Джоан Рос
Завръщането (26)

26.

Фейт беше уморена. Не обичайно уморена като след дълъг ден, завършил със спешна операция. А просто разглобена от умора, сякаш останала съвсем без сили.

Чувстваше се така вече от месеци, даже преди Бен да загине, затова и не можеше просто да обясни депресията си със загубата на съпруга си.

Дори си припомни старата приказка, че децата на обущаря ходят боси, затова отиде и си направи пълни изследвания. Личният лекар не откри клинична депресия нито физически причини за неразположението й.

Не й беше приятно да си го признае, но й беше станало скучно.

Не че не обичаше работата си. Напротив. И точно когато мозъчните операции вече започваха да й се струват рутинни, се появяваше интересен случай като този на Дани Съливън и адреналинът отново се появяваше, връщайки я към времето, когато беше стажантка по неврология.

Но като всеки прилив на адреналин, макар и вълнуващ на момента след преминаването си я оставяше още по-изцедена.

Освен това беше разбрала, че не й харесва бумащината, с която е свързана длъжността й на администратор на болницата. Скоро след като болницата „Шелтър Бей мемориал“ беше купена от доставчик на здравни услуги, който имаше и други болнични заведения в корпорацията, тя беше много изненадана, че директорът на компанията й предложи тази длъжност.

Разбира се, тя се беше прибрала у дома и обсъдила предложението с Бен. Макар че до деня на смъртта си той продължаваше да вярва, че е направил най-доброто за семейството си, като се премести от Портланд към тихия живот в Шелтър Бей, и макар че тя не се беше поколебала ни най-малко да го последва, през годините той беше изразявал съжаление за професионалната жертва, която Фейт бе принудена да направи.

Винаги когато се повдигаше темата, тя го беше уверявала, че е напълно доволна от живота си, но на Фейт тайно й липсваше вълнението, което й предлагаше работата в градската болница. Затова беше приела новата длъжност, като се надяваше да е ново предизвикателство в кариерата си.

Вместо това се оказа затрупана със срещи и доклади, много от които й се струваха ненужни, а други — невероятно скучни.

Не че работата й беше маловажна или ненужна. Напротив. В крайна сметка повечето американци получаваха здравни грижи в малки болници като тази в Шелтър Бей, а не в големите университетски центрове.

Но макар всички здравни заведения да се бореха с едни и същи трудности и финансови проблеми — все по-голямата държавна намеса, публичното отчитане и все по-сложното здравно обслужване на застаряващото население, въздействието на тези проблеми беше много по-голямо в малките болници. Точно по същия начин както рибарските лодки са много по-заплашени от океанските вълни, отколкото презокеанските лайнери.

Беше се захванала да учи медицина, за да помага на хората, да ги лекува. И смяташе, че точно това беше правила през кариерата си. Даже когато имаше пациент с мозъчен тумор или тумор, който не може да се оперира, й се щеше да вярва, че му е помогнала да преживее остатъка от живота си по-лесно.

Макар че не се мислеше за всемогъща като много свои колеги, след като през годините беше работила с много администратори — някои добри, някои не толкова, а трети — абсолютно нетърпими, тя все пак си беше създала доста идеализирана представа как ще се справя като администратор, ако някога я назначат на тази длъжност.

Ще се отнася с разбиране. Ще бъде учтива. Честна, открита, етична. Задълженията й ще бъдат както към болничния персонал, така и към пациентите, а най-важното е, че ще бъде справедлива към всички.

За по-малко от седмица й стана ясно, че новата й длъжност няма почти нищо общо с пациентите. Единственото й задължение беше да осигурява достатъчно финансови средства за подходящо здравно обслужване, оборудване и заплати.

Спомни си, че още като млада стажантка по акушерство и гинекология в болницата „Милосърдна сестра“ се оплака колко много време отива за надлежното записване на всеки използван предмет или лекарство, до последното хапче аспирин, а монахинята, която ръководеше болницата, накратко й обясни „Ако няма пари, няма и болница“.

