Джоан Рос
Завръщането (3)

3.

Сакс седеше в люлеещия се стол на верандата „без да мърда“, както го беше инструктирала диспечерката. Гласчето й беше толкова момичешко, че май повече би й отивало да си играе на кукли, а не да вдига телефона в полицията. Мислите му бяха прекъснати от светлината на фаровете, разсичаща тъмнината.

— Май имаме гости — каза той на кучката, която беше хванал за нашийника. Не че имаше нужда от държане, понеже тя така или иначе не се отлепяше от бедрото му.

Велкро щастливо излая в отговор.

— Сега да те видя колко ще си доволна, като те заключа вътре и пропуснеш цялото забавление. — Той отпи от бутилката бира и се изправи на крака. — Хайде.

Велкро се затича навътре, доволна да угоди на благодетеля си.

Чувствайки се като предател, Сакс затвори входната врата зад нея и потегли надолу по стълбите към покритата с чакъл алея.

Понеже очакваше да види Джон О’Роарк, той се изненада, когато от страната на шофьора се показа елегантен женски крак. След хубавия крак, обут в наистина грозни камуфлажни панталони, се показа едно момиче, което той много добре си спомняше.

Не. Вече не е момиче, реши наум, докато Кара Конуей вървеше към къщата. През десетте години, откакто не я беше виждал, освен че беше хвърлила очилата, които й придаваха вид на зубрачка, тя се беше превърнала от дългокрака кльощава девойка в жена с изкусителни извивки.

Косата й, която едно време носеше дълга до под раменете, сега беше стилно подстригана, подчертавайки красивата й шия.

Много хубаво.

Лицето, както и фигурата, беше по-закръглено, отколкото в гимназията, но скулите бяха все така изящно очертани, а когато Кара влезе в осветения кръг под лампата на верандата, жълтите отблясъци запалиха искри в красивите й издължени очи с почти същия цвят на червеникаво злато като косите й.

По дяволите… Преди да научи за смъртта на Джаред, Сакс почти беше успял да прогони Кара Бланшар Конуей от мислите си. А в редките случаи, когато мислеше за нея, винаги си повтаряше, че тя вече не е седемнайсетгодишното девойче, което му беше взело ума с онази целувка вечерта на абитуриентския бал. Беше омъжена от години. Имаше дете. Беше работила като полицай почти през цялото време и макар Сакс да не вярваше много на приказките, че униформените само се тъпчат с понички, мнозина познати полицаи наистина бяха понатрупали килца, седейки по цял ден в патрулната кола.

Явно не и тази жена полицай.

— Ако знаех, че с един стар кокал мога да накарам такава хубава жена да ми дойде на гости, отдавна щях да съм разровил целия плаж — посрещна я той с ленивия тежкарски тон, с който го знаеше цялата гимназия. Това сигурно щеше да я подразни. Точно каквато беше целта му. В момента изобщо не беше времето да се забърква с жени. А да се забърка точно с тази жена, щеше да си е цяло бедствие.

Тя се спря за момент, явно изненадана от фамилиарния тон, с който Сакс я посрещна. Той беше изненадал дори сам себе си. Но пък — както беше научил още онази нощ преди толкова години — Кара не само винаги го караше да реагира по неочакван и за самия него начин, но и самата тя беше истинска загадка и изненада.

Никога не беше успял да я разбере напълно. Което беше част от привлекателността й, призна той, докато тя зае отбранителна поза, изпъвайки рамене, облечени в риза също толкова грозна, колкото и панталоните.

— Дълбоко се съмнявам да имаш проблеми с намирането на женска компания. — Тонът й беше сух и студен като пясъка на иракската пустиня нощно време.

Същата пустиня, в която нейното гадже от гимназията, а после съпруг беше оцелял цели две мисии. После се върна, започна работа като полицай и беше нелепо застрелян при отзоваване на сигнал за домашно насилие.

— Може би съм много придирчив.

Понеже беше мъж и не искаше да си откаже това удоволствие, той бавно и хубавичко я огледа от главата до петите или по-точно до невероятно грозните черни униформени обувки. А после пак — от обувките до върха на красивата й глава.

Изведнъж му се прищя да беше напълняла от полицейските понички.

— Висока съм един и шейсет и осем — делово го уведоми тя. — Петдесет и седем килограма. Цвят на косата — червен. Очи — кафяви. Без отличителни белези и татуировки. Така де, ако се чудиш.

