Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (8)

8.

Тя не искаше той да тръгва.

Нито за миг.

Крещеше. Тропаше с крак от яд. От страх. Тръшкаше се по пода. Разплакана.

Той я вдигаше. Високо и още по-високо. Така че увисваше в ръцете му почти под лампата и можеше да го гледа: от горе надолу. В безтегловност от щастие. Докато не се позвънеше. Шофьорът чакаше.

Той я задържаше в прегръдките си. Шепнеше в ухото й, за да я утеши с мелодичния си глас. После я сваляше на земята, вземаше нещата си и тръгваше. Въпреки всички думи.

Всяка утеха бе предателство.

Веднъж скри шапката, която той слагаше всеки ден, щом затвореше вратата зад гърба си.

Без шапка никога не би излязъл от къщи. Потърси я навсякъде, без да губи спокойствие, макар че времето напредваше. Развълнувана, тя наблюдаваше всяко негово движение, следваше го от стая в стая. С препускащо сърце го видя как се приближи до скривалището, как намери шапката и с усмивка си я сложи. Беше го сметнал за шега.

Следващия път избра по-сигурно скривалище. Каквото никога не би открил. Той търси напразно. И взе друга шапка. Имаше четири. Виж, това тя не знаеше.

Майка й и брат й я иронизираха. Защо разиграва такъв театър? Та той ще се върне.

Откъде знаеха?

Беше си отишъл. Погълнат от свят, в който тя нямаше място. Недостижим.

Та той ще се върне. Как можеха да бъдат толкова сигурни?

Понякога, още щом чуеше щракването на вратата, се втурваше в стаята си на горния етаж. С мълниеносна бързина изкачваше стръмните стълби. Затичваше се по коридора, подхлъзваше се, падаше, скачаше на крака, отлагайки за после сълзите заради болките в коленете, профучаваше с късите си крачета през стаята, устремена към прозореца.

Понякога имаше късмет. Тогава той се обръщаше още веднъж и я мерваше между пердетата. Махваше й ръка и окръгляше уста като за целувка.

В повечето случаи обаче тя виждаше само задните светлини на лимузината.

Та той ще се върне. Откъде черпеха своята сигурност?

Било само фаза, успокояваха се родителите. Щяла да отмине. Като всички фази. Като всичко.

Оказаха се прави. В един момент тя се научи да понася разделите. В един момент се предаде на илюзията, че е напълно естествено да се видят отново.

Порастване, така го нарекоха.

Не рана за цял живот. Ала първо предчувствие за рана.