Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (3)

3.

Калау, 9 ноември 2006 г.

Скъпа ми сестричке,

Надявам се, че това писмо те заварва бодра и в добро здраве. Моля да ми простиш за дългото мълчание, не помня вече кога за последен път намерих време да ти напиша няколко реда. Дали беше през жаркото лято, или още преди да се смени посоката на мусона?

Цяла вечност като че ли мина оттогава, без нещо особено да се случи в моя живот или в Калау. Жената на астролога е болна и скоро ще умре, дъщерята на собственика на онази чайна, в която се срещнахме за пръв път, роди син. Един идва, друг си отива, както навсякъде по света, нали? Но тук животът има по-друг ритъм, отколкото при теб, помниш ли още? Колкото до мен, принуден съм да призная, че не ми достига въображение да си представя колко бързо се върти твоят свят.

Аз съм добре. Още реставрирам старите си книги, въпреки че с времето ми става все по-трудно и уморително. Очите, скъпа сестричке, очите ми отслабват от ден на ден, полека-лека достигам възрастта на чезнещия зрак. Освен това неприятният навик на дясната ми ръка да потреперва се засилва, което не ме улеснява в залепването на парченцата хартия върху дупките, пробити от ненаситните вредители. По-рано ми отнемаше три месеца, за да приведа една от книгите си в състояние, позволяващо четене, сега са шест, а за дебелите книги дори повече. Но има ли смисъл, питам се понякога, да се пришпорвам? Ако притежавам нещо в достатъчно количество, това е време. Едва на стари години сме способни наистина да осъзнаем неговата драгоценност, а аз съм богат човек. Но какво съм седнал да те отегчавам със старчески неволи. Ако не обуздая перото си, ще вземеш и да се разтревожиш за брат си, а нямаш никакви основания. Нищо не ми липсва.

При вас сигурно е настъпила есента, прав ли съм? В една от книгите си прочетох, че есента била най-красивият сезон в Ню Йорк. Вярно ли е? Ех, колко малко зная за живота ти.

При нас дъждовният период клони към своя край, въздухът отново е сух и прозрачен, захлажда се и не след дълго първата слана ще покрие тревите в градината ми. О, колко ценя тази гледка: нежната белота върху тъмнозелените листа.

Вчера тук се случи нещо странно. Една жена рухнала мъртва под баняновото дърво на голямото кръстовище. Преди това, както ми разказа моята съседка, очевидка на инцидента, избухнала в ридания. Вървяла към пазара заедно със сестра си, поради внезапен пристъп на слабост се облегнала на сестра си и няколко пъти помолила за прошка. По бузите й се стичали едри сълзи, били колкото фъстъци, което ми е трудно да повярвам. Нали знаеш, че тукашните хора нерядко са склонни да преувеличават. Изведнъж се отдръпнала от сестра си, за да последва непознат млад мъж, и все повтаряла име, което никой в градчето не бил чувал. Когато младият мъж, учуден от шума зад гърба си, се обърнал и погледите им се срещнали, жената се вцепенила и се свлякла мъртва на земята. Сякаш я поразила мълния в този ясен, безоблачен ден. Никой не намери обяснение на случилото се. Сестра й, с която от години живееше в усамотение накрай градчето, е неутешима. Двете очевидно нямаха много приятели, а и съседите не знаят нищо, според мен доста необичаен факт, защото иначе знаят почти всичко. Оттогава инцидентът владее разговорите в нашето градче, в чайните и на пазара. Някои хора твърдят, че младият мъж притежавал магически сили и убил жената с поглед. Горкото момче, естествено, отрича всичко и се кълне в невинността си. И сега потърси временно убежище при леля си в Таунги.

А ти, скъпа сестричке? Претърпяха ли развитие сватбените планове, за които така плахо намекна в последното си писмо, или въпросът ми е може би закъснял и вие с господин Майкъл отдавна вече сте женени? В този случай ми остава само да ви пожелая от сърце всичко хубаво. Винаги съм смятал броените години, които ми бяха отредени да изживея със съпругата си, за голямо, дори най-голямото щастие.

Ето че писмото ми стана доста по-дълго, отколкото възнамерявах, опасявам се, че това се дължи на старческа бъбривост, и се надявам, че не съм отнел твърде много от времето ти. Ще привършвам, падна здрач, а през последните седмици електричеството в Калау хич го няма. Крушката под тавана ми примигва толкова силно, все едно се кани да изпраща тайни сигнали. Аз обаче предполагам, че предизвестява поредното спиране на тока.

