Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (7)

7.

Бях същинско кълбо от нерви, когато малко преди единайсет сутринта в понеделник влязох в кабинета на д-р Ериксън. През уикенда не бях в състояние да се съсредоточа, всеки опит да работя приключваше с коментар или въпроси на гласа. Почти не мигнах и на сутринта признах на Мълиган, че към проблемите с кръвообращението са се добавили и опасни пристъпи на световъртеж и стомашни болки и съм се запътила към интернист. Изпитвах неудобство заради лъжата, но истината не бе алтернатива.

Той реагира хладно. Мълиган се гордееше, че за осемнайсет години не бе боледувал нито един ден. Смотолеви едва-едва пожелание за скорошно оздравяване.

Д-р Ериксън беше психиатър; приятелка на Ейми, чийто по-малък брат страдал от психоза, го беше препоръчала и по случайност бе успяла да ме запише за днес.

Отвори ми лично той. Бе висок, атлетичен мъж, може би пет-шест години по-възрастен от мен. Енергичното ръкостискане, спокойният поглед, с който ме посрещна, отнеха част от нервното ми напрежение. Въведе ме в малка стая с голи бели стени, в която имаше два пружиниращи стола, и ме покани да се настаня. Седяхме толкова близо един срещу друг, че краката ни почти се допираха. После взе в ръка бележник и химикалка и попита какво ме води при него.

Още след първите изречения ме обзе неприятно чувство, без да зная на какво се дължеше. На тясното пространство? Може би на гласа му. Беше ясен, но твърде студен, едва ли не режещ. Глас, пълен със самонадеяност. Макар че търсех точно това, човек, сигурен в своето изкуство, своите знания, пред когото да изплача мъката си, който може да я диагностира и да ми назначи успешна терапия, гласът му ми беше неприятен.

Разказах му какво се беше случило през изминалите три дни. Изслуша ме внимателно, от време на време задаваше въпрос, водеше си бележки.

— Не издържам вече — привърших разказа си. — Силно се надявам, че можете да ми помогнете.

Той ме погледна право в очите и каза спокойно:

— Ще го направя, не се тревожете. Има куп нови психотропни медикаменти, които правят истински чудеса.

Вместо да ме успокои, това още повече засили неприятното ми чувство.

— Да чуваш гласове, не е толкова необичайно, както може би си мислите. Мойсей е чувал Божия глас, нали? Сократ е чувал гласове. Жана д’Арк е чувала гласове, Райнер Мария Рилке — също. Ето ви само няколко примера. Това е явление, което може да се дължи на много причини. — Не сваляше поглед от мен, с кимване дадох да се разбере, че схващам думите му. — Може да е симптом на физическо заболяване. Да речем, алцхаймер. Паркинсон. Мозъчен тумор. Би могло обаче да говори и за душевно страдание.

Размърдах се на кожения си стол.

— Но не искам да ви подлудявам. — Докторът замлъкна за миг-два, усмихна се и изчака да реагирам на словесната му шега. След като не го направих, продължи сериозно: — А може да има и съвсем други причини. В повечето случаи медикаментите помагат. В момента вземате ли някакви лекарства?

— От време на време ибупрофен срещу болки в гърба, нищо друго.

— Наркотици?

— Не.

Търках едно петънце върху панталона си. Без успех.

— Алкохол?

— Да, но малко.

— Колко?

— Чаша вино на вечеря. Понякога две.

— Кога за последен път се напихте истински?

— О, боже! Преди сто години. Като студентка.

Той кимна бегло.

— Наркотиците имат халюциногенно действие. Нерядко са причина за чуване на гласове.

Не бях сигурна, че ми вярва.

— Гласът струва ли ви се познат? — рече замислено.

— Какво искате да кажете? — попитах и пак потърках петънцето.

— Има хора, които са загубили приятел, родител или партньор и чуват неговия глас.

— От смъртта на баща ми преди четиринайсет години нямам починал близък.

