Джоан Рос
Завръщането (5)

5.

Появяваха се винаги посред нощ, със засъхнала кал по лицата и пронизани от куршуми тела. Първият път, когато Велкро видя призраците, тя почти полудя от ужас, защото не можеше да реши дали да се хвърли в защита на господаря си, или да се пъхне под леглото от страх. И макар че кучето буквално боготвореше Сакс, в крайна сметка страхът победи. Цяло чудо беше, че на сутринта не намери в стената дупка с формата на куче — там, откъдето се е изстреляла навън.

След като разбра обаче, че самият той вече не се ужасява от гостите, постепенно и тя свикна с тези посещения.

Дори тази вечер огромната рошава опашка ритмично заудря дюшемето, за да ги поздрави.

— Това била тя, значи? — попита Коуди (Каубоя) Монтгомъри с провлечения си западняшки акцент. — Момиченцето, дето подуло корема от приятеля на батко ти?

— Те така или иначе щяха да се женят. — Сакс съжали, че си беше изпуснал езика една вечер по време на учения, когато всички се напиха като казаци и той им разказа за момичето, което харесва от малък, но винаги е било недостижимо за него. — Това, че забременя точно преди Джаред да замине за армията, просто ускори нещата.

— Обаче мъжлето вече не е в картинката, нали? — обади се Джейк Змията. Прякорът беше заради невероятната му способност да се провре и през най-невъзможни места.

Дали това го знаеха, защото вече бяха срещнали Джаред Конуей? Може би в някаква огромна казарма горе в небето? Дали и в Рая, или където бяха се озовали момчетата, пак имаше отделни места за войници и за цивилни?

Изобщо недей да питаш. Не ти трябва да знаеш.

Костта, която Велкро изкопа, а после и „нечистите мисли“, както биха ги нарекли монахините, за Кара Конуей — стигаха му толкова изненади за един ден.

— Не е в картинката, защото някакъв шибан идиот, дето бие жена си, го застрелял.

— Не беше честно. Човек, който е преживял две мисии в пустинята, не заслужаваше да го убият на нечия чужда веранда в квартал, който уж трябва да е съвсем безопасен.

— Хитро обаче да я поканиш на вечеря, а да го извъртиш така, все едно е заради малкия — намеси се Ранди, на когото даже и прякор не му трябваше^[1], понеже беше най-големият коцкар от екипа.

— Наистина беше заради малкия! — оправда се Сакс. Лицето на истинския Ранди талибаните го бяха направили на дреб, защото бяха продължили да стрелят в него и след като го убиха, но Сакс съвсем ясно си спомняше извитите тъмни вежди и упоритата брадичка, готова винаги да се вирне за спор. — Сериозно ти говоря — настоя той. Вярно, не толкова ентусиазирано, колкото му се искаше.

— Отначало може и да е било така — допусна Каубоя, — обаче като дойде време шерифката да се качи в джипа, май не мислеше как ще учиш момченцето да сваля висока топка, а?

— Ха, висока топка, мислеше само как да свали маминката. Така беше изплезил език след нея, че се чудя как не се препъна в него. — Джейк явно беше съгласен с Каубоя.

— Аз викам да си купиш някоя и друга гумичка, Сакси — посъветва го Ранди, — щото няма как да не ти излезе късметът.

— Направо страхотно! Само това ми трябва — да мисля как вие, идиоти такива, ще ми висите из спалнята, ако нещата наистина станат сериозни.

Не че щяха да станат сериозни. Той нямаше да го допусне.

— Че кой каза сериозни? — опъна му се Ранди. — Говорим само за едно чукане бе, човек!

— Освен това ние не висим — оплака се Каубоя.

— Да бе. Просто се появявате. Без предупреждение.

— Чакай малко — сряза го Джейк. — За твоя информация, Сакси, в отвъдното човек не се сдобива със свръхсили. Обаче ако се съберем всичките, може пък да измислим някакъв начин да те предупреждаваме по мобилния, когато сме се запътили насам. Ако решиш да ни направиш кекс или да ни сипеш по чаша мляко.

— Майната му на млякото! Аз човек убивам за една студена бира — обяви Каубоя. От което стана ясно, че в отвъдното и алкохол няма.

А това си беше кофти работа.

— Или пък да опитаме с природни знаци. Примерно гръм — замислено продължи Каубоя, сякаш сериозно разсъждаваше по въпроса. — Проблемът е обаче, че може да се объркаш дали сме ние, като знам колко бури има тук по това забутано крайбрежие.

— На мен крайбрежието си ми харесва. Ти как все повтаряше, че си обичаш планините — каза Сакс. — Като стана въпрос, понеже явно не харесваш океана, що не идеш да тормозиш някой в родната Монтана?

— Уайоминг! — поправи го бившия му другар, както правеше винаги, когато Сакс нарочно бъркаше името на родния му щат. — И не мога да ида там. Още не мога. Не сме си довършили мисията.

Сакс така и още не беше решил дали се радва да види момчетата, или не. Липсваха му мисиите, липсваше му да си бъбри глупости с тях. Но всеки път, когато се явяваха, спомените от деня, в който бяха загинали, а той беше ранен и после заловен, се връщаха в съзнанието му все едно събитията се завъртаха на огромен киноекран. И чувството за вина започваше да го мъчи като ръждясал нож в прясна рана.

— Още не сте ми казали каква е мисията.

— Сори, приятел. Военна тайна — засмя се Джейк.

— А аз не съм военен, така ли?

— Точно така.

Божичко, все едно играеше „Стани богат“ с тези тримата. Обаче нямаше възможността да „се обади на приятел“, за да чуе отговора.

— Тази мисия има ли си график поне?

— Зависи от теб — каза Ранди. — Айде, до другия път и успех с гаджето.

— И не се притеснявай — додаде Джейк. — Чат-пат и ние можем да сме дискретни. Ако се стигне до цуни-гуни със сладката вдовичка, няма да седим като публика.

— Освен ако не ни искаш, де — добави се Ранди и гласът му този път не звучеше много весело. — Ще донесем пуканки и ще се настаним на първия ред.

— Вижте, момчета, беше ми много приятно, но искам да поспя — каза Сакс. — Понеже ако сте зяпали хубавия задник на вдовицата на Конуей, вместо да следите какво се случва, само след няколко часа тук ще гъмжи от полицаи.

— Нямаш проблем, човече — съгласи се Каубоя. — Само кажи и тръгваме.

И наистина изчезнаха. Като сутрешна дрезгавина над плажа.

Два часа по-късно небето отвън си смени цвета от непрогледно черно към перленото розово на идващата зора.

По дяволите.

След посещението на нощните гости Сакс повече не можа да заспи. Лежеше по гръб и се взираше в тавана, а тихото похъркване на Велкро добавяше акомпанимент към рева на прилива, разбиващ се в базалтовите скали.

Но странно нещо — вместо да преживява отново и отново смъртоносната мисия, както винаги се случваше след появата на другарите му, този път той се улови, че повече го вълнува друг един въпрос… С какво ли беше облечена шериф Конуей под тази адски грозна униформа?