Джоан Рос
Завръщането (38)

38.

Въздухът в чакалнята на спешното отделение миришеше на дезинфектант, на болка, страх и отчаяние.

— Къде мога да намеря Кара Конуей? — попита Сакс дежурната служителка. Наложи се да говори силно, за да надвика автоматичния запис, с който се предупреждаваше за пристигането на поредната линейка.

Възрастната жена, която, според надписа на табелката на гърдите й беше доброволка, го погледна над очилата за четене.

— Имате предвид шериф Конуей?

— Да не са докарали и други Конуей днес? — Сарказмът направи ядосания му тон още по-остър. — По една случайност тя е и дъщеря на д-р Бланшар, директорката тук. — Има моменти, когато човек просто е принуден да използва личните си връзки. Този явно беше един от тях.

— Не е нужно да ми се тросвате, млади човече. — Жената започна да рови купчината розови, бели и жълти формуляри, като кимна, когато явно намери това, което беше търсила. — И кой сте вие, ако може да попитам?

— Сакс Дюшет — отвърна той през стиснати зъби.

— Вярно ли?!

Тя свали очилата и го огледа хубавичко, явно впечатлена от окъсаните му джинси, покрити с дървени стърготини, подгизналата в пот тениска и лицето, което сигурно беше оцапано с кал. Какво ли си мислеше? Че той е длъжен да се разхожда из града с пълна униформа и всичките си медали като на проклетия парад?

Сакс тъкмо се канеше да пресегне през гишето и да грабне листовете от ръката й, когато тя каза:

— Значи вие сте героят от войната.

— Да, аз съм. — Той за първи път доброволно приемаше тази титла. Но беше готов на всичко, за да стигне най-сетне до Кара.

— Виж ти! — Тя кимна, явно доволна от отговора. — Благодарности за това как си служил на страната. Покойният ми съпруг участва във войната в Корея. Битката на Хартбрейк Ридж.

— Там беше тежко.

Тъжната истина беше, че цялата операция тогава беше едно мъчително едномесечно фиаско, при което няколкостотин от най-добрите американски войници загинаха на проклетия хребет. Съчувстваше й за съпруга й, но му се щеше да приключат с любезния разговор и най-после да му каже къде, по дяволите, са скрили Кара.

— Да, така чух и аз. Макар че той винаги отказваше да говори за онези дни. — Тя посочи към летящата врата наблизо. — Шерифът е в сравнително добре състояние — каза жената. — Силно момиче е тя. Ще я намерите ето там. Втората кабинка вляво.

Сакс завари Кара седнала на носилката в отделена със завеси кабинка, облечена в синя болнична нощница, с която бяха сменили окървавената й униформа. Макар че вече я беше виждал след инцидента, само един поглед към подутото й наранено лице го изпълни с невероятен грозен гняв.

Сакс беше убивал, разбира се. Но само по служба. И макар че да наблюдаваш обекта дълго време през мерника на снайпера наистина създаваше почти лично отношение към човека, който предстои да пратиш в небитието, това действие никога не беше усещал като лично. Освен когато застреля терористите, които бяха убили момчетата от неговия екип горе в Хиндукуш.

Но гневът, който го мъчеше в момента, беше много по-силен. За първи път в живота си Сакс разбираше как е възможно едно сравнително разумно човешко същество да извърши хладнокръвно убийство. Дланите го боляха. Сакс погледна надолу и видя, че това е, защото ги е стиснал в юмруци тъй, че кръвта беше спряла.

— Е, какво казаха докторите? — попита той със спокоен тон, който добре прикриваше истинските му чувства, докато разтриваше пръстите си, за да ги раздвижи.

Тя държеше пакетче с лед, притиснато към дясната си буза, която явно беше най-пострадала. На лявата й скула имаше лепенка, както и на дясното слепоочие.

— Имам леко сътресение. Толкова леко, че даже няма да ме държат тук тази вечер. И травмирани ребра, но за късмет няма счупени. Освен това, както виждаш от лицето ми, няма да мога скоро да се кандидатирам за „мис Шелтър Бей“.

— Спокойно можеш да се кандидатираш. Е, не точно в момента — побърза да добави той, като видя, че тя отваря уста, за да протестира. — Но като се оправят раните. Винаги съм си мислил, че майка ми е най-хубавата жена в Шелтър Бей. Докато ти не се появи на верандата ми.