Джулия, скъпа моя, дано звездите, дано животът, дано съдбата са благоразположени към теб. Мисля за теб, нося те в сърцето си, пази се.

С дълбока привързаност — Твой Ю Ба.

Оставих писмото. Страхът, че гласът може да се върне, бе отслабнал, вместо това ме завладя чувство на голяма интимност, съчетано с копнеж и дълбока меланхолия. Как ми се искаше в този момент да седя срещу брат си. Припомних си старомодния му стил на изразяване, навика непрестанно да се извинява за нещо без причина. Учтивостта и скромността, които така ме трогваха. Пред очите ми изплуваха повдигнатата на колове къщурка от черно тиково дърво, грухтящото, овъргаляно в калта прасе, кокошките в двора, протритият кожен фотьойл, върху чиято седалка се очертаваха пружините, канапето с изтъркана тапицерия, на което бях прекарала много нощи. Насред стаята рояк пчели, които се бяха загнездили в дома му и чийто мед той не докосваше, защото не желаеше да използва нещо, което не му принадлежеше.

Видях го пред себе си приведен над масата, между две газени лампи, заобиколен с книги. Книгите изпълваха етажерки от пода до тавана. Лежаха на купчини по дъсчения под, на камари върху второто канапе. Страниците им наподобяваха перфокарти. На масата имаше различни пинсети, ножици, две бурканчета, едното с гъсто бяло лепило, другото с миниатюрни парченца хартия. Часове наред го бях наблюдавала как вземаше с пинсетата хартийка, топваше я в лепилото, слагаше я върху някоя от дупчиците, а по-късно, след като се залепеше, изписваше липсващите букви с тънкописец. Така през годините бе реставрирал десетки книги.

Животът на брат ми, който нямаше абсолютно нищо общо с моя и въпреки това ме бе развълнувал толкова дълбоко.

Погледът ми падна на рафта, където бяха сувенирите от пътуването ми до Бирма, полузакрити от книги и списания. Дърворезбован Буда, подарък от брат ми. Прашна лакирана кутийка, украсена със слонове и маймунки. Моя снимка с Ю Ба, която направихме малко преди да тръгна от Калау. Надвишавах го с повече от една глава. Беше облечен с ново черно-зелено лонджи и бяла риза, която бе изпрал предната вечер, та да е чиста за снимката, главата му бе омотана с розов тюрбан, както навремето е било прието за по-възрастните шани. Беше вперил сериозен и тържествен поглед в обектива.

Аз самата едва се познах. Ощастливена от най-вълнуващите дни в живота си, окрилена от най-красивата любовна история, която щях да чуя някога, историята на татко, умиротворена, почти замаяна, гледах по посока на фотографа и сияех. Когато показах снимката на приятели, те просто не повярваха, че това съм аз. Когато я видя за пръв път, Майкъл попита дали не съм застанала до индийския си гуру напушена до козирката. По-късно често се шегуваше с физиономията ми и твърдеше, че преди снимката съм дръпнала доста силно от лула с бирмански опиум.

Десет години минаха оттогава. Десет години, в които отново и отново решавах твърдо да се върна, да посетя гроба на татко, да прекарам известно време с Ю Ба. Отлагах пътуването от година на година. На два пъти резервирах полет и в последния момент го анулирах, защото все ми пречеше нещо важно. Нещо толкова важно, че днес вече не можех да кажа какво точно. В един момент делникът надделя и спомените избледняха, желанието загуби своята спешност и се превърна в мъгляво намерение за неопределеното бъдеще.

Вече не си спомнях кога за последен път бях изпратила няколко реда на Ю Ба. Той ме молеше за извинение заради дългото си мълчание. Аз бях тази, която му беше длъжница, понеже не бях отговорила на последното му писмо. Навярно и на предпоследното, знам ли. В първите години след връщането ми си пишехме редовно, с времето обаче кореспонденцията ни се разреди. Той ми пращаше на всеки две години една от реставрираните си книги, никоя от които, трябва да призная, не прочетох. Въпреки усилията му бяха белязани от годините, пожълтели, прашасали, зацапани. Когато ги вземах в ръце, след това се миех. Бяха с мили посвещения и всяка първо намираше място до леглото ми, не след дълго — в дневната, докато накрая изчезваше в някой кашон.

