Джоан Рос
Завръщането (25)

25.

Какво имаше у Сакс Дюшет, та винаги му казваше неща, които не беше споделяла с никого преди? Добре, неочакваната бременност навремето наистина нямаше да се задържи в тайна задълго. Но все пак Сакс първи научи. Даже преди Джаред.

Кара никога не беше имала истински довереник в живота си. Разбира се, беше имала приятелки. Естествено. Но никоя от тях достатъчно близка. Със сигурност не от този тип, с който можеш да споделиш всичките си тайни надежди и желания, с които да въздишаш, да се кикотиш и да плачеш за момчето, в което си влюбена.

Защото Джаред не само винаги е бил последният и единственият любим, но също и най-добрият й приятел. Двамата трябваше да са заедно завинаги. За съжаление, както животът горчиво я научи, завинаги е относително понятие.

През последната година в гимназията, след като Джаред замина за казармата, Сакс направи всичко по силите си, за да запълни отворилата се огромна празнина в живота й. Едва сега Кара напълно разбираше жертвите, които той е правил, за да бъде до нея.

А и така я привличаше… Не че беше изпитала изкушение да изневери, докато Джаред го няма. Но все пак тя си беше най-обикновена тийнейджърка с нормални хормони, а у Сакс наистина имаше нещо адски секси. Беше като Джони Деп в протрити сини джинси.

Така че, разбира се, тя се беше заглеждала в него.

А в онази незабравима вечер беше направила и нещо друго, освен да гледа.

Не че целувката можеше да доведе до нещо друго. Даже ако Сакс не се беше отдръпнал. Защото ако има нещо по-лошо от целувка от съжаление, то това е сексът от съжаление и слава богу, той й беше спестил поне това!

Или Кара винаги така си казваше в редките случаи, когато си позволяваше изобщо да мисли по въпроса.

Ясно виждаше, че той проявява интерес. Че ако ей сега реши внезапно да го целуне точно тук, на верандата, вероятно няма да я отблъсне. И че ако не беше Трей, вероятно наистина щеше да го направи.

В крайна сметка тя беше зряла жена, а и като се има предвид, че посправматичният синдром на Джаред беше убил всякакъв интерес към интимност още от времето, когато се върна от Ирак, а след това се пресметне и продължителността на следващата мисия, тя осъзна, че всъщност беше минало адски много време, откакто беше изживявала оргазъм, който да не е бил нейно собствено дело.

Тъжната истина беше, че това дълго въздържание я караше да се чувства стара. Даже по-стара от собствената й майка, която определено имаше палави пламъчета в очите, докато Джон О’Роарк пристъпваше към тях в болничната столова.

Проблемът беше там, че Кара не е просто вдовица. Тя е и майка на малък син, който вече беше загубил човека, когото боготвореше. Ако се обвържеше емоционално с някого, нямаше как Трей да не бъде въвлечен в това. И ако тази хипотетична връзка се разпаднеше, той отново щеше да страда. А тя не можеше да позволи това.

— Говорим само за приятелство — каза тя. — Не приятелство с добавки.

— Нещо не те разбрах.

— Искам да кажа, че не може да правим секс — поясни тя.

Сакс потърка тридневната си брада. Бавно. Замислено. Като че ли обмисляше думите й.

— Добре. Макар че аз не съм ти го и предлагал.

— Така е, не си. Засега.

Ах, дявол да го вземе! Това не смяташе да го казва на глас. Но сега, след като излезе от устата й, може би беше по-добре да си изяснят позициите.

— Смятах, че е честно да ти кажа, ако изобщо ти мине през ума. Разбира се, из града е пълно с жени, които биха скочили веднага в леглото с теб, защото си даже още по-секси, отколкото беше в гимназията, но… И, ох, божичко, сега говоря глупости, а това никога, ама никога не го правя, затова защо не ми кажеш да млъкна, преди да кажа нещо още по-тъпо?

— Аз съм мъж. — По-очевидно нещо отдавна не беше чувала. От него се излъчваше смъртоносно количество тестостерон. Нямаше съмнение. Сакс Дюшет трябваше да носи предупредителен надпис с големи червени букви на гърба си. — Не бих си и помислил, че жена се държи глупаво или да й кажа да млъкне, докато тя ме нарича „секси“.

— Присмиваш ми се. — Тя го долавяше в гласа му.

— Не се присмивам на теб. Може би на самата ситуация — призна той. — И на това, че както винаги между нас, моментът е крайно неподходящ.

Как можеше да не се съгласи с това…

— Нямам нищо против теб лично.

— Радвам се да го чуя.

— Проблемът е в Трей. Не искам той да пострада.

Смехът изчезна от очите му. Устата, която досега се усмихваше, замръзна в сурово изражение.

— Не бих направил нищо, което да нарани сина ти, Кара.

— Ти няма да го направиш нарочно. — По дяволите. Защо не се намери някой да й подаде една лопата, та да се закопае още по-дълбоко? — Но ако започнем връзка и то сериозна, след като го покани да се вози с теб в колата на парада и да играе с кучето ти, той самият вече има отношение към теб.

