Джоан Рос
Завръщането (59)

59.

Пет дни преди сватбата на Коул и Кели, Сакс неочаквано се появи преди обед в шерифската служба. Изглеждаше неустоимо хубав с избелелите джинси, тениска, износени кожени ботуши и колан с инструменти. Макар че винаги беше намирала мъжете в униформа за много секси, Кара напоследък откриваше и колко привлекателен може да изглежда един хубав мъж с колан с инструменти на кръста.

— Имаше нещо, което не ми даваше мира заради стрелбата срещу баща ти — обяви той без предисловие.

— Е, значи сме двама. — До този момент лабораторията на Кейт още нищо не беше съобщила за отпечатъците от гилзата.

— Не. Искам да кажа, имаше нещо, което ми се въртеше като муха в главата, но не можех да го хвана.

— Но сега успя?

— Да. Снощи сънувах, че пак съм в афганистанските планини с Маккейд.

— Пак кошмар? — Защо не беше забелязала?

— Не. Благодарение на теб вече нямам кошмари — увери я той.

— Ти вече беше готов да направиш стъпката. Аз просто се случих до теб.

— Да, но нямаше да съм готов да направя стъпката, ако ти не беше до мен — продължи той. — Но да се върна към това защо съм тук… Беше само сън, все едно гледам филм, но без да изпитвам нищо, нали разбираш?

— И аз съм сънувала такива.

— Така, значи двамата с Маккейд сме облечени с костюмите…

— Чакай! — Тя вдигна ръка. — Опитвам се да си го представя, но не знам какви са тия костюми.

— Маскировъчни костюми, целта е да се слееш с околната среда. Ако си в джунглата, слагаш по тях листа и подобни. С Маккейд ги бяхме направили от някакви дрехи, които намерихме в изоставено село. От онези бели ризи и потури, дето ги носят местните. За да не се виждаме в снега.

— Вината съм си мислила, че Афганистан е прашно и неплодородно място.

— Така е. Но тези планини са много високи, а и ние минавахме през снежна буря, проправяйки си път към Пакистан.

От самата представа кръвта й се вледени — битката в снежната буря, двамата мъже, останали съвсем сами и изправени срещу многобройни врагове, тръгнали да ги убият.

Но тя трябваше да попита.

— Това не е ли незаконно?

— Да, технически няма такива правила за влизане в битка. Но ние бяхме преживели катастрофа с хеликоптер и пилотът на екипа, за когото преди ти казах, имаше нужда от медицинска помощ. Дълга история. Всичко вече е минало, така че не се притеснявай. Отдавна не мисля за това. Което в нашия случай се оказа лошо. Защото, ако повече си мислех за тази мисия, щеше по-рано да ме осени прозрението.

— Какво прозрение?

— Джон така и не намери куршума, който беше убил баща ти, нали?

— Не. Само гилзата.

— Може би, защото не е търсил, където трябва.

— Търсил е на мястото — възпротиви се тя, — където е намерено тялото на баща ми. Къде другаде да бъде? Освен ако стрелецът не го е взел със себе си… — Което със сигурност би означавало умишлено убийство. — Според доклада на съдебния лекар куршумът е преминал през тялото и е излязъл — замислено каза Кара. Именно заради това беше толкова неприятно, че не можеха да намерят куршума.

— Добре, виж сега как става. Макар че съм обучаван за снайперист, когато в екипа Маккейд действаше като снайперист, аз бях съгледвач. Съгледвачът прави точно това, което показва и думата — открива, наблюдава, определя мишени, а след това следи какъв е резултатът от изстрела.

— Проверява дали лошият е убит.

— Точно така. Освен това има и специален телескоп на съгледвача, с който се следи вятъра. Има най-различни формули, но като цяло правиш изчисления за дистанция, траектория…

— Пак не те разбрах.

— Това е ъгълът, под който пада куршумът. Трябва да се вземат предвид атмосферните условия — вятър, температура даже миражи, които се създават от издигащия се топъл въздух. След това изчисляваш промяната на разстоянието за движеща се мишена.

Отначало тя се чудеше защо Сакс обяснява толкова подробно, колкото и да беше интересно. След това изведнъж осъзна защо го прави.

— Искаш да кажеш, че ако някой знае къде отива куршумът или къде е отишъл, то това е съгледвачът на снайпериста.