Бузите й поруменяха въпреки синините.

— Просто се опитваш да ме успокоиш.

— Абсолютно. — Гласът му беше дрезгав и неравен също като чувствата, които още бушуваха в него. Сакс се насили да запази спокойствие. Но всъщност му идваше да псува. Да крещи. Да удря. Да иде до Клуба на ветераните, да вземе пистолет от един от приятелите там и да тръгне като ловец на скалпове по петите на изверга, който й беше причинил това.

Докато в гърдите му се надигаше гибелен гняв, Сакс се бореше да го потуши. Кара вече беше преживяла достатъчно за един ден. Последното, от което имаше нужда, беше да гледа страшното изригване на един наранен мъжкар. Особено след като му беше казала за проблемите на Джаред с посттравматичното разстройство. В момента на Кара й трябваше нежност. И грижа.

— Е, успокоявам ли те?

— Изненадана съм, но май наистина действа. Понеже даже не съм ядосана, че си заговорничил с майка ми зад гърба ми. Това, между другото, ме шокира почти толкова, колкото когато онзи изрод ме нападна.

— И аз бях изненадан. Но пък мисля, че най-после осъзнахме общото помежду ни.

— И какво е то?

Косата й беше станала на сплъстени кичури от засъхналата кръв. Той посегна и нежно я приглади.

— Ти.

Изведнъж в очите й блеснаха сълзи.

— Не, няма да плача.

— Може би е хубаво да поплачеш — каза той. — Имам доста широко рамо да предложа, ако желаеш.

— Може би по-късно. Когато съм го тикнала зад решетките — каза тя. — В момента не мога да рискувам да се срина, защото аз съм шерифът, по дяволите! След това нападение имам личен мотив да го пипна. Ако аз съм била мишената на нападателя, искам да ми падне в ръцете. А ако съм станала случайна жертва и по улиците на Шелтър Бей шета престъпник, аз трябва да го спра, преди да нападне и друга жена. Освен това трябва да съм силна заради Трей.

Сакс си помисли, че тя точно това беше правила досега, от самото раждане на сина си.

— Бих ти заявил, че си най-силната жена, която съм срещал — каза той и наистина го мислеше. — Но тъй като комплиментите явно днес не ти действат добре, ще го запазя за по-късно.

— Разрязаха ми халката. — Тя разтвори длан и му показа познатото златно колелце. — Понеже пръстите ми са се подули, когато съм удряла онзи изрод. Разрязаха я наполовина, за да я свалят.

Гласът й затрепери. Още един признак, че едва успява да сподави сълзите си.

— Предполагам, че златарят ще може да я поправи. — Той се почуди дали Кара е смятала да носи халката цял живот, макар да му беше казала, че е преминала през всички етапи на жалеенето.

— Сигурно. — Тя замислено въртеше парчетата от пръстена на дланта си.

Като видя мъката в очите й, той вдигна наранената й и подута ръка към устните си. След това, преди тя да може да се отдръпне, каза:

— Хайде да отидем да те настаним в къщата. После ще се върна до дома на нашите, за да взема Трей.

Тя го хвана за ръката и се изправи от носилката.

— Може би първо да вземем него?

— Сега са в морето с лодката на Коул. А и мислех дали не искаш да вземеш душ и да се пооправиш малко.

Тя смръщи нос, вдишвайки болничната миризма и неприятния мирис на засъхнала кръв.

— Добра идея. — Той беше сигурен, че при нормални обстоятелства тя сама би се сетила за това. Още едно доказателство, че нападението я беше поразтърсило доста повече, отколкото тя изказваше. — Исках да се придържам към версията с автомобилната катастрофа, докато не заловим човека, който го извърши. Но ще трябва да му кажа, нали?

— Ако не му кажеш ти, сигурно ще го чуе от съучениците си.

— Понеже половината съседи бяха излезли на улицата, когато ме изкарваха с носилката, а и нападение срещу шерифа сигурно ще е най-голямата новина на местния вестник, откакто отразяваше попадналия на брега кит преди няколко години, няма да е възможно да се запази тайна.

— Имахме един код за мисиите — каза Сакс. — НУГ.

— „Не усложнявай, глупако“. И при полицаите го има.