— Очите ти, които между другото изглеждат страхотно, откакто си махнала дебелите цайси, са по-скоро кехлибарени, отколкото кафяви — поправи я той. — Макар че наистина имат много интересна махагонова ивица около ириса. А и понеже се отплеснах по тези сексапилни златни петънца в тях, още не бях стигнал да мисля за татуировки. Макар че и това би било вълнуващо начинание — додаде той. — Добре изглеждаш, Кара.

Все пак беше странно да види деветмилиметров пистолет, препасан около кръста на най-голямата отличничка в гимназията. От друга страна, как да не се отплесне човек по жена, която сама си носи белезниците, закачени на колана.

— Мерси. Обаче кафявото си е кафяво, а такива цветни описания няма как да се поберат в редовете на шофьорската ми книжка. — Комплиментът му явно не я беше развълнувал бог знае колко. Или поне не личеше от дългия оценяващ поглед, който тя на свой ред му хвърли. — И ти не си за изхвърляне, Дюшет. След като изяснихме, че и двамата още ставаме, да преминем направо по същество, а?

Тази двусмислена фраза увисна във въздуха между тях. Като реши, че би било прекалено лесно, а и твърде опасно да отговори с друга закачка, Сакс каза:

— Да. Ела да ти покажа. — Той посочи към дървото. — Ето там е.

Докато вървяха нататък, Сакс усети аромата на лъскавата й коса. Напомняше му нещо свежо и чисто. Като морски бриз. Или като връщащото го в детството ухание, което се носеше от проснатите на слънце чаршафи.

Сакс си напомни колко се беше променил животът им от последния път, когато бяха прекарали нощта тук на плажа, и каза:

— Беше ми адски мъчно, като чух за Джаред. Щях да дойда на погребението, но…

— Коул тогава обясни, че си на някаква суперсекретна мисия. Благодаря за съболезнованията.

Усмивката й, макар и не толкова ослепителна, колкото я помнеше във веселите моменти, му се стори искрена.

— Тогава брат ти много ми помогна. Дойде с мен да пренесем тялото на Джаред у дома.

— Коул е пехотинец. Даже и да не беше прословутото Semper Fi^[1], което ги свързваше с Джаред, той в никакъв случай нямаше да те остави без помощ.

— Добър човек е той.

— Най-добрият — съгласи се Сакс.

А и нали всички в Шелтър Бей бяха на едно мнение по този въпрос? Дяволски трудно е човек да догони в нещо Коулридж Дюшет, отличник и образцов скаут, кръстен на великия ямайски джаз басист Коулридж Джордж Емерсън Гуд. Точно затова Сакс се отказа да го гони още в прогимназията и пое по собствения си често доста трънлив път.

И така, когато се роди третият син на Дюшетови — ДжейТи, кръстен на блус тромпетиста Джак Тийгардън, ролите на отличника и калпазанина вече бяха раздадени. Сигурно заради това, често си мислеше Сакс, ДжейТи беше най-спокойният и лъчезарен от тримата братя.

— Изненадах се, като чух, че Коул ще се жени.

— Да, говорят, че щял да се жени.

Тя повдигна вежда по начин, който му напомни за майка й.

— Защо, не е ли сигурно?

— Ами не е. Колкото и да обича Кели, просто подозирам, че предпочита да се изправи срещу цял полк терористи, въоръжени с автомати АК-47, отколкото да се кипри с парадната униформа и да се занимава с разни финтифлюшки за сватбата.

— Виж, аз не стигнах до финтифлюшките. С Джаред просто избягахме в Тихуана и се оженихме набързо, така че лесно се отървахме.

В дългосрочен план не се оказа толкова лесно, помисли си Сакс. Защото нейният съпруг — бивш морски пехотинец, а после полицай, беше загинал нелепо по време на служба.

— Как са нещата при теб, Кара? — попита той. — И не ми давай просто учтив отговор.

Бяха достатъчно близо до лампата на верандата и той видя как очите й се разшириха за миг. Предположи, че е останала изненадана от такъв личен въпрос. И сам Сакс се изненада. Особено като знаеше, че всяко момиче по-скоро би очаквало от него безмилостна свалка, отколкото задушевен разговор.

Но Кара Конуей не беше всяко момиче. Тя беше гаджето от гимназията на най-добрия приятел на батко му.

