Джоан Рос
Завръщането (42)

42.

Сакс беше с гръб към вратата, но той усети Кара в секундата, в която тя влезе в стаята. И то не само защото очите на момченцето се разшириха като палачинки, а заради начина, по който въздухът се раздвижи. Това ставаше винаги когато тя е близо до него.

Той се обърна. Макар че тялото й беше цялото увито в дебела черна хавлия, стъпалата й бяха боси, а лакираните нокти на краката й блеснаха като розови миди на плажа. Желанието го удари в корема. Зверски.

— Мамо! — Трей събори стола, подскачайки от радост, завтече се към нея и я обгърна през кръста. Сакс видя болезнената й физиономия, но не се изненада никак, че Кара не издаде нито звук въпреки силната болка. — Добре ли си?

— Супер съм. — Тя също го прегърна, след това сложи длани на раменцата му и леко го избута от себе си. — Само малко ме боли тук-там.

— Сакс каза, че си паднала в кухнята. Че си се спънала в стол.

— Правилно ти е казал. Глупаво звучи, но точно така стана.

— Леле! — Той я огледа доста скептично. — Май си си паднала на лицето.

— Горе-долу така стана.

Сакс виждаше, че Кара се измъчва да лъже сина си, но разбираше защо го прави. Макар че хлапето беше прекалено умно, за да крият дълго истината.

— Синът ти има слонски апетит — обяви Сакс, за да смени темата. Явно тя имаше нужда от време, за да обясни какво всъщност се е случило.

— Ядох чийзбургер в Клуба на ветераните — надлежно докладва Трей. — И картофки. След това майката на Сакс ме почерпи гъмбо. И хлебен пудинг. Беше страхотен!

— Госпожа Дюшет винаги е била великолепна готвачка.

— Да. И таткото на Сакс така каза. След това излизахме с лодката. После аз със Сакс…

— Сакс и аз — механично го поправи Кара, докато внимателно пристъпваше към масата.

Макар че много искаше да я подхване за опора, но за да не притеснява повече сина й, Сакс просто изтегли един стол и й го предложен. Тя му хвърли благодарен поглед и седна.

— Сакс и аз взехме пица. С всичко на нея. Сакс каза, че и татко харесвал аншоа. Също като мен.

— Точно така беше. — Тя се усмихна, макар и малко тъжно.

— Реших, че пицата ще ти дойде малко тежка — каза Сакс.

— Правилно си преценил.

— Така че искаш ли малко супа минестроне?

Сякаш по команда червата й изкуркаха звучно.

— Звучи чудесно. — Тя погледна към тенджерата, която къкреше на печката с дърва. — Ти ли си я готвил?

— Не. Този път реших да мина метър и я купих заедно с пицата от „Гондолиера“ — той започна да сипва от гъстата супа в една бяла купа. — Госпожа Манкузо е почти толкова добра готвачка, колкото майка ми.

— О, знам. Обожавам нейните лингуини с миди. Мога да ги ям по цял ден, но не бива.

— Аз пък харесвам мидите по флорентински.

— Няколко пъти съм си мислила да опитам и тях, но винаги избирам лингуините.

Той сложи купата на масата пред нея, после лъжица и тъй като бяха свършили салфетките, които майка му беше заредила в кухнята, постави парче домакинска хартия.

— Ще идем там за вечеря и ще ти дам да опиташ от моите.

Така той всъщност я канеше на среща, докато синът й беше в стаята, тоест нямаше как да откаже. Сакс обаче явно беше обнадежден, когато тя замълча, обмисляйки предложението. И накрая каза:

— Би било много хубаво. — Тя огледа запалените из стаята свещи. — Много е приятно.

— Тук често спира токът. Затова съм оставил печката на дърва и свещите за осветление.

— Взехме и видеокасети. Обаче Сакс не искаше да пуска генератора, за да не те събудим — обади се Трей.

— Мисля, че и товарен влак не би ме събудил. Какви филми взехте? — попита тя, докато предпазливо опитваше супата. Сакс нарочно си каза, че я наблюдава само защото се притеснява горещата супа да не изгори и без това наранените й устни. А не защото те го омагьосват.

Лъжец.

— „Ледена епоха“ и „Въздушния Бъд“ — каза Трей. — Във „Въздушния Бъд“ се разказва за едно куче, което играе почти всички спортове. Ние сме взели филма, където той играе в гимназиалния отбор по футбол на Джош — това е момчето от филма.

— Интересно как сте избрали точно този — тихо каза Кара.

— Аз харесвам футбол.

— Да, и преди си ми казвал — отвърна Кара и размени погледи със Сакс, който много добре знаеше, че става дума за предложението му да помогне на момчето с футбола.

— Чакай да ти кажа! — Трей буквално подскачаше на стола от вълнение. — И тези руснаци, дето отвличат кучета, вземат Бъди, защото искат той да участва в един руски цирк.

— Значи е приключенски филм, освен футболен.

— Да, точно. Ама точно тогава изгасна токът. И не знам дали Джош ще намери Бъди.

