Джоан Рос
Завръщането (58)

58.

През следващите няколко седмици Кара откри, че всъщност харесва промените, макар че в много отношения животът й със Сакс се превърна в приятно ежедневие.

Майка й се беше преместила в къщата на Джон, за да му помогне да я подготви за продажба. Двамата се бяха включили в „Уърлдуайд медикал рилийф“, международна група за хуманитарна помощ. Същата, за която работела съпругата на приятеля на Сакс, пилота на хеликоптер.

Макар че Джон нямаше медицинска диплома, през годините като полицай беше натрупал ценни умения за общуване с най-различни хора. Освен това както много кореняци от Шелтър Бей той беше израснал, заработвайки по строителни обекти и имаше сръчни ръце. Щеше да е много полезен при издигането на полеви болници и бежански лагери.

Делото със стрелбата в парка беше приключило, след като фрагментите от куршум, които Фейт извади от главата на Дани, наистина се оказаха изстреляни от пистолета на Харлан Флечър.

След като реши, че няма почти никакъв риск Флечър да се укрие, и съобразявайки се с тежкото положение на семейството, съдията го осъди на шест уикенда в затвора и една година пробация. Освен това, доказвайки за кой ли път много по-човечните отношения в малкия град, съдията беше издействал и на двамата Флечърови работа в консервната фабрика, собственост на братовчед му.

Дните на Кара се върнаха към спокойното ежедневие на шериф в малко градче с проблеми, създадени предимно от туристите, които изпълваха Шелтър Бей всяко лято. Имаха и един случай с липсващо дете в лагера на езерото Рейнбоу, което, слава богу, бяха намерили живо и здраво. Което създаде достатъчно разнообразие, за да не стане работата съвсем скучна.

За нейно разочарование не беше постигнала никакъв напредък с разкриването на човека, който я нападна. Но тъй като не последваха подобни инциденти в Шелтър Бей или околните селища, тя реши, че ударът е бил насочен лично към нея. Освен това отдели доста време, разглеждайки неразкритите случаи на баща си и особено изчезването на Силия Върнън. За жалост, не можа да намери нито един мъж в града, който да признае, че е ходил с момичето през онова фатално лято. Което не беше изненадващо, като се има предвид репутацията на Силия и факта, че повечето от евентуалните заподозрени сега бяха семейни хора с деца.

Благодарение на Сакс все пак успя да открие зъболекарката, която беше поставила коронка на счупения зъб на Силия. Жената се беше пенсионирала още преди пет години, но слава богу пазеше всички стари документи. След един ден ровене из кутиите на тавана тя успя да намери стоматологичния картон, който Кара вече беше изпратила на Кейт Маккейд. Заедно с него изпрати и снимка на Силия от албума на гимназията, като се надяваше при реконструкцията на черепа да се намерят сходства между снимката и резултата от възстановяването.

За жалост, както Кейт й беше обяснила, работата на специалиста нямаше как да се свърши бързо и изискваше търпение.

От друга страна, Кейт се надяваше резултатите от тестовете на гилзите от куршума, с който беше убит баща й, да бъдат готови до една-две седмици.

Сега вече в лятна ваканция Трей прекарваше почти цялото си време в „Бон тан“. Всяка вечер край масата, хапвайки вкусотиите, които най-често готвеше Сакс, той забавляваше Кара с разкази как съвсем сам е боядисал цяла стена, как е работил с шкурката или е помагал на големите да полагат дървения под. Един ден със Сакс отидоха да купуват водопроводни части за кухнята и тоалетните, а момчето се върна толкова въодушевено, все едно са прекарали деня в „Дисни Уърлд“.

Макар още да не се бяха събрали да живеят заедно официално, всеки държеше свои дрехи в дома на другия, а докато синът й разцъфваше пред очите й, Кара усещаше как самата тя отваря сетивата си към онова, което Сакс наричаше „приятно прекарване“.

На една екскурзия до плажа Линкълн със Сакс и Трей тя сама издуха от стъкло поплавък за риболовна мрежа, който сега стоеше гордо изложен в къщата на скалите. После тримата направиха нощно пътешествие до морския фар на Шелтър Бей и макар че от изкачването по спиралните стълби близо трийсет метра нагоре й се зави малко свят, Сакс беше до нея, за да я подкрепи, а Трей обяви, че „суперготината“ гледка към светлините на града от толкова високо определено си струва малко световъртеж.

Те ходиха на експедиция за миди по плажа, караха колела, опитаха чудесните местни карамелени бонбони на известната крайморска улица на Сийсайд, излязоха за цял ден в морето с лодката на Коул и посетиха аквариума в Нюпорт, където разходката през тунелите от акрилно стъкло, заобиколени отвсякъде от морска вода, беше като поход в открития океан. Усещането още повече се подсилваше от вълните, които се удряха в стените на тунела.