— И какво лошо има в това?

— Когато скъсаме, ти ще излезеш от живота му…

— Интересно, че ти вече мислиш как ще скъсаме, преди да сме направили и първата стъпка — кротко отбеляза той. — Та кой кого ще зареже според теб?

— И представа нямам. — Ох, защо не се отвори земята и да я погълне? Сега, на секундата? И да я избави от това мъчение? — Може да е по взаимно съгласие.

— Тоест, доброволно.

— Вече не сме в гимназията, когато сексът е забранен и съответно виновното удоволствие и разделите са убийствено преживяване. И двамата сме възрастни хора. Едно време бяхме близки приятели, така че няма защо да мислим, че не можем да правим секс…

— Или да имаме дългосрочна сексуална връзка.

— Да, това също — съгласи се тя. Самата мисъл беше толкова привлекателна. — Но Трей е още дете. Той не може да разбере, че една любовна връзка не е задължително да продължи дълго време. И ще започне да се надява. Може даже да започне да си мисли, че ще му станеш баща. И после сърцето му пак ще е разбито. Не мога да допусна това.

Той помълча известно време, загледан в океана, където белите шапки на вълните сега бяха посребрени от лунната светлина. Някъде в далечината се чу трясък на шамандура. Защо в живота никога нямаше шамандури, когато ти трябват, помисли си Кара. За да те предупредят докъде да спреш?

— И ти си мислиш, че аз ще допусна това? — попита той накрая.

— Няма да го направиш нарочно, но все пак е възможно да се случи.

— Е, както си седим в момента, е възможно някой метеорит да удари верандата.

— Знам, че според теб говоря глупости.

— Не. Според мен го защитаваш като майка. Добрите майки трябва да правят точно това.

— Добре. — Тя издиша, облекчена, че не само са се разбрали, но и че ще може да се измъкне от този прекалено личен разговор, като запази поне частица от достойнството си. — Значи си съгласен?

— Че си страхотна майка? Абсолютно.

— Не, имах предвид да бъдем приятели.

— Аз винаги съм бил твой приятел, сладурче. Това, че имаш син, нищо не е променило. Ако се беше върнала тук заедно с Джаред, пак щяхме да сме приятели.

Кара не беше сигурна дали това щеше да е възможно. Но тъй като нямаше как да се докаже нито едното, нито другото, нямаше намерение да спори.

— Само приятели. — Искаше да се разберат ясно. И заради двамата.

Дълго мълчание. По-дълго от предишните.

— За мен няма проблем.

— Наистина?

Нали точно това искаше? Защо изведнъж се почувства разочарована, че той се съгласи тъй лесно? Ако наистина сериозно се интересуваше от нея в сексуален смисъл, нямаше ли поне да се опита да протестира?

Което беше още по-смехотворно, понеже защо й е на нея да иска връзка с мъж, който мисли по този начин.

Той се засмя — дълбок, гърлен смях, който влезе под кожата й и я накара да потръпне на места, за които беше забравила, че могат да тръпнат.

— Май нямаме правилен отговор — каза тя.

— Добре, чуй това. Двамата с Трей ще сме мъжки приятели. Двамата с теб ще сме просто приятели. Все едно сме пак в гимназията. Ако искаш да преминем към следващото ниво, ти ще трябва да поемеш инициативата. Как ти звучи това?

— Съвсем разумно.

Кара си каза наум, че една мислеща жена би трябвало да се чувства облекчена, че толкова добре са я разбрали. А тя винаги е била разумен човек. Защо тогава й беше тъжно?

— Ти си смазана от умора — каза той, като без да иска й даде извинение за необичайната бъбривост. — Може би най-добре да изнеса малкия до колата и да ви закарам до вкъщи.

— Не говори глупости. — Сега поне имаше повод да звучи ядосано. — Аз съм ченге. Много пъти съм работила двойна смяна. Просто ще отида да го взема и…

— Защо не го оставиш тук?

— Защото си има чудесен дом при майка ми и мен.

— Майка ти е в Портланд с Джон и Дани — напомни й той. — А ти имаш среща с Кейт утре сутрин. Освен това е неделя. Двамата ще закусим, после ще идем заедно до строителния магазин, за да купим материали за „Бон тан“. Може би ще му дам да забие няколко пирона, ще измислим нещо за обяд и ще го върна у майка ти късно следобед.

— Много мило от твоя страна, но…

Той сложи пръст върху устните й, за да спре протеста. Кара веднага разбра, че много е загазила, след като това най-обикновено докосване я накара да изтръпне до петите — все още обути в грозните кубинки, които изведнъж й се прииска да изчезнат, а вместо тях да е с нещо хубаво… например високи сандали с красиви каишки като на Шери.

— Нали приятелите са за това — каза той. — Истината е, че ще ми е много приятно. И тъй като точно ти спомена, че момчето живее с две жени, един ден с Коул и с мен, в който ще се научи на много строителни умения, няма да е толкова лошо, нали.