— Да. Точно така. Просто му кажи, че си заварила човек, който обира къщата, че наистина и лошият е успял да те удари тук-там, но и той го е отнесъл здравата. Че си го прогонила, че няма да се върне и очакваш скоро да го заловиш.

— Това звучи като изявление за медиите.

— Иначе трябва да не го пускаш на училище и да не му даваш да гледа телевизия. Нямаш голям избор.

— Знам. Но е трудно.

— Знам.

Всъщност, помисли си Сакс, „трудно“ беше изключително меко казано. Особено като се има предвид какво вече е преживяло детето през осемте си години.

След това започна сякаш безкрайният процес на изписване от болницата. После, макар че тя протестираше, че не ги иска, че трябва да е в ясно съзнание заради сина си, той настоя да минат през аптеката и да купят обезболяващите, които й бяха предписали. Наистина за „тюлените“ май единственото уважавано лекарство беше аспиринът, но Сакс знаеше, че когато се опитва да заспи, тя ще е благодарна на успокоителните.

Най-сетне потеглиха към брега.

Сакс мълчеше, понеже знаеше, че ако иска да говори за случилото се, тя сама ще го направи.

— Не искам да говоря за това. — Тя сякаш отгатна мислите му, докато пресичаха железния мост. — Още не.

— Още не, значи — съгласи се той. Освен на дисциплина в армията го бяха научили и на търпение.

Когато стигнаха до къщата, слънцето се спускаше в морето, превръщайки небето във великолепна дъга от оранжево и пурпурно. След като я предупреди да не се опитва да излезе сама, той заобиколи колата и отвори вратата. За радост в момента не валеше. Ако щеше да живее в тази къща, определено щеше да се наложи да разчисти гаража, който дядо му беше напълнил с вехтории чак до тавана.

— Мога да живея тук сто години и пак няма да ми омръзне тази гледка — каза той.

— Така си е. — Тя спря за момент, след като той й помогна да излезе от колата. — Наистина е зашеметяваща. — Кара вдигна длан да предпази очите си от блясъка на искрящото във всякакви цветове небе, когато забеляза издигащите се фонтани на няколко кита точно до вълнолома. — И особено китовете.

— Да. Страхотни са. Трей много им се зарадва, като ги видя за първи път.

— Не знам как да ти благодаря за всичко, което направи за него — каза тя.

— Той е страхотно хлапе. Прекарахме си чудесно. — Като я наблюдаваше как с усилие изкачва няколкото стъпала към верандата, Сакс реши, че ребрата я болят много повече, отколкото тя си признаваше. Понеже и той самият неведнъж беше получавал какви ли не наранявания, знаеше как травмираните ребра пречат на дишането. А утре сутринта щеше да я боли още повече. Но поне ще знае, че е жива.

Тъй като Трей щеше отново да спи в спалнята за гости, а втората допълнителна спалня беше пълна с всякакви вещи, оставени от дядо му и баба му, Сакс й помогна да се качи по стълбите и я въведе в собствената си стая.

— Банята е ей тук. — Той посочи врата в дъното на спалнята. — Вана ли искаш, или душ?

— Вана звучи направо божествено — призна тя. — Но не знам дали съм достатъчно силна да вляза и изляза от нея.

— С удоволствие ще ти помогна.

Сексуалният намек в тона му я накара да се засмее точно каквато беше целта му. Веднага обаче видя, че смехът е грешка, когато тя притисна длан над корема си, точно под гърдите.

— Извинявай — каза той.

— Недей! — Тя успя да го дари с една от онези смели усмивки, които караха сърцето му да се свива. — Благодаря ти, че не се отнасяш към мен като към безпомощен инвалид.

— За твоя информация и през ум не би ми минало да те смятам за безпомощна. Що се отнася до инвалидността, наистина разбирам, че искаш да си независима, но няма да попречи, ако от време на време позволяваш на друг да се погрижи за теб.

Изненада блесна в очите й, които бяха помътнели от болка. Тя го погледна, след това отправи поглед към прозореца, където огромната слънчева топка потъваше в морето, превръщайки водата в река от течно злато и бронз.

— Интересно предложение — измърмори тя. После погледна отново към него. В очите и устните й личеше напрежение. — Не съм сигурна дали е възможно.

