Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (19)

18

Милисънт гледаше един от градските ми пейзажи. Беше поставен върху статива в студиото, под мансардния прозорец, където слънцето грееше чак до средата на следобеда.

— Това за Бостън ли минава? — попита тя.

— Минава за картина.

— На какво?

— Така ми изглежда Китайският квартал, когато влизаш откъм Линкълн стрийт.

— Никога не съм ходила в Китайския квартал.

— Така ли? Харесва ли ти китайската кухня?

— Никога не съм яла китайска храна.

— Ще отидем.

— Ами ако не ми хареса?

— Китайският квартал ли?

— Китайската храна.

— Няма да ядеш.

— Ами ако съм гладна?

— Не възнамерявам да те уморя от глад — отвърнах аз. — Ще отидем да хапнем нещо друго.

— Дори ако вече си платила за китайското ядене?

— Да. Понякога шест долара не са нищо за мен.

Тя отново разгледа картината. Не й бях казала за ирландците. Може би ще трябва да го направя, защото сигурно само тя знаеше какво искат. Но точно сега действах така, сякаш обяздвах кон. Просто исках да я поуспокоя.

— Защо си нарисувала това? — попита.

— Харесва ми как изглеждат формите и цветовете по това време на деня.

— Искаш да кажеш, че невинаги е същият цвят?

— Цветът зависи от светлината — отвърнах аз. — Когато светлината се промени, цветът също се променя.

— Странно — каза Милисънт. — Някой плаща ли ти да рисуваш?

— Продавам някоя и друга картина.

— Тази ще я продадеш ли?

— Не знам.

— Значи може би си губиш времето.

— Не смятам рисуването за загубено време.

— Ами ако не ти платят, каква е ползата?

— На мен ми харесва.

— И това е всичко?

— Знам как се рисува. Обичам да го правя.

— И това е всичко?

— Това е всичко.

Тя помълча известно време. Когато се прибрахме вкъщи, веднага беше влязла в банята, за да си облече новото бельо. Някои от нещата бяха доста хубави.

— Като с кучето — каза тя най-сетне.

— Кучето ли?

— Ами да. Държиш куче само защото го искаш, без някаква друга причина.

— Може би това е добра причина.

— Трябва да имаш причина, за да вършиш нещо — каза Милисънт.

— Както когато ти избяга от къщи ли?

— Казах ти, там не ми харесва.

— О, да.

Роузи беше открила ромбоида от слънчева светлина, която влизаше косо през мансардния прозорец, и лежеше в него по гръб, вирнала крака във въздуха и изплезила език.

— Ще трябва да съобщя на родителите ти, че съм те открила.

— Ти ми каза, че няма да го правиш.

— Не. Казах ти, че не е задължително да се прибираш у дома.

— Ако им кажеш, те ще ме принудят да се върна.

— Няма да им казвам къде си, но те имат право да знаят, че си жива и здрава.

— Ще те накарат да им кажеш.

— Няма.

— Ти работиш за тях.

— Работя за себе си.

— Но те ти плащат.

— Това си е техен проблем.

— Няма ли да им кажеш къде съм?

— Не.

— Никога ли?

— Не знам — отвърнах аз. — Но няма да им кажа, поне докато с теб не решим, че това е в твой интерес.

— Дори ако спрат да ти плащат?

— Дори тогава.

На вратата се позвъни. Роузи светкавично скочи на крака и се разлая. На път към вратата взех пистолета от бюрото и го долепих до хълбока си. После погледнах през шпионката. Беше Ричи. Когато влезе, Милисънт беше отишла във възможно най-далечния край на стаята.

Ако Ричи беше видял пистолета, което със сигурност беше така, защото той забелязваше всичко, не каза нищо.

— Здравей — рекох аз.

— Здрасти.

Когато се срещахме, помежду ни никога нямаше нищо делнично. Нито един поздрав не беше рутинен. Между нас имаше някакъв заряд, който се беше появил още когато учехме в началното училище и станахме приятели, без да знаем, че баща ми се опитва да вкара неговия баща в затвора. И чичо му. Никога не ми беше неприятно да го видя, дори в най-лошия ни период заедно, когато не можехме да се понасяме и той се държеше толкова обсебващо, та си мислех, че ще се разпадна. Дори тогава съзнавах, че срещите ни са нещо специално, и знаех, че и за него е същото.

Роузи беше изпаднала в екстаз. Подскачаше, извиваше се и гонеше опашката си, докато Ричи не я вдигна в дясната си ръка и започна да я чеше по корема с лявата. Междувременно тя успя неумело да го близне по лицето.

— Милисънт, това е бившият ми съпруг Ричи Бърк. Ричи, това е приятелката ми Милисънт Патън.

Тя си остана в далечния край. Ричи постави Роузи на пода, прекоси цялото помещение и протегна ръка.

— Здравей, Милисънт.

Тя вяло стисна ръката му. Трябваше да си поговорим за това. Мразя хора, които не могат да се ръкуват.

— Приятно ми е — каза Милисънт без следа от ентусиазъм.

Ричи се върна в кухнята и седна до плота.

— Ти ли си се обаждала?

Оставих пистолета обратно върху бюрото.

— Да. Трябва да отскоча и да говоря с родителите на Милисънт. Чудех се дали би останал с нея?

— Разбира се.

— Джули е на работа, Спайк е на работа, а знам, че и ти си на работа, но нямаш установено работно време и… само дърдоря.

— Добре.

— Не казвам на никого, че тя е тук.

— И не искаш никой да дойде и да я отведе — каза той.

Говореше тихо, за да не го чуе Милисънт. Тя се беше отдалечила максимално и стоеше до източния прозорец, загледана в пейзажа към Форт Пойнт.

— Точно така — отвърнах.

— И се боиш, че има такава вероятност.

— Забелязал си пистолета.

— Да. Много съм наблюдателен.

Разказах му за ирландците.

— Така. Това ли е всичко, което знаеш за тях?

— Това ми каза Тони.

— Според Тони всички, които не са африканци, са ирландци — каза Ричи. — Това не означава, че ние ги познаваме.

Когато казваше „ние“, той винаги имаше предвид семейството си.

— Знам.

— Все пак ще поразпитам.

Кимнах.

— Милисънт — казах достатъчно силно, за да ме чуе. — Отивам да говоря с родителите ти.

— Той тук ли ще остане?

— Да. Ще се върна след час-два.

— И смяташ, че не мога да се грижа сама за себе си?

— Той ще гледа Роузи. Искаш ли да предам нещо на вашите?

— Не.

Взех пистолета от бюрото и го сложих в кобура. Ричи ме изпрати до вратата.

— Имаш ли пистолет? — попитах го.

Той се усмихна.

— Естествено, че имаш — казах аз и излязох.

Чух как резето щракна зад гърба ми.