Джоан Рос
Завръщането (11)

11.

— Е, какво ще кажеш? — Сакс се обърна към брат си.

— Мисля, че най-добре да се отбиеш в църквата, да запалиш стотина свещи и да се молиш за чудо — отвърна Коул. — Защото само чудо може да ти помогне да възстановиш ресторанта и той да изглежда както едно време.

Сакс мушна ръце в задните джобове на дънките си. Двамата седяха в дъжда насред занемарения паркинг на танцовата зала и разглеждаха сградата, която определено имаше нужда от сериозен ремонт.

— Не е толкова зле.

— Пълен ужас е. Което е много кофти, защото, макар че Кели се съгласи да направи компромис с една зала в града, тя ми каза, че винаги си е мечтала сватбата да бъде тук.

— И кога беше сватбата? След месец?

— Три седмици. И два дни.

— Честно да ти кажа, още ми е трудно да си те представя женен и с цяла кола бебета.

— Ти поне трябва вече да си разбрал, че когато е видял смъртта в очите безброй пъти на бойното поле, човек почва да цени наистина важното. Връзките между хората.

— Можеш да си имаш колкото ти сърце иска връзки, братле, без да се жениш.

— Това съм го пробвал. Достатъчно пъти, за да знам, че не е същото.

— Да де, ама „докато смъртта ви раздели“ си е адски дълго време.

— Точно затова е важно да намериш подходящия човек, с когото да прекараш това адски дълго време.

— И Кели е подходящият човек?

— Сто процента.

Брат му каза тези две думи с толкова чувство, че Сакс го жегна непозната досега завист.

— За три седмици ще е много трудно — призна той.

— Както казах, за три седмици ще е истинско чудо.

— Не че съм нещо адски претоварен с работа в момента.

От покрива липсваха няколко керемиди, но поне шперплатът и черната хартия не бяха паднали, което донякъде беше предпазило сградата от проливните крайбрежни дъждове. Гипсокартонът по стените ще трябва да се смени, реши Сакс, когато влязоха в изоставената сграда. Но това пък ще му позволи и малко да промени разположението на помещенията.

След като за първи път видя Ирландия от въздуха при една спирка за презареждане на военното летище в Шанън на път към Близкия изток, Сакс беше решил, че един ден задължително ще се върне в страната, откъдето бяха дошли прародителите на майка му. Така и направи, даже няколко пъти, като най-много му харесаха местните кръчми, където винаги накрая и той участваше в seisiun^[1] с китарата, която беше влачил със себе си навсякъде по света.

Пъбовете, в които беше свирил, нямаха нищо общо с нарочно затъмнените и опушени барове, които сякаш приканват човек да седне съвсем сам на маса и здравата да се напие. Те бяха приветливи места, където се събират всички местни хора включително децата за една вкусна порция музика, танци и craic, тази хубава ирландска дума за „смях и забавление“. За същите събирания каджуните от десетилетия използваха думата fais do-do^[2].

От ирландските пъбове му дойде идеята да направи малки уютни зали, отделени от основната, където да могат да се правят частни тържества. А също и за да има къде децата да полегнат, докато възрастните продължават да се забавляват — нещо, което той много добре си спомняше, че беше традиция от миналото на „Бон тан“.

— Май доста хора са останали без работа напоследък — каза той, докато с брат му мереха пода с рулетка.

Можеше да организира и вечер на ирландската музика по веднъж в месеца. Или даже веднъж в седмицата, ако на хората им хареса. В щата живееха достатъчно ирландски музиканти и едва ли ще му е трудно да намери групи, които да се съгласят на участие в бара с може би най-красивия изглед на планетата.

— Тук винаги е било трудно. — Думите на Коул прекъснаха мислите му. — И точно затова толкова народ се изнесе към големите градове.

Каза го с такъв тон все едно „големите градове“ е нещо като деветия кръг на ада. И това не беше много учудващо, тъй като от тримата братя Дюшет, Коул, като че ли имаше най-силни корени на това място. Още в гимназията беше започнал да работи по туристическите риболовни лодки. Също като Сакс и той беше пестил заплатата от армията, за да може да си купи собствена лодка от бившия си работодател, който се пенсионира и избяга от дъждовете на крайбрежието в жегата на пустинна Аризона.

— Сигурно няма да е трудно да се намерят строителни работници — каза Сакс.

— Само сложи табелка пред магазина и ще се наредят десетки мераклии за не повече от час. Особено ако ще работят за герой от войната.

— Не съм герой.

— Това го кажи на общинарите. Всичко ври и кипи в приготовления за парада в неделя.

— Правя го само заради майка и татко.

— Знам. Знам също и колко неудобно щях да се чувствам, ако бях на твое място. Но на страната и особено на тази част от страната в момента й трябват герои. Така че, братленце, на теб се падна честта.