— Сигурна съм, че така ще стане.

— Да. Понеже след това има и много други филми „Въздушния Бъд“. Той играе бейзбол и европейски футбол, и даже плажен волейбол!

Той погледна към кучката, която, понеже кутията с пица вече беше празна, не очакваше някой да й подава парченца, лежеше по гръб, вдигнала дългите си крака във въздуха, и доволно хъркаше.

— Може ли да науча Велкро и на някои други номера, освен „донеси“? — с надежда попита Трей.

— Хубава идея. Защо не почнем с фризби? Мога да купя утре, като ходя в града, ако мама няма нищо пробив, и ще я заведем на плажа, като свършиш училище.

— Ией. Страхотно! — Малкият скочи от стола и се затича към нея със светнали очи. — Нали може, мамо?

— Ти не трябва ли да работиш в „Бон тан“? — попита тя Сакс.

— Ще работя. Но понеже сам съм си началник, мога да си взема няколко часа почивка. Освен това всички, които помагат, са приятели на Джаред. Няма да имат нищо против да заведа неговото момче да похвърля фризби следобеда.

Разказът за хамбургера в Клуба на ветераните някак беше минал през ушите й в дългия списък от неща, които синът й беше успял да изяде в един-единствен ден. Сега обаче тя разбра. Явно другите ветерани, които познаваха Джаред, бяха разказвали на Трей за него. Истории, които бяха съживили баща му в очите на момчето. Тя имаше грях, че не го е направила. А след като родителите на Джаред се бяха преместили чак в Невада, задължението беше нейно.

В началото просто й беше много тежко, а и Трей беше прекалено мъничък. След това се притесняваше, че ако му разказва за Джаред, само ще събужда спомените за деня, в който животът им се беше променил по този ужасен начин. Сега осъзна, че не е постъпила правилно. Ако собствените й спомени избледняваха след толкова много години с Джаред, то как ли е при Трей, който явно отчаяно се опитваше да запази някаква емоционална връзка с баща си?

Тя се обърна към Трей.

— Значи си се запознал с някои от приятелите на баща ти?

— Да, и беше страхотно, мамо — каза детето, потвърждавайки мислите й. — Ти знаеше ли, че татко е бил скаут?

— Знаех.

— И че е спасил едно детенце от удавяне?

— Това си го спомням много добре. — И трябваше да го е споделила със сина си. Но тогава живееха на крайбрежието в Калифорния. Макар да го предупреждаваше за подводните течения и за вълните навътре, когато наоколо няма възрастни, тя не искаше да му създава страх от водата. Един от проблемите като самотна майка дори когато Джаред беше още жив, беше по думите на баща й да не направи от сина си „женчо“.

— А знаеше ли, че е ходил на военно обучение? Както и аз искам да направя, като ида в гимназията.

Кара реши, че не е сега моментът да му напомня, че са се разбрали да обсадят този въпрос по-късно.

— Униформата много му отиваше — каза тя вместо това.

— Един човек там ми каза, че крушата не пада по-далеч от дървото. Което значи, че съм като татко.

— Точно така. — Тя прехапа устна и веднага осъзна, че е направила грешка, защото адски я заболя. — Имам снимки на татко ти на твоята възраст. Мисля, че имам снимка с него в скаутската униформа, както и от военния лагер. Ще ги изровя. Може заедно да ги наредим в албум.

— Добре. Ама познай какво друго правих?

— Ловил си акули?

— Не. Макар че излязохме на риболов с „Кели“. Това е риболовната лодка на Коул, много е хубава. И след това със Сакс отидохме в строителния магазин и аз помогнах да изберем цвета на боята. Избрахме каджунско червено.

— Звучи много подходящо за каджунски ресторант.

— Да. — Той енергично поклати глава. — И Сакс така каза! След това аз предложих да украсим с мъниста и разни работи като на празника Марди Гра в Калифорния.

Той винаги го беше наричал „у нас в Калифорния“. Кара се зарадва, че детето вече мисли за Шелтър Бей като за у дома.

— Точно така.

— Сакс каза, че едно време изглеждало различно, но че идеята е страхотна. И аз я измислих. Съвсем самичък.

— Страхотна идея — намеси се Сакс. — Наистина ще накара хората да дойдат да си прекарат приятно.

— „Бон тан“ означава точно това — важно обяви Трей. — „Приятно прекарване“.

— Аз лично винаги съм си прекарвала там страхотно — каза Кара. — Както и всички от града. Ще бъде много хубаво пак да заработи.

— Да. Сега бързаме, понеже Коул нали ще се жени скоро, а Кели — на нея е кръстена лодката — иска сватбата да е точно тук. Сега изглежда ужасно, обаче Сакс и момчетата ще оправят за нула време, нали, Сакс?

— Няма да разочароваме булката, я.

— Тя иска пастички вместо голяма торта. Бабата на Сакс донесе днес няколко от магазина и ги взехме с нас на лодката. Аз опитах „червено кадифе“. Много бяха хубави.

— О, браво! Ще трябва да се отбия и аз да ги опитам.