Той победоносно вдигна длан.

— Точно така.

— Тоест, като следваме тази логика, ако знаеш какво е било времето в този ден и къде е бил застанал стрелецът — което между другото мислим, че знаем, защото имаше един отъпкан участък — и къде са намерили тялото на баща ми…

— Има шанс да открия къде точно се е озовал куршумът.

— Майчице! Нямам думи колко съм впечатлена от знанията ти.

— Изчакай първо да се опитаме — предложи той.

Тя вече беше станала от стола.

— Донесъл ли си цялото оборудване?

— Абсолютно.

— В такъв случай да вървим! — Тя взе пистолета си от чекмеджето на бюрото, реши, че на път към мястото в гората ще потърси в интернет от мобилния си телефон архиви за метеорологичните условия в онзи трагичен ден, когато беше загинал баща й.

— Тръгваме.

Кара, естествено, знаеше, че Сакс е много интелигентен. Но не знаеше точно колко, докато не го видя как работи с инфрачервената светлина на мерника, отбелязвайки различни места, мерейки разстояния, прехвърляйки страниците на специалния журнал с данни за различни условия, който бил единственото нещо, което е запазил от дните си като „тюлен“.

Журналът, обясни й Сакс, съдържа страници с параметри за първия куршум (преди дулото да се е нагорещило), за обхвата на различните оръжия, данни за неподвижни и движещи се мишени, за марки оръжия, за промяна на параметрите при различна надморска височина, таблици с корекции за вятъра, други таблици за движението на куршума при различни метеорологични условия, както и записани практически данни от почти всеки негов изстрел по време на мисии и при учения.

— И снайперистите в полицията си водят журнали — каза му тя. — Но никога не съм виждала толкова подробен. — Явно Сакс беше истински корифей.

— Полицейските снайперисти обикновено не се притесняват дали мишената няма да ги застреля, ако не улучат — каза й той, докато записваше още цифри на празните страници, а след това пак погледна през мерника — Ако примерно стрелях аз и исках да съм съвсем сигурен, че съм улучил човек с пушка за едър дивеч, каквато предполагам е използвал стрелецът, тъй като не е искал да изглежда подозрителен с друго оръжие, ако случайно го забележат, щях да избера четиринайсетграмов куршум, понеже ще нанесе повече щети, ще разкъса повече вътрешни органи и ще проникне в обекта по-дълбоко и по-навътре.

Кара не можа да сдържи възклицанието си.

Той вдигна очи от мерника. Погледна я притеснено.

— Божичко, извинявай, Кара, дотолкова се увлякох в логистиката, че забравих за момент, че говорим за баща ти!

Тя пое дълбоко въздух. Опита се да прочисти главата си и да спре надигащото се гадене.

— Добре съм. Наистина — каза тя, когато той я огледа разтревожено. — Просто ми помогни да хванем проклетия стрелец.

— Пребледняла си. Както когато се качвахме на морския фар. Сигурна ли си, че не искаш да ме изчакаш в колата?

— В никакъв случай.

— Добре тогава. Така, лошото, когато използваш четиринайсетграмов куршум при калибър седем цяло и шест, е много бързата промяна на траекторията. Тоест, при триста метра, каквото явно е било разстоянието от стрелеца до баща ти — което между другото показва, че не става дума за професионалист — краят на параболата ще е близо осемнайсет сантиметра по-ниско от началната точка.

Направи още малко изчисления. Пак се изкачи триста метра нагоре по склона. Погледна през мерника. После най-сетне кимна, явно доволен.

Кара го наблюдаваше с нарастващо нетърпение. Той отново слезе от хълма вече за кой ли път към мястото, където бяха намерили тялото на баща й.

Изглеждаше абсолютно уверен. Сложи си ръкавици, доближи се до един висок бор, който беше поне на двеста-триста години, свали ножа от колана си и под любопитния й поглед започна да рови в кората.

— Ето го.

Той се върна при нея с куршум от уинчестър със сребрист връх, който блестеше в ръкавицата му.

— Майко мила! Знам, че не обичаш да го чуваш, Сакс, но няма как да не го кажа.

— Моля те, недей — театрално отговори той.

— Съжалявам! — Тя сложи ръце над сърцето си и каза със същия женствен, изпълнен с възхищение гласец, с който Лоис Лейн говори на Супермен: — Ти си моят герой!