— Голям късмет, няма що. — Сакс едва беше изрекъл думите, когато изведнъж усети студен полъх в стаята. Пак се бяха върнали.

Опита се да скрие обзелата го тревога, като същевременно се огледа наоколо. Не успяваше да ги види из сенчестите ъгли, но със сигурност бяха в „Бон тан“. И то през деня, което се случваше за първи път.

— Мислиш ли си често за преживяното? — попита той с колкото може по-естествен тон.

— Кое преживяно? — Коул беше взел един парцал и се опитваше да изчисти прозореца. През вече чистото стъкло се видяха като в панорамна картичка красивият кей и пристанището.

Сакс сложи ръка на врата си, за да се опита да заглади настръхналите си от тревога косми.

— През войната.

— Естествено.

— И?

— И какво? — Коул сви рамене. — Мисля си за него. За нещата, които съм правил. Веселото. Тъжното. Какво съм видял. Мисля си за приятели, които загинаха. И после благодаря на съдбата, че оцелях и се върнах у дома. И точно затова можеш да се бъзикаш с мен колкото си искаш, обаче няма да съжалявам нито за една-едничка секунда, че съм се оженил за момичето, което обичам.

Хубаво го каза. Сантиментално, но пак хубаво. Макар че, естествено, се бяха сдърпвали като момчета за едно и друго, двамата бяха толкова различни, че Сакс не можеше да си спомни за нещо да е завиждал на батко си. До този момент.

— Загиналите приятели… сънуваш ли ги?

— В началото ги сънувах. Но след това те, а накрая и аз самият успяхме да продължим нататък. — Той хвърли остър поглед към Сакс изпод свъсените си вежди. — Ти да не сънуваш кошмари?

— Не. Не са точно кошмари. Просто сънища. — Макар че си ги спомняше много по-ясно, от който и да е сън в миналото.

Реши, че ако спомене за разговорите с убитите си бойни другари, които явно само той и Велкро можеха да видят, Коул сигурно ще тръгне да му търси военен терапевт за посттравматичен стрес. В това нямаше нищо лошо според Сакс, ако човек има нужда от лечение. Но той мислеше за себе си, че няма нужда. Поне засега.

— Преживяваш ли отново разни моменти?

— Не, нито веднъж. — Което си беше облекчение, защото даже и обикновените му спомени бяха достатъчно тежки.

— Пропадания в паметта?

— Не.

— Разбира се, ако ти пропада паметта, може и да не го усетиш. Понеже е пропаднала и прочие.

— Не, щях да разбера.

— Щом казваш. — Коул си потърка брадата. — А бил ли си с жена напоследък?

— Това не е ли малко личен въпрос? Даже и между братя?

— Виж какво, мама ни къпеше заедно едно време. Спяхме на двойно легло, докато татко не направи надстройката над гаража, а ти вече беше в прогимназията. Заедно преживяхме карантина от шарка, помня как се уплаши да не ставаш баща в десети клас, когато се скъса кондомът, докато си правил това-онова с Емили Денинг на задната седалка на камарото.

— Никой не ми беше казал, че проклетите презервативи имат срок на годност — измърмори засрамено Сакс.

Този презерватив го беше носил в джоба си още от края на осми клас, след като веднъж майка му беше наредила да сложи дрехите в пералнята и той го намери в джоба на джинсите на Коул. Тъй като реши, че ако на Коул презервативът толкова му трябваше, той нямаше да го остави в дънките, Сакс си го беше присвоил. Човек никога не знае кога ще му се отвори възможност.

Е, възможността наистина се отвори две години по-късно, обаче едва не доведе до катастрофа. Слава богу, изкара късмет и всичко се размина. Късмет изкара и готината Емили, която, както го осведоми майка му, сега била щастливо омъжена за някакъв рибар и имала три деца. И нито едно — благодаря ти, Господи — не беше от Сакс.

— Не съм чул да си излизал с някоя, откакто се върна — каза Коул.

— Върнах се само преди няколко седмици.

— И все пак, като се има предвид и колко време беше мисията, това може да ти разреши проблема. Човек, като е правил секс, спи по-добре. И ако сънува, обикновено сънува още секс, а не кървища.

— Мерси много, докторе. — Макар че много добре знаеше, че когато става дума за редовен секс, Коул със сигурност знае какво говори.

— Има една руса красавица в „Грабни тортата“, която е сладка като вкусотиите, които прави. Може да се пробваш, а?

— Да, страхотна идея. Сваляме се със сладкарката, тя се ядосва на Кели, защото некадърният й девер не се обажда след срещата, и за отмъщение слага отрова в сватбените пастички. Или пък разслабително, както ние направихме с крема на господин Кайли. — Това беше станало преди повече от двайсет години, обаче Сакс още си спомняше как изглеждаше учителят, когато лекарството взе да действа.