— Тоест няма личност, с която да свържете гласа?

— Не. А и той не ми дава нареждания и не ме обижда.

Лекарят се усмихна.

— Виждам, че вече сте се запознали с темата. Страдате ли от натрапливости?

— Какво имате предвид?

Въпросите му все повече ме объркваха.

— Мания за чистота например. Петното върху панталона, изглежда, страшно ви притеснява.

Изненадана, първо погледнах панталона, после него. По лицето му пробягна мимолетна усмивка. Да не би да ме провокираше?

— Не обичам да нося лекьосани панталони и не съм го видяла, когато се обувах — отвърнах хладно. — Също така всяка сутрин вземам душ. Не мисля, че това има нещо общо с мания за чистота.

Д-р Ериксън едва забележимо поклати глава.

— Със сигурност — не. Понякога имате ли усещане, че други хора четат мислите ви?

— Не.

— Случвало ли се е да се чувствате наблюдавана или преследвана?

— Само от гласа.

— Понякога струва ли ви се, че мислите ви са повлияни от други хора?

— Не е ли винаги така?

Напрежението ми растеше. Доверявах му душевния си живот или поне част от него, а нямах чувството, че го оставям в добри ръце. За миг ми мина през ума да прекъсна сеанса. Представата, че гласът отново ще ме преследва, ме възпря. Нуждаех се от помощта му.

— Откъде идва този глас? — попитах след пауза. — Как да се отърва от него?

Той се люлееше замислено на стола си.

— Чутото ме кара да предполагам, че се касае просто за квазипсихотична или психотична реакция.

— Какво е това? Как се е стигнало дотам?

— По разни пътища. Може да възникне внезапно в силно обременяващи гранични ситуации, в критични фази на преход. При младежите например, когато напускат родителския дом. При промяна на работата. Преместване в друго жилище. Както споменах, смъртта на близък може да отключи реакцията. Има ли нещо през изминалите месеци, което да ви е обременило необичайно?

За миг се поколебах.

— Не.

— За момента не мога да изключа и форма на шизофрения. Но както описвате гласа, всъщност не ми се вярва да е това. За да поставя такава диагноза с по-голяма сигурност, трябва да зная повече за вас и да следя по-нататъшното протичане на оплакванията. Ще видим.

Забеляза страха в очите ми и добави:

— Но не се безпокойте. Дори да е така, има антипсихотични медикаменти. Имате ли случаи на психически заболявалия в семейството?

— Майка ми страда от депресии.

— Отдавна ли?

— Откакто се помня.

— А вие?

— Не.

— Братята ви?

— Не.

Той кимна замислено и си записа нещо.

— Дали сред роднините ви, доколкото знаете, има или е имало друг с такова оплакване?

— Баща ми можеше да чува ритъма на сърцето — отговорих спонтанно, без да се замисля.

Д-р Ериксън се усмихна. Сметна го за шега.

Нямаше да му позволя да ме смути, беше попитал и щеше да получи отговор.

— Той беше роден в Бирма, баща му починал рано, майка му го напуснала, защото била убедена, че ще й донесе нещастие. Отгледала го съседка. На осемгодишна възраст ослепял. Затова пък открил дарбата си да чува. Можел да разпознава птичките по плясъка на крилата. Знаел къде някой паяк плете мрежата си, защото долавял звука. — Направих пауза, за да видя реакцията на лекаря. Взираше се в мен с невярващи очи, раздвоен дали говоря сериозно или не. Объркването му ми хареса и продължих: — И както споменах, можел да чува ритъма на сърцето.

— Да чува ритъма на сърцето? — повтори д-р Ериксън, сякаш за да се увери, че ме е разбрал правилно.

— Да, баща ми познавал хората по ударите на сърцето и открил, че всяко сърце бие различно и че сърдечните тонове подобно на гласовете дават информация за състоянието на човек. Влюбил се в млада девойка, защото никога дотогава не бил чувал толкова прекрасен шум както туптенето на нейното сърце.