И момичето, което беше прекарало цялата нощ след абитуриентския бал, седнало с него край накладения на плажа огън. Просто си бяха говорили.

Е, най-вече си бяха говорили. Имаше и сълзи. И…

Сакс се зачуди дали и тя още помни изгарящата целувка, с която едва не му взе ума тогава. После се зачуди дали изобщо би трябвало да се вълнува дали тя помни, или не…

Кара сви рамене.

— Минаха две години от смъртта на Джаред.

— Знам. Аз питах за теб. Не за него.

— Преживях всички етапи на скръбта. Отричане, гняв, съпротива, депресия, приемане. Така че май съм точно там, където трябва.

Сигурно осъзнала, че последното можеше да се разбира по много начини, тя отново изпъна нежните си рамене. Вдигна брадичка. Отвърна на погледа му с онзи едновременно дързък и делови израз на лицето, който сигурно върши чудесна работа при разпит на престъпник.

— Дойдох тук, защото ми казаха, че имаш доказателства за евентуално престъпление. Не да си бъбрим за личния ми живот, който, без да се обиждаш, Сакс, изобщо не е твоя работа.

Със сигурност вече не беше срамежливата отличничка от едно време, която не се отделяше от Джаред почти по същия начин, по който Велкро не се отделяше от него.

Сакс си помисли, че преживяното като войнишка съпруга, оставена да се справя сама с всичко понякога с месеци наред — работата в полицията, загубата на съпруга й по такъв нелеп начин, животът на самотна майка, която се бори да свърже двата края, няма как да не направят всяка жена много по-силна. А и колкото и да му беше мъчно за смъртта на Джаред Конуей, интересното беше, че тази новопоявила се дързост много й отиваше. Както и женствените извивки на тялото…

— Джаред беше и мой приятел — напомни й той. — Вярно, двамата не станахме кръвни братя като Том Сойер и Хък Фин с порязване на пръста и така нататък, както направиха с Коул като единайсетгодишни. Обаче точно мъжът ти беше човекът, който ме научи как да хвърлям топка по парабола. И да атакувам коша.

Тъй като споменът за онзи топъл летен ден, когато Джаред и Коул го бяха разбили на баскетболното игрище, събуди и други емоции, които той предпочиташе да не споделя с никого, Сакс насочи мислите си към друг спомен.

— Освен това той първи ми показа гола жена — ако не се броят тези от „Нешънъл Джеографик“ — в един брой на „Пентхаус“, който взе от Джейк Уудс.

Уудс, бившият собственик на магазина за стръв, който по-късно родителите на Сакс купиха от децата му след смъртта на стареца, едно време даваше под наем порнографски списания и видеокасети на половината гимназисти в Шелтър Бей. Сигурно е извадил късмет, че се спомина от сърдечен удар преди няколко години, защото в днешно време несъмнено щяха да го арестуват за такива дейности. Даже може би щеше да го арестува точно жената, която сега стоеше пред Сакс.

— Джейк Уудс беше перверзник.

Мда… Тя като нищо щеше да щракне белезниците на порно предприемача още щом наследи шерифския пост на баща си.

— Някои го наричат така. Други пък може просто да го смятат за любител и истински ценител на женските форми. Ако беше завел всички момчета от Шелтър Бей на екскурзия в Портланд, за да гледат голите жени в художествената галерия, сигурно щяха да го нарекат добър гражданин.

— По една случайност има голяма разлика между голо женско тяло на Сезан в Музея на изкуството в Портланд и снимките в порнографските списания.

— Изкуството е субективно — каза той. — А и честно казано онези неща, които той ни даваше под наем едно време, днес сигурно даже не биха им сложили надпис „Забранено за лица под 18“.

След това, понеже съвсем се бяха отклонили от темата, той реши да премине по същество. Не искаше повече да говорят за овдовяването й, нито пък изобщо да се сближава повече с нея, затова насочи лъча на фенерчето към избелялата кост, която не бе докосвал, откакто Велкро я пусна в краката му.

— Ето я.

— Гледай ти! — Тя разгледа предмета. — Няма как да не се съглася. Определено ми изглежда човешка. Казал си на диспечерката, че кучето ти я изровило?

— Не съм сигурен. — Като стана дума за кучето, сега той ясно чу Велкро да скимти жално отвътре до вратата. За съжаление, не можеше да говори, за да му обясни по-подробно къде я е намерила. — Разхождахме се по плажа и тя изведнъж хукна да бяга, а като се върна, носеше костта в уста. — Макар че в находката нямаше нищо весело, Сакс се усмихна. — Това куче дава мило и драго да носи разни неща.

