Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (11)

10

Единствената самостоятелна изложба в живота ми беше в една малка галерия на Саут стрийт. Критикът на „Глоуб“ ме бе описал като „примитивист със силни репрезентационни импулси“. Не продадох много картини, но ми беше приятно да имам своя дефиниция. А сега, докато стоях в ъгъла на мансардата, който служеше за ателие, и рисувах на утринното слънце, се чудех дали „примитивист“ не е просто друго определение на „аматьор“. Работех с маслени бои, като се опитвах да нарисувам изглед от Китайския квартал откъм Тайлър стрийт. Никога нямах достатъчно време, за да отида на място и да разпъна статива, така че работех по памет и по пет-шест снимки, които бях направила. Приличаше на Китайския квартал. Дори приличаше на Тайлър стрийт. И сградата на преден план приличаше на китайския ресторант, който се виждаше от мястото, откъдето бях снимала. Но нещо в картината не беше наред и в момента не можех да измисля как да го оправя. Понякога си мислех, че художествената критика се свежда до неопределими термини като наличието на завършено послание в картината. В моята липсвате послание. Така беше с повечето ми картини… поне засега. Опитах се да подсиля цветовете, отстъпих малко назад и погледнах картината на слънчевата светлина от източните прозорци, която показваше цветовете такива, каквито са.

— „Примитивно — казах на глас, — със силен репрезентационен импулс.“

Научавах разни неща, но много бавно. Все още ходех на курсове и щях да си взема магистърската степен, защото мразя да оставям нещата недовършени. Но знаех, че това няма нищо общо с работата ми. Трябваше сама да се науча как да рисувам. Други художници понякога можеха да ми покажат какво да не правя, но те самите не знаеха защо правят нещата по един или друг начин. Така и не срещнах някой, който да ми каже как да рисувам. Останалата част от учебната работа беше теория и преглед на критиката. Беше интересно. Обичах да научавам разни неща от сорта на твърдението на Кенет Кларк, че изкуството едновременно формира и отразява културата, от която е произлязло. Но това не ми помагаше да изобразя една завършена Тайлър стрийт. Трябваше сама да го измисля.

Роузи спеше на леглото ми с лапа върху носа. Внезапно се събуди, скочи на пода и отиде до вратата. След миг звънецът иззвъня, Роузи се завъртя няколко пъти, хвърли се към вратата и излая, силно махайки с опашка. Обикновено това означаваше, че идва баща ми или Ричи. Отидох да отворя.

Бях права. Беше баща ми. За съжаление с него беше и майка ми.

— Да не би да ти пречим? — попита тя.

— Не, рисувах. И без това трябва да прекъсна за малко.

Баща ми клекна на пода до Роузи и я остави да го близне по носа. Беше интересна гледка, тъй като баща ми има конструкцията на нисък ковач.

— Господи, Фил, внимавай с коляното — обади се мама.

Преди петнайсет години в престрелка при ареста на убиец на три жени бяха улучили капачката на лявото му коляно. Хирургът ортопед я беше сглобил отново и въпреки че леко накуцваше и понякога го болеше, лявото му коляно издържаше толкова, колкото и дясното. Знаех го. Той също го знаеше и според мен майка ми също го знаеше. Но, така или иначе, винаги го предупреждаваше.

Двете с майка ми отидохме в кухнята и аз направих кафе. Тя беше донесла сладкиш с малинов пълнеж. Почти винаги носеше нещо. Баща ми се изправи, дойде в кухнята и си взе едно парче от сладкиша.

— Фил, измий си ръцете, за бога. Кой знае какво е близало това куче.

Баща ми ми намигна и отхапа от сладкиша. Когато пораснах, разбрах, че в основата на взаимоотношенията им беше умението му да не й обръща внимание. Дори да го забелязваше, тя, изглежда, не му отдаваше голямо значение.

— Е, поне не се опитвай да ме целунеш с тая кучешка лига по лицето си.

— Може да се наложи, Ем — каза баща ми. — Ти си дяволски неотразима.

Пихме кафе и ядохме сладкиш на кухненската маса, а Роузи непрестанно подскачаше край нас и просеше. Баща ми отчупи едно царче и й го подаде.