— Много интересно — каза лекарят със загрижена физиономия. — Имате ли и други фантазии, или виждате ли понякога неща, които другите не могат да забележат?

— Тази девойка — продължих невъзмутимо — се казвала Ми Ми. Била чудно хубава, но не можела да ходи, понеже ходилата й били изкривени навътре. Затова баща ми я носел на гръб. Той станал нейните крака, тя — неговите очи, ако разбирате какво имам предвид.

Д-р Ериксън кимна.

— Естествено, че разбирам какво имате предвид, госпожо Уин.

— По-късно след операция възвърнал зрението си, но загубил дарбата да чува. Не че оглушал, обаче слухът му вече не бил толкова чувствителен.

— А вие — попита предпазливо той — можете ли да чувате ритъма на сърцето?

— За жалост — не.

Д-р Ериксън погледна часовника. Скептицизмът на лицето му…

Какво търсиш тук?

Моментът, от който се страхувах през цялото време. „Спокойно“, заповядах на гласа.

Какво искаш от този мъж?

„Помощ, имам нужда от помощ.“

Нямаш нужда от помощ.

„Имам.“

Този мъж не може да ти помогне.

„Защо?“

Защото не разбра нито дума от това, което току-що му разказа. Той си мисли, че човек гледа с очите. Как да ти помогне?

„Откъде знаеш?“

Че то се вижда.

— Какво ви е?

— Какво да ми е?

— Цялата пребледняхте. Устните ви потрепват. В момента чувате ли гласа?

Кимнах.

— Какво казва?

— Че нямам нужда от помощ.

По лицето му пробягна съзаклятническа усмивка.

— Друго?

— Че не можете да ми помогнете.

— Защо не? Разкри ли ви защо?

Не му казвай. Няма да те разбере.

Замислих се за миг-два.

— Не, не ми разкри.

— Така и предположих. Гласът във вас се чувства застрашен от мен. Типична защитна реакция.

Тоя не е с всичкия си.

— Опитайте се да го игнорирате.

— Ако беше толкова лесно, нямаше да седя тук.

— Зная, но все пак се опитайте. Трябва да се научите. Оставете гласа да си говори. Не го слушайте. Онова, което казва, не е важно. Няма нищо общо е вас.

Той не знае за какво приказва. Не е с всичкия си. Типичен saya gyi.

Какво беше saya gyi^[1]. Сетих се за Ю Ба. Сетих се за Ейми. Зави ми се свят.

— Ще ви предпиша ципрекса — чух думите му сякаш през стена. — Вземете пет милиграма и приемайте същата доза всяка вечер в продължение на седмица, ще ви помогне. Може да се появят противопоказания. В първите дни вероятно ще усещате умора и сънливост. Не ходете на работа през тази седмица. Някои пациенти се оплакват и от напълняване, световъртеж, запек. В повечето случаи обаче оплакванията отшумяват. Няма действие без противодействие. Но с това лекарство ще възвърнете работоспособността си най-късно след Деня на благодарността. След седмица ще се видим пак. Тогава ще се чувствате по-добре. Абсолютно съм сигурен.

Получих каквото исках: диагноза, медикамент и самонадеяното уверение, че ще ми помогне. Въпреки това напуснах кабинета още по-напрегната отколкото на идване.

 

 

Аптекарят ме осветли още веднъж относно страничните ефекти на медикамента, но аз бях твърде изтощена, за да запомня всичко.

Вкъщи, без да събличам палтото си, отидох в кухнята, налях си чаша хладка вода, взех лекарството от джоба и извадих една таблетка от блистера.

Не я пий! Недей.

Опитайте се да го игнорирате.

Тя няма да ти помогне.

Трябва да се научите. Не го слушайте.

Не го прави.

Онова, което казва, не е важно.

Сложих таблетката на езика си, отпих голяма глътка вода.

Малко след това ме овладя безкрайна умора. Легнах си облечена и моментално заспах.