учи ли те?

— Не. Казва, че ще й оплескам кухнята.

— Кухнята на майка ми винаги беше оплескана — отбелязах. — Само дето и тя не можеше да готви.

— Не виждам защо жените трябва да готвят.

— Никой не трябва да готви. Освен ако не иска да го прави.

Роузи беше намерила един смачкан дъждовен червей на края на тротоара и старателно се въргаляше върху него.

— Тя какво прави?

— Въргаля се върху мъртъв червей.

— Гадост — каза Милисънт. — Защо не я накараш да спре?

— Ами явно й харесва — отвърнах.

— Защо го прави?

— Нямам представа.

Роузи спря да се търкаля, стана и подуши остатъците от червея, после гордо ме погледна и се затича напред по тротоара.

— И защо се опитват да се научиш да готвиш? — попита Милисънт.

— Обичам да правя разни неща — отвърнах. — И обичам да ям.

Тя сви рамене. Роузи опъваше каишката, сякаш знаеше къде отива и бързаше да стигне дотам. На Слийпър стрийт пред нас изникна центърът на Бостън. Вдясно беше Музеят на децата в голямата дървена бутилка за мляко, а построеният отново кораб, от който в знак на протест срещу безмитния внос в Северна Америка през 1773 година бе изхвърлен целият товар английски чай, се поклащаше във водата до моста на Конгрес стрийт.

— Като се замисля — добавих аз, — смятам, че колкото повече неща мога да правя сама, толкова по-малко ще завися от някой друг.

— Според мен е по-лесно да оставиш някой друг да го свърши вместо теб — каза Милисънт. — Така няма да се налага да правиш нищо.

— Което е причината да си тук — казах й. — Разхождаш се из Южен Бостън с някаква жена частен детектив, която почти не познаваш.

Милисънт замълча. Роузи както винаги упорито държеше да погледа водата под моста. Спряхме в началото, докато тя надничаше над ръба, провряла клинообразната си глава между пръчките на перилата. Водата беше мръсна. Погледнах към Милисънт. Тя плачеше.

Алилуя! Проява на чувства! Прегърнах я през раменете. Беше слаба и скована.

— От друга страна, след известно време добре ще ме опознаеш. И тогава направо ще се влюбиш в мен.

Тя не каза нищо. Стоеше сковано, докато сълзите се стичаха по бузите й, после сковаността се стопи, тя се обърна, опря се на рамото ми и заплака неудържимо, докато я потупвах по гърба, а Роузи втренчено гледаше черната вода.