— Радвам се, че не си й дал да я сдъвче.

— Разбира се. Изглежда ми стара обаче.

— Да. Наистина. — Тя клекна, за да я разгледа по-отблизо. — Имам ръкавици в колата. Ще взема костта и ще я изпратя в полицейската лаборатория за ДНК анализ.

— Няма ли някаква давност за ДНК?

— Не съм специалист, но когато бях в полицията в Оушънсайд, работихме по един общ случай с шерифството на Сан Диего. Та съдебномедицинския експерт, който прокуратурата призова да свидетелства, каза, че е работил по скелети от 1000 години преди новата ера.

— Е, тази няма как да е толкова стара.

— Едва ли. Доколкото знам, запазването на ДНК много зависи от това къде и как е държана тъканта или пробата. Ако се съхранява на хладно или сухо, ДНК се запазва много дълго време.

— По тази логика влагата юди до по-бързо остаряване на костта, така че ДНК ще се разгради много по-бързо, така ли?

— Така мисля. Със сигурност не съм спец в тази област, но пак според този експерт, за който ти казах, нищо не се знае, докато не се направи лабораторен анализ. Даже и най-добрите в бранша не могат с един поглед към пробата да са сигурни дали в нея има използваема ДНК. Затова ще я изпратим да видим какво ще излезе. Ще потърся и архивите с обявени за издирвани лица, за да може, ако се получи нещо от пробата, в лабораторията да направят сравнение.

Той я наблюдаваше как прибира костта и грижливо й поставя етикет. Както и може да се очаква от човек като нея, който винаги е обръщал внимание на детайлите. Помисли си, че Кара можеше да стане лекар като майка си. Или може би, като се има предвид как винаги висеше около шерифския кабинет на баща си, да работи като окръжен прокурор.

— Не съм си представял, че ще станеш полицай — каза той.

— Външността често лъже. Аз пък не съм си представяла, че ще станеш герой с толкова медали.

— Само два. Единият ми го дадоха, когато ме простреляха. Никакъв герой не съм.

Тя се изправи, като държеше плика с костта в лявата си ръка. На безименния й пръст Сакс забеляза простичката сватбена халка, която Коул беше помогнал на Джаред да избере.

— Това го кажи на общинарите.

— Опитах се. Обаче те са малко твърдоглави.

— На мен ли го казваш?! Когато се прибрах тук за погребението на татко, със сигурност не предполагах, че днес ще събирам бирени бутилки и стари кости в Шелтър Бей.

— Бирени бутилки?

— За да открием злосторниците, които са „погубили“ пощенската кутия на Една Лоутън. Може да има остатъци от ДНК и тя иска да пратим бутилката в лабораторията.

— Може би по-добре да разпиташ тук-там, ще разбереш веднага кой е бил.

— Точно това смятам да направя. Такива неща не остават дълго време скрити. Но ти това сигурно си го спомняш.

Той се потърка по челото.

— Интересна работа. Не се сещам.

И двамата знаеха, че е лъжа. Собственият й баща го беше заловил за същото „престъпление“ една вечер след партито за Вси Светии и го беше оставил да търка нара в килията на ареста цяла нощ. Не му повдигна никакви обвинения — наказанието, което Сакс отнесе от родителите си, след като дойдоха да го приберат от участъка, със сигурност е било много по-строго от всичко, което шериф Бен Бланшар можеше да измисли.

— Късата памет е хубаво нещо — тя каза това със сериозен тон, но му се стори, че усета и нотка на хумор. — Много ти се моля, дръж кучето на повод, когато го водиш…

— Велкро е тя.

— Велкро?

— Видяла е доста тежък живот и сега се залепи за мен като лепка от велкро. Името й отива.

— Диспечерката ми каза, че си я взел от някакви рокери?

— Бандите на „Монголците“ и „Циганите“ се бяха сбили пред един бар в Портланд. Даже стреляха един срещу друг. Велкро се паникьоса и побягна, като влачеше бетонния блок, за който собственикът й я беше вързал. Просто се случих там.

— И я взе?

— По-скоро я освободих — поправи я той. Наложи се почти да вика, понеже като чу името си, кучката добави и неистово драскане по вратата към досегашното жално скимтене.