— Фил — обади се майка ми, — не трябва да я храниш от масата.

— Разбира се — съгласи се баща ми.

— Как вървят курсовете? — попита майка ми.

Обичаше да ме смята за студентка от горните курсове. Така минаваше за по-млада, а и учението беше по-стабилно занимание от професията на частен детектив.

— Добре — отвърнах аз. — Вземам само по един курс на семестър, защото нямам повече време.

— Така следването ти няма ли да продължи много дълго?

— Да.

— А това не отлага ли момента, в който ще станеш художничка?

— Според мен тя и сега е художничка — намеси се баща ми.

— Знаещ какво имам предвид. Да се занимава само с това.

— Може би никога няма да се занимавам само с това. На мен ми харесва и детективската работа.

— Е, това вече е глупаво — възрази майка ми.

— Защото не е подходяща работа за жени ли?

— Не. Защото не е подходяща работа за моята дъщеря.

Кимнах. Баща ми дъвчеше парче от сладкиша, подхвърляше по нещо на Роузи и гледаше недовършената картина на Китайския квартал в другия край на стаята. Не бях сигурна дали изобщо чува какво казва майка ми.

— Никога не съм имала твоите възможности — каза тя. Бях го чувала толкова пъти, че можех да го изрецитирам заедно с нея, ако исках. — Жените от моето поколение се омъжваха, раждаха деца, стояха си вкъщи и ги отглеждаха.

А ти, продължих наум, имаш цяла шведска маса, от която можеш да си вземаш.

— … цяла шведска маса, от която можеш да избираш — каза майка ми.

По дяволите, промени го, помислих си.

— Можеш да станеш каквато си поискаш и защо трябва да се откажеш от тази възможност и да избереш тази глупава детективска работа…

Сега ще поклати глава.

Тя поклати глава.

Не мога да го разбера.

— Не мога да го разбера.

— Харесва ми детективската работа. Нали си спомняш, че бакалавърската ми степен е свързана със социалната помощ.

— А освен това си толкова хубава — въздъхна майка ми.

— Чувате ли се с Ричи? — попита баща ми.

— Видяхме се преди три дни. Вечеряхме заедно.

— Как я карате?

— Как да я карат — обади се майка ми. — Нали са разведени.

— Разбирате ли се?

— По-добре, отколкото когато бяхме женени — отвърнах аз.

Баща ми се усмихна, сякаш напълно ме разбираше.

— Работата е там, че наистина сме свързани, и разведени или не, връзката между нас е доста силна.

— Разводът прекъсва тази връзка — намеси се майка ми. — Не се подвеждай. Нямаш нужда от съпруг, а ако решиш, че искаш, защо да е хулиган.

— Ричи не е хулиган.

Майка ми ме изгледа, сякаш бях бавноразвиваща се. Баща ми вдигна Роузи в скута си и я остави да го ближе.

— На мен Ричи ми харесва — каза той, сбърчил лице от целувките на Роузи. — Той е точен човек, доколкото знам. Не обичам нито баща му, нито чичо му, въпреки че и те са точни хора.

— Каквото и да значи това — каза майка ми.

— Работиш ли по нещо в момента? — попита ме той.

— Занимавам се с изчезнало момиче. На петнайсет години. Избягало е от къщи.

— Откъде е?

— От Саут Нейтик.

— Мислиш ли, че е в Бостън?

— Предполагам. Ако си от Саут Нейтик, няма да избягаш в Медфийлд.

— Ричи помага ли ти?

— Свърза ме с човек, който може да помогне.

Баща ми кимна.

— Според теб се е хванала с проституция, а?

— Вероятно.

— О, за бога — каза майка ми. — Трябва ли да говорим за бегълки и проститутки?

Майка ми мразеше, когато с баща ми говорехме за работа. Знаех, че се чувства изолирана и че ревнува, когато той говори с мен като с равна. Чудесно.

— Е — каза баща ми, — ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Добре.

— Проведохме благотворителен търг миналия месец — каза майка ми. — Събрахме почти хиляда долара за клуба на семейните двойки.

Двамата с баща ми мълчаливо изслушахме подробностите.