Фейт не беше очаквала, че колкото и да й се искаше да играе ролята на добрия ръководител, проблеми, свързани с лоялността и справедливостта, възникваха почти всеки ден. Очевидно в днешната егоцентрична култура всеки акт на щедрост към един неизбежно се приемаше като лишаване на някой друг от правата му. Даже предложението й да се модернизира и рационализира работата в болничния стол беше посрещнато с опозиция от страна на профсъюзите, защото това би означавало съкращения на някои работници.

Фейт добре разбираше, че защитата на собствения хляб е просто част от човешката природа, но през последните няколко месеца беше стигнала до заключението, че дори и Добрият самарянин да бяха назначили на нейната длъжност, и той щеше да загуби кураж.

Имаше моменти, в които си мислеше, че ако още веднъж някой й каже „Ама така не е честно“, ще започне да крещи. И ще се хвърли от моста Шелтър Бей.

— Какво има?

Мъжкият глас прекъсна мислите й и тя погледна към Джон, който изглеждаше почти толкова уморен и изтощен, колкото се чувстваше тя самата. Той беше застанал на вратата към спалнята си.

Отначало Джон искаше да прекара нощта при Дани в интензивното, което лекарите не позволиха. Фейт вероятно можеше да използва връзките си и да му осигури местенце, на което да поспи час-два, но реши, че на самия него му трябва време и място да отпусне малко напрегнатите си нерви. Затова успя да го уговори да ангажират апартамент с две спални в хотела, който беше най-близо до университетската болница.

Той, естествено, настояваше да плати не само собствения си дял, но и цялата сума. Тъй като разбираше мъжката му гордост, а също и че той искаше по някакъв начин да се отплати за грижите, които тя беше положила за племенника му, тя не се възпротиви.

Нито пък протестира, когато той спря в магазина на хотелското лоби на път към асансьора и купи бутилка вино и тирбушон. И на двамата щеше да им дойде добре едно питие след всичко, което бяха преживели.

— Нищо. — Тя дори успя да се усмихне. — Просто си говорех самичка.

— Помислих да не са ти се обадили от болницата.

— Та ние сме тук само от десет минути.

— Да. Но нещата стават бързо.

Така си беше.

— Ако не смятах, че всичко ще е наред с Даниел, нямаше да те накарам да си тръгнем — увери го тя. След това взе дамската си чанта и посочи към бутилката „Клаудлайн пиньо ноар“, която още стоеше на масата. — Защо не го отвориш, докато аз се освежа в банята?

Всяка от спалните си имаше отделна баня. Фейт едва сподави стона, когато погледна отражението си в огледалото. Макар че безумно беше обичала съпруга си, когато Джон тръгна към нея през болничната закусвалня, за миг сърцето й беше подскочило, все едно отново е на шестнайсет.

За жалост обаче гримът, който си беше сложила, преди да тръгне на работа, отдавна беше изчезнал. Освен това косата й беше смачкана от лекарската шапка, а тъмните сенки под очите й издаваха както възрастта й, така и умората.

Тя сложи малко фон дьо тен на сенките под очите, блед руж, с който да даде цвят на скулите си, напудри леко носа си и освежи устните с бледо червило, надявайки се Джон да не забележи, че се е разкрасила специално за случая.

— Ето ме пак тийнейджърка и пак така разтреперана — каза си тя тихо, докато се опитваше с ръце да оформи смачканата си коса.

Когато се върна в общия хол, той вече беше отворил виното и беше налял две чаши.

— Благодаря ти — каза тя със същия учтив тон, който би използвала за английската кралица. Или за Първата дама.

Дали ще си помисли, че иска и той да седне до нея, ако самата тя седне на дивана? Или пък ако седне на фотьойла, дали той ще реши, че тя нарочно се опитва учтиво да го изолира? Не знаейки как точно да постъпи, което беше необичайно за нея, след като взе чашата, която той й предлагаше, тя се приближи до прозореца.

— Този път имаме късмет с гледката. Последния път, когато отседнах тук, стаята ми гледаше към магистралата.