Кара се усмихна. Един бърз, неочакван проблясък на някогашната й усмивка, който го удари като юмрук в слънчевия сплит.

— Страшен си! — Усмивката се скри също толкова бързо, колкото се бе появила. Тя сбърчи притеснено чело. — Нали знаеш, че са можели да те застрелят заради това.

— Едва ли, твърде бяха заети да се млатят, кой с каквото свари — спокойно отговори той. — Пълни идиоти. А и като видях, че на кучето му се броят ребрата, а и колко бълхи и кърлежи имаше по нея, едва ли предишният й собственик щеше да страда бог знае колко. Доведох я тук, ветеринарката махна паразитите, сложи й ваксини и взе мерки да не се появят кученца, ако се завърти случайно някой ухажор.

Пропусна да спомене щедрото дарение, което беше направил за кучешкия приют на д-р Чарити Тиърнън. Ветеринарката се беше захванала с мисията да намери дом на всяко безпризорно куче и коте в окръга. Беше истинско геройство, че успя да си тръгне от клиниката без кашона мяукащи котенца, които тя се опита да му пробута заедно с новото куче.

— Трей, синът ми, ме тормози да му взема куче от много време — сподели Кара, — но живеем с майка ми, а тя не обича животни.

— Доведи го тук — извика той след нея, докато Кара се отдалечаваше с бързи стъпки към шерифската кола. — Велкро е голямо куче, има за всички, че и отгоре.

Кара се спря за момент и го погледна през рамо.

— Благодаря. Обаче обикновено не водя сина си на работа.

Ето, сега ти е шансът. Не го изпускай! Стой настрани от нея!

— Имах предвид друг път! — По дяволите… Хич не го биваше да приема съвети. Пък били те и собствените му. — Доведи го някой път да похвърля топката на кучето. Велкро ще умре от радост да си има приятелче за игра, а пък ние двамата можем да хапнем по нещо и да пийнем бира. Или вино.

Повечето жени даже и жените полицаи сигурно предпочитат вино. Не че той имаше вино вкъщи, а откакто домът му стана място на престъпление, май нямаше да може да излезе да пазарува и утре.

Добре, че магазинът „Чампънс Харбър“ доставя по домовете. Още повече Мери Чампан винаги го е харесвала. Когато беше малък, никога не пропускаше да го щипне по бузата и да му даде без пари по някой бонбон от голямата стъклена купа на тезгяха.

— Ти на среща ли ме каниш?

Това не беше най-окуражаващия отговор, който човек може да очаква от жена. Тя го каза с такъв тон, все едно й е предложил да си свалят дрехите и да се бухнат голи в океана насред стадо акули.

— Не, по-скоро вечеря и приятен разговор. Но ако предпочиташ да минем с няколко хода напред и направо да го наречем среща…

— Изобщо нямах това предвид. — Тя се обърна с лице към него, скръстила ръце под хубавия си бюст. Сигурен беше, че в гимназията гърдите й не бяха толкова красиви… Шерифската значка просветваше от отблясъците може би, за да напомни на Сакс, че Кара не е някаква празноглава девойка, която припада от радост при вида на мъж в униформа, а сериозен служител на реда. Освен това и самотна майка, която, поне така му се струваше, не беше от категорията „весели вдовици“.

Тя въздъхна. Прокара ръка през лъскавата си коса с един жест, който той много добре си спомняше.

— Виж, не искам да си мислиш, че не съм благодарна, задето покани сина ми да дойде да поиграе с кучето. Но напоследък нося много дини под една мишница и нямам почти никакво време. А и благодарение на това тук — и тя повдигна торбата с костта — може да се окаже, че имаме и случай за разследване. Така че всякакви лични отношения, независимо колко са невинни, биха били крайно неподходящи.

Понеже много добре знаеше, че Кара говори сериозно, а освен това, мътните го взели, сигурно е съвсем права, Сакс успя да скрие усмивката си.

— Разбира се, не искаме да тръгнат слухове.

— Слухове винаги има. Онова, което ме притеснява, е да не появи някой адвокат от защитата, който да се опита да използва моите лични отношения в миналото или сега срещу мен в съда.

— Майко мила! — Той опъна гръб замислено. — А аз си мислех, че ние, „тюлените“^[2], сме най-големите шампиони в предвиждането сто хода напред.

— Правиш си майтап с мен, нали?