Той се почуди дали тя осъзнава колко много истина разкриваше това кратко изречение. Той и по-малкият му брат ДжейТи наистина бяха изкарвали майка си от нерви през годините, докато примерният Коул винаги беше идеалното първородно чедо. Но Морийн Дюшет никога не се беше скъпила с проявите на обич. Той имаше ясни спомени как тя втрива мехлем по тялото, когато падна и здраво се ожули в копривата може би на възрастта на Трей. Спомняше си колко много пъти тя и баща му на смени дежуреха по цяла нощ да сменят хладни компреси на челото му, когато беше болен. А също как майка му не каза и дума, за да се оплаче, когато той беше болен от грип и повърна върху целите чаршафи.

Сакс мислено си напомни още при първа възможност да каже на Морийн колко много й е благодарен за нежните грижи. Макар да знаеше със сигурност, че майката на Кара я обича — горката жена почти беше изпаднала в паника, когато говориха по телефона — тя явно беше запазвала грижовността предимно за пациентите си.

Или може би пациентите дотам са я изтощавали емоционално, че когато се е прибирала у дома при дъщеря си, вече не е имала сили да бъде нежна и с нея.

— Човек се учи, докато е жив — каза той. — А междувременно защо не започнеш само с един душ? — Сакс пристъпи към скрина от миртово дърво, който бяха направили заедно с дядо му преди повече от двайсет години, и измъкна оттам черна тениска. — Нямам никакви панталони, които да ти станат — каза той с извинение в гласа.

По дяволите. Трябваше да се сети да минат през къщата й на път за насам. Явно и той не мислеше съвсем трезво.

— Но когато отивам да взема Трей от нашите, ще мина през къщата, за да ти донеса някои неща.

— Благодаря. — Тя пое тениската от ръцете му. Пръстите им се докоснаха за миг и между тях сякаш прескочи искра, която го порази чак до петите. От това как се разшириха очите й разбра, че и тя я е усетила.

— Готово. — Стояха така, само на сантиметри един от друг. Кара вдигна очи към него, той я погледна в отговор.

Изведнъж залят от вълна на желание не по-слаба от приливните вълни, които мощно се разбиваха в скалите пред къщата, Сакс мушна ръце в задните джобове на джинсите. Дланите го изгаряха да я погали и нямаше друг начин да ги държи настрана.

— Вземи душ — каза той накрая. — А аз ще приготвя нещо за пиене.

— Може би не трябва. Заради хапчето, което ме насили да изпия в болницата.

— Имах предвид чаша чай.

— Чай? — Тя го погледна с явна изненада. — Имаш чай?

— Е, ако трябва да съм честен, май не е от онзи чай, който можеш да сервираш на кралицата. Но преди да се върна, майка ми беше заредила с провизии и видях, че е купила и кутия „Ърл Грей“, която даже още не съм отварял. Така че, без да съм експерт, предполагам няма да е трудно да сложа чаена торбичка в чаша с вода и да ги пъхна в микровълновата.

— Значи сме почти равни по готварски умения — призна тя. — А предложението за чая звучи божествено.

С тези думи тя се завъртя на пета и притиснала тениската към ранения си гръден кош, потегли към банята с повече енергия, отколкото той мислеше, че трябва да й е останала при тези обстоятелства.

Господ да му е на помощ. Всичко се развиваше отново точно както преди толкова години през онази паметна нощ на плажа. Пълна лудост беше човек да иска жена така, както той искаше Кара. Пълна лудост беше да се нуждае от жена така, както той се нуждаеше от нея!

Но тези мисли не спряха напиращите фантазии — те двамата, обгърнати от облак топла пара, нагревателната лампа в банята хвърля алени отблясъци върху влажните им тела, докато той взема сапуна, разтрива го между дланите си и после разстила уханната пяна по стегнатото й гладко тяло…

Представи си потръпването, сподавения звук на дъха й, докато ръцете му се спират върху гърдите, описват кръг около стегнатите зърна. После продължават надолу бавно, еротично, все по-ниско и по-ниско… от усещането на дланите му върху корема си тя простенва. И посяга към него. Но той не й позволява да го докосне, продължава страстното пътешествие, изпива всичките й сили, докато тя започва да го моли да я обладае. Сега, на мига.

— Дявол да го вземе! — Възбуден до крайност, той намести ципа на дънките си, за да направи място за огромната ерекция, и излезе от спалнята, преди да се поддаде на изкушението и да влезе при нея под душа.