Каква невероятна реплика за започване на разговор! Може би сега е време да го очароваш окончателно, като цитираш подробно прогнозата за времето.

— Да. — Той застана до нея. — Наистина хубава гледка.

Никога досега не й беше правило впечатление колко едър е той. Не дебел. Напротив, беше в изненадващо добра форма за мъж на неговата възраст, а като лекар тя беше виждала доста мъже. Но за разлика от Бен, който беше висок, но слаб, Джон О’Роарк беше висок и… ами просто едър. Извисяваше се над нея по начин, който би могъл да изглежда застрашителен, ако самият той не беше толкова кротък и мил.

Двамата постояха рамо до рамо, без да говорят. Тишината беше хем заредена с напрежение, хем отпускащо приятна. Отпиваха вино и гледаха към реката.

След малко той каза:

— Изглеждаш уморена.

Значи дотолкова можеше да помогне козметиката.

— Беше дълъг ден. А и вече не съм в първа младост. Не се възстановявам толкова бързо, колкото едно време.

Браво, моето момиче! Сега направо му обясни, че се е озовал в хотелската стая с някаква стара изтъркана чанта.

— Не исках това да кажа. — Той беше доловил женското раздразнение, което се прокрадна в гласа й, което пък напомни на Фейт, че Джон все пак е много опитен разследващ полицай. И много го бива да долавя нюансите и да чува почти толкова от нещата, които хората не казват, колкото и от тези, които казват.

Той постави длан на бузата й и я обърна към себе си. След това прокара загрубелия си пръст под очите й. Макар да знаеше, че това не е възможно, тя се почувства все едно е опрял в кожата й бенгалски огън.

— Изглеждаш ми уморена — повтори той. — Но красива. Никога не си ми изглеждала толкова хубава.

— Никога не съм била драматично красива като Глория. — Съпругата му беше много впечатляваща брюнетка, в сравнение с която Фейт винаги се беше чувствала доста безлична.

— Глори наистина беше драматична и по външност, и по темперамент. — Той се усмихна сякаш на себе си, на някакъв далечен спомен. — Виждаш ли това? — Той посочи със същия пръст, който толкова я беше развълнувал преди малко, една тънка бяла линия на слепоочието си.

— Това е белег.

— От една кафена чаша, която тя запрати срещу мен през първата година след сватбата. — Усмивката стигна до очите му, които изглеждаха също толкова уморени, колкото и нейните. — Страшна беше, като се ядоса. И имаше здрава ръка. Но бързо се одобрявахме.

И когато тъмните му очи добиха мек и замечтан поглед, Фейт разбра, че той в момента си спомня как се е любил с жена си след сдобряване. Значи червилото тази вечер нямаше никакъв смисъл. Поредната глупава идея, която не само въведе в разговора любимата му жена, починала твърде млада, но и подкани към сравнение.

— Тя ти липсва. — Браво, давай все така.

— Разбира се. Също както Бен липсва на теб. — Джон се намръщи. — Той и на мен ми липсва. Винаги ще се чувствам виновен, че не хванах човека, който го простреля.

— Беше злополука.

— Сигурно. — Дали този намек за съмнение, който долови в тона му, беше само плод на нейното въображение? — Но само ако знаех, че е ровил из стари неразкрити случаи, може би щях да открия нещо…

— Какво? — Кръвта на Фейт, която се беше стоплила от виното и от близостта на този привлекателен мъж, замръзна. — Не искаш да кажеш, че смъртта на Бен не е била злополука?

— Божичко, Фейт, наистина не знам! — Той сви широките си рамене, които тя знаеше — като го беше гледала как всеотдайно се грижи за Глория през последните й дни — можеха да носят огромен товар. — Но Кара очаква тази експерт утре. — Той погледна металния си часовник с широка каишка. — Всъщност днес — поправи се той. — Кейт Маккейд е бивш специален агент на ФБР, която явно знае как могат да се вземат отпечатъци от куршуми. Ние имаме само гилзите, но може би ще успее да намери нещо и по тях.