— И през ум не би ми минало. — След това се реши. Какво пък толкова. — Ти винаги си била хубаво момиче, Кара, но сега си станала разкошна жена. И понеже почнахме да си говорим за фантазии…

— Не такива фантазии.

— Като заговорихме за фантазии — повтори той, — един мъж трябва или да няма мозък, или да е парализиран под кръста, за да не си пофантазира малко, като те гледа.

Той вдигна ръка, когато тя отново отвори уста, за да спори.

— Но когато те поканих на вечеря и поканих сина ти да поиграе с кучето, не криех никакви задни мисли. А и честно да ти кажа, да се притесняваш, че ще загубиш някакво си хипотетично дело в съда, защото си изяла по една купа гъмбо^[3] с някой, който няма почти никаква връзка със случая особено пък тук, в Шелтър Бей, където всички са едва ли не роднини, това ми изглежда малко крайно — той спря за момент. — Освен, разбира се, ако не ме считаш за заподозрян.

Тя тръсна глава.

— Не, разбира се. Просто нещата са малко, как да кажа, сложни.

— Животът е сложен. Точно това го прави интересен.

— Започвам да си спомням защо никое момиче не можеше да ти откаже.

Той беше готов да си заложи главата, че точно тя щеше да му откаже, ако беше последвал момчешкото си сърце навремето и я беше попитал. Но това нямаше как да стане. Не само защото Джаред и Коул щяха да го пребият от бой. А защото имаше неписан закон, който едно момче, пък макар и с неговата някогашна репутация на сваляч, нямаше как да престъпи. Член първи в този закон гласи „Не посягай на гаджето на приятел“.

Тя беше забраненият плод.

И сигурно затова винаги му се беше струвала толкова адски вкусна.

— Това е преувеличено — отговори той на обвинението й. Вярно, че не беше особено силно преувеличено. Сакс винаги си беше падал по женската част. Слава богу, женската част също си падаше по него. Още по-хубаво беше, че нито една от по-сериозните му приятелки не търсеше женитба, както и самият той. — Освен това времената се менят. Хората също.

— Ти това сериозно ли го вярваш?

— Естествено. Само погледни мен. Помниш ли, едно време в албума на гимназията за мен написаха, че най-вероятно няма да мога да дойда на десетгодишнината от завършването, защото ще съм в затвора. А сега организират парад в моя чест.

— Да, но освен това написаха и че имаш най-много шансове да станеш рок звезда — припомни му тя.

— С този шанс май се разминах, когато не се съгласих да ме включат в оркестъра на военноморските сили.

— Коул ми каза, че си станал „тюлен“.

Прозвуча така, сякаш тя не е била толкова учудена, колкото останалите хора в града.

— Навремето ми се стори добра идея.

Между двамата настъпи тишина, която някак си не беше неловка. Използвайки цялото търпение, което му бяха набили в главата при тежките тренировки в армията, Сакс реши да не проговаря пръв.

— Сега живея с майка си.

— Да, вече каза.

— Синът ми май ще е истински бащичко, защото вече от месеци ме моли да го запиша в отбора по футбол другата есен. Обаче нито баба му, нито аз разбираме от футбол.

— Аз също повече се занимавах с бейзбол. Обаче Джаред и Коул ме използваха за спаринг-партньор, та съм понаучил това-онова и мога да му покажа. Поне ще е достатъчно, за да го вземат в отбора.

— Джаред ти поръча да ме пазиш, нали? — попита тя с онзи прям и мил тон, който той толкова добре си спомняше. Още в гимназията тя не се притесняваше да каже това, което мисли. Право в очите. — Едно време искам да кажа. Когато двамата с Коул заминаваха за казармата.

Тъй като не знаеше какво всъщност знае тя, Сакс реши да не лъже.

— За мен беше удоволствие да го направя, Кара.

— През цялото време подозирах, че е така — каза тя. — И сега се чувстваш отговорен да пазиш и сина му.

— Можеш и така да го наречеш, ако това ще те накара да спреш да ме избутваш колкото може по-далеч от себе си.

Още тишина.

— Ще си помисля — каза тя накрая. Някъде в нощта прозвуча сирена, предупреждаваща за мъгла. След това се обърна и се качи в джипа.

Макар че да облечеш такова хубаво дупе в толкова грозни униформени панталони си беше истинско престъпление, Сакс все пак реши, че пейзажът в Шелтър Бей определено беше станал хилядократно по-красив.