На няколко пъти му изпратих пари чрез познат от американското посолство в Рангун, общо може би десетина хиляди долара. В следващото си писмо потвърждаваше, че ги е получил, без многословни благодарности или обяснения какво ще направи с тези големи за бирманските условия суми, от което допусках, че паричните ми подаръци са му по-скоро неприятни. По някое време престанах, а той така и не отвори дума за това. Неведнъж го каних да ми гостува в Ню Йорк с думите, че ще се погрижа за формалностите и, то се знае, ще поема всички разходи. В началото ме залъгваше с обещания, а после по неразбираеми за мен причини взе да ми отказва учтиво, но категорично.

Питах се защо през всичките тези години така и не се организирах да се видим, макар на заминаване да обещах на двама ни, че ще се върна след няколко месеца. Как така той, на когото дължах толкова много, бе изчезнал от живота ми? Защо толкова често отлагаме истински важното за нас? Нямах отговор на тези въпроси. В близките дни щях да му напиша подробно писмо.

Спомените за Бирма ме разсеяха и успокоиха. Още в таксито пуснах имейл на Мълиган, извиних се с остри проблеми с кръвообращението и обещах да му обясня останалото в понеделник. Почудих се дали да използвам следобеда, за да разтребя жилището си, което изглеждаше ужасно. Чистачката беше болна от две седмици и по ъглите се беше насъбрала прах. В спалнята имаше все още неразопаковани кашони, на стените бяха облегнати картини, които чакаха да ги окача, въпреки че бяха минали вече четири месеца, откакто се разделихме с Майкъл и се върнах в стария си апартамент. Приятелката ми Ейми твърдеше, че състоянието на жилището отразявало отказа ми да приема раздялата с Майкъл. Глупости. Ако безпорядъкът издаваше нещо, то това бе разочарованието, че на трийсет и осем години пак живея на същото място, както и на двайсет и осем. Усещах го като крачка назад. Преди четири години се бях изнесла, защото исках да живея с Майкъл, а не сама. Всеки ден апартаментът ми напомняше наново, че този опит бе претърпял провал.

 

 

Защо си сама?

Същият глас. Вече не шепнещ, но все още тих. Премина през цялото ми тяло, настръхнах.

Защо си сама?

Звучеше по-близо, по-настойчиво отколкото в офиса. Сякаш някой се беше приближил до мен.

Защо не ми отговаряш?

Пламнах. Сърцето ми отново запрепуска. Ръцете ми се изпотиха. Симптомите от сутринта. Не ме свърташе на едно място, станах и засновах из малката си дневна.

Защо си сама?

„Кой казва, че съм сама?“

Дали щеше да ме остави на мира, ако й отговарях?

Тогава къде са другите?

„Кои други?“

Мъжът ти.

„Не съм омъжена.“

Нямаш ли деца?

„Не.“

О!

„Какво значи «о»?“

Нищо… Просто… нямаш деца… тъжно е.

„Не. Изобщо не е тъжно.“

Къде е баща ти?

„Починал е.“

А майка ти?

„Тя е в Сан Франциско.“

Нямаш ли братя и сестри?

„Имам. Брат.“

Защо не е тук?

„И той живее в Сан Франциско.“

А ти си останала тук при лелите и чичовците си? „Нямам лели и чичовци.“

Нямаш лели и чичовци?

„Не.“

Тогава защо не живееш със семейството си?

„Защото не е зле помежду ни да има един континент.“ Значи все пак си сама.

„Не, не съм сама. Просто живея сама.“

Защо?

„Изнервяш ме с твоето защо.“

Защо живееш сама?

„Защото мразя нощем да ме буди хъркането на мъж. Защото сутрин предпочитам да чета вестника си на спокойствие. Защото не обичам да виждам косми от бръснене в умивалника. Защото не желая да се оправдавам, когато в полунощ се връщам от кантората. Защото не обичам да давам обяснения на никого. Можеш ли да ме разбереш?“ Мълчание.

„Ехо? Можеш ли да ме разбереш?“

Тишина.

„Ехо? Защо не казваш нищо?“

Спрях се и зачаках. Сонорното бръмчене на хладилника, гласове в коридора, хлопваща се врата.

Телефонът иззвъня. Ейми. По тона ми усети, че нещо не е в ред.

— Да не си зле?

— Не, добре съм.

Защо пак казваш неистина?

Имах чувството, че някой ме блъсна отзад с всичка сила. Залитнах, едва не изгубих равновесие.

„Ами… просто…“, промълвих смутена.

— Джулия, какво става с теб? — попита уплашено Ейми. — Искаш ли да се видим? Да дойда ли у вас?

Исках да се махна от апартамента си.

— Аз… по-добре аз да дойда при теб. Кога си свободна?

— За теб винаги.

— След час съм у вас.