— Хубаво ще бъде. Може да вземем цяла кутия, за да може и баба да ги опита. Бабата на Сакс казва, че имат най-различни вкусове и можеш да си купиш… как беше — различни в една кутия. Както когато ходехме в „Дънкин донътс“ и вземахме цяла кутия, преди татко да си дойде от мисия.

— Добре ми звучи. — Болката и умората се завръщаха. Вече сама ги чуваше в гласа си и се надяваше Трей да не ги е усетил.

Той обаче явно ги беше чул. Трей наклони глава и я изгледа.

— Май здравата си се спънала в тоя стол.

— Лошичко паднах — каза тя. Погледна крадешком към Сакс, видя какво мисли той и реши да хване бика за рогата. — Всъщност не паднах сама.

Кара разказа историята с крадеца, когото уж заварила, и се опита да опише инцидента колкото може по-безобидно. Не беше сигурна дали мълчанието на сина й е добър, или лош знак.

— Но както виждаш — каза тя с пресилен ентусиазъм, — вече нищо ми няма. Изобщо не боли толкова, колкото когато ти падна от колелото и си счупи китката.

— Тогава бях малък. — Трей се обърна към Сакс. — Едва в първи клас. Обаче почти не плаках, нали мамо?

— Точно така. — Тя разроши русолявата му коса. — Беше много смело момче.

Той изпъна тесните си раменца.

— Като татко.

— Точно. — Ако баща й беше жив, той сигурно щеше да поеме ролята на Джаред и да учи Трей на разни момчешки неща. От друга страна, ако баща й беше жив, двамата с Трей щяха да са още в Калифорния.

Може би трябваше да се върне в Шелтър Бей веднага след смъртта на Джаред. Но тогава не искаше да откъсне Трей от приятелите му и от училището, в което се справяше толкова добре. А и не се разбираше много с майка си. Винаги беше живяла с усещането, че не може да стигне високите стандарти на Фейт Бланшар, затова й беше по-лесно просто да стои настрана.

— Крадецът измъкна ли се? — Трей наруши мислите й.

— Засега. От щатската полиция събраха много доказателства. Ще го хванем. — Тя виждаше, че той все още не й вярва напълно. И тогава я осени една идея. — Сакс предложи да помогне в разследването.

От повече убеждаване нямаше нужда.

— Ура! Спукана му е работата! — обяви Трей и вдиша победоносно палчета в посока към Сакс. Който ще не ще отговори с вдигнат палец. — Взехме ти един филм и на теб — каза момчето, явно вече спокойно, след като „тюленът“ Сакс Дюшет е на тяхна страна.

— Така ли?

— Да. Взехме „Казабланка“. Сакс каза, че е нещо като военен филм, обаче няма бомби и такива работи. Повече като любовна история.

— Така е. — Тя хвърли поглед към Сакс, който беше седнал от другата страна на масата с брадичка върху дланите си и я гледаше така, че женското й сърце, което от толкова време беше мълчало, прескочи от радост. — Много мило, момчета.

— Трей каза, че обичаш романтични филми — каза Сакс. — Освен това сюжетът със събирането след дълга раздяла ми се стори подходящ. Предвид обстоятелствата. — Той вдигна чашата си с кафе. — „Гледам те в очите, малката!“^[1]

Може да беше заради изпитите лекарства. Може да беше заради топлия подсладен чай, заради хубавото минестроне на госпожа Манкузо, заради трептящата светлина на свещите… Но по някаква причина, въпреки преживяното през деня, този цитат от класическия филм я накара да се усмихне.

После да се засмее.

И да се смее до припадък.

Беше минало толкова време, откакто Кара не беше имала повод да се смее от сърце, че просто не можеше да спре. От очите й потекоха сълзи, преви се на две от болка.

— Маме? — Трей отначало се смееше заедно с нея, макар да не разбираше смешното (и тя самата не го разбираше), но накрая наистина се паникьоса.

— Не се притеснявай! — Сакс се изправи и успокоително сложи длан на рамото на момчето. — Докторът в болницата даде на мама едни лекарства за смях. Явно вече действат.

— Хайде пак в леглото! — Сакс я повдигна от стола като перушинка. След това, без изобщо да се напряга, я понесе на ръце.

— Бурята премина — каза той на Трей. — Време е Велкро да свърши това-онова навън. Ще може ли ти да я изведеш? Само стой на верандата и я остави да тича около къщата, нали?

Уплашените очички се местеха от Сакс към Кара, после пак към Сакс. Кара почти виждаше как бързо работи малкото мозъче, преценявайки кое да натежи повече — притеснението за мама или момчешкото доверие в мъжа, който също като татко му беше истински герой. С медали при това.

— Добре — каза накрая. — Велкро, тук!

Кучката се претърколи на другата страна. Изправи се и се протегна. После погледна към Сакс, сякаш чакаше заповед на кой да се подчинява.

— Хайде, отивай! — Сакс й махна с ръка.

И тя задраска с нокти по дървения под, следвайки Трей към вратата.