— Кайли си го заслужи. Садист такъв, родил се е в грешната епоха, иначе щеше да стане надзирател в някой нацистки лагер. Но откъде знаеш, че свалката ще е само за една нощ? Тя е много приятно момиче. И умна! Завършила е счетоводство и после работила в някаква кантора. Кели разправя, че си направила истински бизнес план с прогнозни приходи и разходи, преди да пристигне от Юджийн, за да отвори сладкарницата.

— Ето, виждаш ли, момиче, което е вложило толкова планиране, за да продава пастички, едва ли си пада по спонтанен необвързващ секс.

— Прав си. И одеве беше прав, като каза, че не трябва да се рискува да я ядосаме, понеже Кели ще ни убие и двамата, ако направиш някоя простотия и й развалиш сватбения ден. Сега обаче, като се замислих, Кели има една братовчедка, която се премести тук от Астория само преди шест месеца. Барманка е във „Фин Маккуул“. Червенокоса, с ей такъв балкон. — И той красноречиво протегна ръце на петдесет сантиметра от гърдите си. — Честно ти казвам! Чудя се как успява да стои права зад бара.

Брат му не отговори на това цветно описание. Някой път го беше яд, че е по-малкият.

— Честно да ти кажа, не е от най-умните — продължи да разсъждава Коул, — понеже май си е паднала по теб.

— Наистина явно не е от умните — съгласи се Сакс. — При положение че никога не ме е виждала.

— Виждала те е из града. Ама сигурно и недовижда много, понеже според Кели наистина те харесала.

— Не съм я докарал дотам батко ми да ми търси гаджета. И нямам намерение да правя секс само за да се отърва от някакви си сънища. Те не са толкова лоши и без това.

Мамка му! Сакс вече съжаляваше, че изобщо подхвана темата.

— Естествено, че няма да правиш секс заради сънищата. — Коул се ухили. — Ще правиш секс, понеже е приятно. Това със сънищата е само един бонус.

— Виж какво, може ли да се върнем на темата? — Сакс усети как въздухът, който те винаги раздвижваха, се успокои. Призраците бяха напуснали сградата. — А именно как да ремонтираме „Бон тан“ на майка и татко?

— Като ги гледам колко са щастливи с магазинчето и разните музикални представления с приятели, май танцовата зала ще стане твоя.

— Такива са и моите планове. Освен ако не искаш и ти да участваш.

— Не, благодаря. Май наистина са те ранили в главата, както каза мама, и си забравил. Аз съм единственият и от двете страни на родата от няколко поколения, който няма музикален слух.

— Вярно. — Сакс се ухили. Вече се беше поуспокоил. — Спомням си, че кучетата по цялото крайбрежие почваха да вият, когато пеехме в хор „Честит рожден ден“ на мама.

— Ха-ха. Значи тук ще останеш, а?

— Така излиза. — Сакс, който беше влязъл в армията, за да обиколи света, май беше също толкова изненадан, колкото и брат му, от собственото си признание.

Коул пак го погледна с онзи пронизващ, изпитателен поглед — батковския поглед, който Сакс беше виждал стотици пъти през живота си.

— Не се криеш от нещо, нали?

— Не. — През годините в армията и Сакс беше развил убийствен поглед, който сега не спести на брат си. — А ти?

— Хубав въпрос. — Коул поклати глава, очевидно реши да не се занимава повече с темата и отново огледа занемареното помещение. — Ако сериозно си решил да оправиш тази развалина, братята и бащата на Кели сигурно ще помогнат. Като най-малката в семейството, да не говорим, че е единствено момиче, всички са готови да скочат в огъня за нея.

— Добре, значи работниците няма да са проблем — каза Сакс. — Обаче, с изключение на роднините на Кели даже и да изиграя коза с „военния герой“, което няма да направя, не ми се вярва да намеря хора да работят без пари.

— Така е. Местните може да са с добри сърца, но всеки трябва да яде.

— Значи ще ми трябва финансиране. — Сакс се замисли. Може би наистина трябва да говори с майсторката на пастички. Даже и вече да не работи като счетоводителка, вероятно няма да има нищо против да изкара някой и друг долар отгоре, като му помогне с воденето на сметките. И без това сигурно не изкарва бог знае какво от торти и пасти.

Ще трябва да изградят нова сцена. Не от класическия тип, на която майка му едно време беше пяла като славей, а по-скоро платформа, издигната само около педя над танцуващите. Но достатъчно голяма, за да се сложи на нея пиано. Беше търсил доста в интернет и си беше харесал един страхотен малък черен роял.