— Напротив, хубаво е. — Джаред също искаше да направи това, откакто напусна армията и се върна към нормалния семеен живот. — Може ли да те попитам нещо?

— Питай.

— Някой смее ли да ти каже „не“?

— Ти ми каза. Онази нощ преди много време. Макар че почти си го просех…

Погледът, който той й отправи, беше още по-горещ от краткото докосване преди малко, като разпали въглените, които тя мислеше, че отдавна са угаснали.

Имаш две може би три престъпления за разкриване, каза си тя строго наум. Нямаш време даже да мислиш за секс.

— Трудно ми е да си те представя как молиш за нещо. — Тя се изправи. — Искам само да проверя Трей още веднъж. След това тръгвам.

След като се увери, че синът й е добре — даже повече от добре, ако се съди по това, че ръчичката му беше преметната през огромния врат на Велкро — Кара реши, че предложението на Сакс беше наистина най-разумното.

Той не беше мръднал от верандата и я изпрати до колата. Тя тъкмо посягаше към вратата, когато той хвана ръката й.

— Какво? — попита тя, обръщайки се към него.

— Забравихме нещо.

Очите му, осветени от лампата на верандата, промениха цвета си от небесносиньо към цвета на бурно море.

— Какво? — попита тя отново.

С пръстите на свободната си ръка хвана брадичката й.

— Това.

Преди тя да може да каже и дума, за да протестира, той я придърпа в обятията си.

Кара потръпна от неприкрития глад в устните на Сакс, когато те се притиснаха в нейните. Въпреки снощния сън, в който той я беше целунал точно по този начин хиляди пъти по цялото тяло, тя не беше си представила бурята, която изведнъж се завихри около тях в соления влажен въздух.

За разлика от онази нощ преди толкова години той не беше нежен. Но докато покриваше устните й с настъпателни, страстни целувки, Кара нямаше нужда от нежност. В целувката му имаше агресия, грубост дори, която можеше да я уплаши, ако собствената й нужда не беше също толкова свирепа. И толкова нетърпелива.

Ако грехът имаше вкус, божичко, той щеше да е същият вкус като устните на Сакс Дюшет! Изгарящ, гладен, и толкова опасно мъжествен. Вкусът му беше толкова опияняващ, че можеше да го схруска, докато самият той изяжда нея. Тя уви ръце около врата му и отвърна на целувката, без да се сдържа. Езиците им се докоснаха със същата страст.

Беше приклещена между твърдата метална врата на патрулната кола и стената на тялото му. Гърдите й, притиснати в неговите, боляха. Изпълнена с копнеж, искайки още и още, тя уви единия си крак около неговия, притискайки бедрото си в ерекцията му.

Силните му ръце сграбчиха дупето й нежно, повдигнаха я, той задвижи бедра срещу нейните. Единият от тях — или той, или тя, а може би и двамата — изстена.

И точно когато тя се страхуваше, че всеки миг ще избухнат в пламъци, точно както се беше случило преди много години, той изведнъж се оттегли, прекъсна болезнено сладката прегръдка… и я остави със замаяна глава.

Тя се облегна обезсилена на колата. Вдигна поглед към него.

— И само за твоя информация — каза той с дрезгав глас — тази целувка никак не беше от съжаление.

След тези думи отвори вратата на черно-белия шерифски автомобил и изчака, докато тя откачи ключовете от колана си, седна на шофьорската седалка и се опита да заповяда на изтръпналите си пръсти да закопчеят предпазния колан.

— Карай внимателно.

— Аз съм ченге. Знам как да карам кола.

— Не съм казвал, че не знаеш. — Той се изправи и мушна ръце в задните джобове на джинсите. — Сигурен съм, че си страшна зад волана. Но тук пътищата са тесни, с много завои, няма широк банкет и никой не е застрахован от злополуки. А понеже приятелите ги е грижа един за друг, аз се притеснявам за теб.

Звучеше съвсем логично, каза си Кара, докато шофираше обратно към града, към къщата на майка си.

Но дали е достатъчно?

Реши да се притеснява за отношенията си със Сакс по-късно, когато има време да обмисли това ново развитие в живота си. Затова насочи мислите си към по-належащ проблем — че трябва да говори със сина си за онова, което се беше случило в деня, когато едва не загуби живота си.

Сега осъзна, че беше направила грешка, като се опита да го скрие от него. Защото, колкото и неприятна да беше самата случка, явно неговото въображение я правеше много по-страшна.

Като малък той много обичаше детската книга „Където бродят дивите неща“ и непрекъснато я молеше да му чете от нея всяка вечер преди лягане. Едва миналата есен тя го заведе да гледат и филма за малкото момченце, което, след като се скарало с майка си, избягало в земята на „дивите неща“, които го коронясали за свой крал.

За съжаление, Трей беше научил още твърде рано, че в реалния живот дивите неща могат да са също толкова непредсказуеми и много по-опасни от тези в книгите.