На Фейт й се зави свят. И то не от единствената чаша вино, която беше изпила.

— Кара е извикала бивш федерален агент, който да разплете смъртта на баща й? — И не беше казала на майка си нищо по въпроса?

— Не точно. Сакс Дюшет предложил тази жена, понеже явно са приятели, а тя познава специалист от съдебномедицинска лаборатория, който може би ще се съгласи да поработи по черепа, който намерихме в пещерата до брега. Работата е там, че в Шелтър Бей нямаме никакви съмнителни смъртни случаи. Никога не сме имали. Затова Кара ще даде на тази приятелка на Сакс гилзите с надеждата да изскочи нещо.

— Гледай ти! — Фейт беше смаяна, че дъщеря й е скрила от нея толкова важна и лична информация.

— Сигурно не е искала да те тревожи излишно — каза Джон. — И без това едва ли нещо ще излезе от тази работа.

Макар че винаги се беше гордяла със способността си да върши много неща наведнъж, Фейт беше поразена от мисълта, че в нея се блъскат три съвсем разнопосочни емоции.

Първата беше шок заради неочакваната възможност съпругът й да е бил убит умишлено.

Втората, ако това беше вярно — желанието извършителят да бъде наказан. И макар че винаги беше гласувала за най-либералния кандидат на всички избори, тя реши, че явно има нещо привлекателно в принципа „око за око“.

Докато обаче инстинктите й сочеха колко добре би било смъртното наказание да се върне в Орегон, като съзря топлата нежност в очите на Джон, Фейт беше пронизана от тъжен копнеж, който я прониза чак до петите.

Той спря за момент. Само за мъничко, колкото да й даде време да приеме какво е на път да се случи. И да си смени мнението. Което тя нямаше намерение да направи.

В очите му имаше въпрос. Без думи, тя му отговори.

Той изпусна дълго задържан дъх. Допи на една глътка виното, сякаш искаше в чашата му да има нещо по-силно, след това взе полупразната чаша от ръцете й и постави и двете чаши една до друга на ниската масичка.

Чувствайки се все едно някой е заковал обувките й за пода, Фейт остана на мястото си.

И чакаше.

Той се върна при нея. Впил очи в нейните, обхвана лицето й в големите си длани. Пръстите му бяха загрубели от работата с дърво, но докосването му беше нежно като пух на глухарче. И коленопреклонно като молитва.

Макар че и двамата стояха неподвижно като каменни статуи, вътре в нея сърцето удряше яростно в гърдите й. По вените й протече топлина.

Моля те.

Фейт нямаше и представа дали е казала тази дума на глас, или той сам е прочел молбата в очите й. Но Джон отговори — снижи глава, затваряйки мъничкото пространство, което ги разделяше.

Когато мекотата на устните му докосна нейните, тя вдиша мириса му — антисептичните аромати на болницата, уханието на сапуна, с който беше измил по войнишки късата коса, и онази необяснима мъжка миризма, която даже не беше осъзнала, че й липсва, но сега я вдъхваше като човек, който е лазил на четири крака през цяла Сахара и най-после е намерил оазис с кристална ледена вода.

Дланите й се вдигнаха около врата му, докато той я целуна нежно. И горещо. Изпълнен от желание, което тя изведнъж почувства притиснато долу в корема си.

— Имаш ли представа дори колко те желая? — Гласът му беше дрезгав. Изстрадал.

Сърцето й забумка още по-силно.

— Кажи ми.

След като я целуна толкова дълбоко, че дъхът й секна, той доближи устни до ухото й и направи точно това — каза й всички онези сластни, невероятни неща, които искаше да направи с нея.

Същите, които и тя искаше да направи с него. Изгаряше от нетърпение да ги направи с него.

Тя притегли устните му отново към своите.

Нежността вече я нямаше, изгарящото желание я беше заместило. Докато кръвта й лумваше в пламъци, Фейт каза „да“. После отново „да“. И още веднъж. На всичко.