На Трей много му харесаха близките срещи с акули, криещи се в скалите риби и огромни скатове, които плуваха над главите и под краката му, но все пак „най супер“ му се стори огромният скелет на кит и останките от потънал кораб на дъното на аквариума. Възхитен, той веднага обяви, че като порасне, иска да стане океански изследовател.

Дори когато Сакс не ги водеше на походи из крайбрежни забележителности, всеки ден беше истинско приключение. Кара и Сакс по принуда станаха истински майстори на петминутния секс, което според нея беше може би най-хубавия начин да си „прекараш приятно“.

С всеки изминал ден ставаха все по-близки, а Кара осъзна, че са се превърнали в истинско семейство, когато, понеже не искаше да остави хвърчилото, за да се качи към къщата за вечеря, Трей отговори троснато на Сакс, вместо да се отнася към него като към супергерой, излязъл от някоя приказка.

Една нощ, когато Фейт и Джон бяха завели Трей на гости в хижата на Джон на езерото Рейнбоу за целия уикенд, Сакс най-после разказа на Кара за последната си мисия — тази, за която беше получил медалите и титлата герой, която той с неохота приемаше.

Двамата бяха седнали на верандата. Сакс имаше чувството, че в гърдите му се е скъсал язовирен бент. Думите се изливаха сами — за засадата, за това как всичките му другари продължили да се бият, макар че някои били тежко ранени, за дните, които беше прекарал сам в планината, самият той ранен, за часовете в несвяст, през които не беше сигурен дали е жив, или вече е мъртъв.

Разказа й за залавянето, за дните като затворник, за това как е бил заключен в стая без прозорци с пръстен под. Как усещал, че бавно губи ума си. Не й разказа в подробности за изтезанията, но белезите, които беше открила по тялото му, докато се любеха, ясно показваха какво е преживял.

Колкото и ужасна да беше историята дотук, на нея й се стори много по-сърцераздирателен разказът му за това как едва излязъл от военната болница, той тръгнал да обиколи семействата на другарите си, разказвайки отново и отново същите събития. За да ги увери, че техният син или съпруг, или годеник е загинал като герой. С чест. Служейки на родината. И че те, загиналите, са истинските герои.

Накрая Сакс призна за изгарящата дълбоко вкоренена вина, която отначало отричаше. Разказа й и за призраците. Които, осъзна той изведнъж, не се бяха вясвали от доста време.

Кара мълчеше и го остави да говори часове наред. Цветът на небето се смени от черно към пурпурно, после сребристо, докато последните звезди угасваха и слънцето се готвеше да изгрее.

Когато той свърши, зората беше обагрила небето в искрящо алено. Сякаш събуден от сън, той се огледа и осъзна, че е говорил цяла нощ.

Тъй като беше планирала почивен ден, надявайки се на романтичен уикенд само за тях двамата, Кара го заведе в леглото. Не за да се любят, а просто за да го успокои. Обви ръце около него, нагласяйки тялото си по мускулестите извивки на неговото.

За първи път ги нямаше кошмарите, които преди го караха да се върти, потънал в пот, да говори насън и даже да крещи.

Когато Кара му каза за това след първата нощ, когато го забеляза, той беше махнал с ръка.

— По дяволите — отсякъл беше той. — Кой не сънува кошмари от време на време?

Понеже разбираше, че за всичко е нужно време, тя остави въпроса, изчаквайки търпеливо той сам да го подхване.

Когато се събудиха, беше вече ранен следобед.

— Извинявай — каза той. — Не исках да те товаря с всичко това.

— А аз се радвам, че го направи. — Тя обхвана лицето му с длани. — Защото те обичам, Сакс. И онова, което наранява теб, наранява и мен. — Кара допря устни в наболата брада на бузата му, после по челото, устните. — И да се надяваме, че всичко лошо успя да излезе.

Точно така беше станало.

— Знаеш ли какво забележително момиче си? — попита Сакс.

— Обичам те — простичко каза тя, повтаряйки онези невероятни думи, които той беше почти загубил надежда, че някога ще чуе. Никога не беше мислил, че ще я заслужи. — Има ли още нещо, което искаш да изповядаш?

— Нищо важно.

— В такъв случай, моряче, дръж си шапката. Понеже днес ти излезе адски, ама адски голям късмет! — И Кара се претърколи върху него.

Двамата прекараха един пълен с любов и смях следобед, през който тя наистина му показа точно колко забележителна може да бъде. Колко забележителни са те двамата.