— Освен ако не искаш да ходиш в градовете, финансиране тук означава да идеш да говориш с Джералд Гарднър — каза Коул.

— Да. — Сакс не беше забравил, че във всяко приключение има и неприятни моменти. — Татко каза, че той е наследил банката.

— Заедно с представителството на „Форд“, откъдето купих моята машина, за която ме бъзикаше вчера. А от миналата седмица вече и погребалното бюро е негово, след като Тони закъснял с плащане по заема, който беше изтеглил, за да плати лечението на жена си.

— Такъв си е бил винаги Джералд — отбеляза Сакс. — Човеколюбец до мозъка на костите.

— И баща му не беше стока.

Това те го знаеха от собствен опит, защото едно време старият Гарднър едва не взе къщата им, когато баща им закъсня с плащания по кредит, изтеглен за обновяване на кухнята в „Бон тан“.

Тогава Сакс беше на около десет години, Коул — на единайсет, и макар че и двамата дадоха на майка си изкараните от продажбата на вестници пари, се наложи Люсиен да си търси допълнителна работа в строителството. И двете момчета работеха заедно с него след училище и през уикендите, затова бяха много сръчни с всякакви дюлгерски инструмента.

— Не ми се вярва да има много кандидата да купят погребалната агенция особено както се говори, че била обитавана от призраци. — Преди никога не беше вярвал на тези слухове. Но сега, откакто неговите призраци бяха започнали да се появяват, не беше толкова сигурен.

— Само две неща са неизбежни на този свят — смъртта и данъците — каза Коул. — И понеже нямаме друг погребален агент в града, всички в един момент ще му станем клиенти. Освен това се оказва, че Гарднър нямал намерение да продава.

— Да не би сам да работи там?

— Ами, не. Той е истински кръвопиец, но само със смучене на кръв не става, за да подготвиш мъртвец. Затова се е направил на великодушен и е позволил на горкия Тони да остане да работи и да продължи да погребва мъртвите. Сега обаче вместо за себе си Тони ще работи за банката.

— Семейство Дженаро са погребални агенти в този град вече четири поколения. Гадна история.

— Наистина гадна. Местните бяха почнали да събират пари, за да помогнат, но мнозина още не се бяха съвзели от бурите, а веднага удари рецесията. Това беше нокаут за Тони. Няма как да продаваш скъпи ковчези от махагон със сатенена подплата, когато хората едва успяват да вържат бюджета за храна до края на месеца.

Сакс застана насред изоставената сграда и бавно започна да се върти около оста си. Вместо запречените с летви прозорци той виждаше как светлината минава през чисти прозорци и отваря изглед към залива, привличайки хората към новия разкрасен „Бон тан“.

Като се стараеше да не обръща внимание на паяците големи колкото юмрука му, които се бяха настанили по ъглите, той виждаше удобни сепарета, пълни с щастливи семейства, излезли да се позабавляват, без да харчат много пари.

Представяше си откритите греди на тавана, в които сега гнездяха птици, лакирани в черен цвят.

Вместо одраскания под, покрит с кал и плесен, той виждаше краката на танцуващите по новото дюшеме, лъснато до блясък.

— Ще трябва да подновим кухнята напълно. — Това стана съвсем очевидно, когато отвори вратата на фурната и намери вътре част от изолацията и куп мишини. Беше се превърнала в дом на плъховете.

— Май каза „ние трябва“, така ли беше, уважаеми?

— Кели е твоя годеница — напомни му Сакс. — И при това принцесата в семейството, каза ти. Тя ще трябва да знае, че и ти си помогнал да се случи онова, за което е мечтала още като момиченце, докато е играела с булката Барби.

— Това беше удар под кръста.

— А-а-а, ти си ме научил. И така, какво мислиш? Ще се опитаме ли?

Тъй като брат му не отговори веднага, Сакс реши да извади последния коз.

— Да осигуриш на бъдещата булка празненството на мечтите й — няма по-хубав сватбен подарък от това. Толкова хубав, че няма как тя да не те възнагради богато и пребогато първата брачна нощ.

— Тя вече ме е възнаградила — отвърна Коул. Тръсна глава, като че ли сам се питаше дали е разумно даже да обмисля предложението на Сакс, докато с поглед обхождаше останките от сградата, която едно време беше като втори дом за него и братята му.

Тъй като беше състрадателен по природа, Сакс разбираше защо, въпреки възможността да ощастливи жената, която обича, Коул не умираше от радост да се захване с ремонта на „Бон тан“.

— Е, какво пък — накрая каза Коул и сви рамене. — Двама войници, които са оцелели толкова години в Афганистан и в Ирак, няма да се уплашат от някакви си паяци, я.

— Ура! — извика Сакс.