Метаданни
Данни
- Серия
- Гласът на сърцето (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Herzenstimmen, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Емилия Драганова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ян-Филип Зендкер
Заглавие: Гласовете на сърцето
Преводач: Емилия Драганова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Немски
Издание: Първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Година на издаване: 2013
Тип: Роман
Националност: Немска
Художник: Мариана Кръстева Станкова
ISBN: 9789542612490
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2265
История
- —Добавяне
6.
Колко тънка е стената, която ни дели от лудостта? Никой не знае от какво е направена. Никой не знае на какъв натиск издържа. Докато не поддаде.
Всички ние живеем на ръба.
Има само една крачка. Малка. Някои го съзнават, други не.
Спах дълго, положих усилие да спазя съботната си рутина, да запазя спокойствие. Закусих късно, дълго четох вестник, написах няколко имейла на приятели, изпрах. Въпреки това напрежението ми нарастваше с всеки изминал час. Вече не вярвах на тишината в себе си. Чувството, че невидима сила наблюдава през рамото ми всичко, което върша. Гласът ме следваше, вече не се съмнявах в това. Беше просто въпрос на време да се обади пак.
Пред мен лежеше черновата на исковата ни молба. Отляво и отдясно бяха струпани документи и преписки, очакваше ме трудов уикенд.
Защо нямаш деца?
Всеки път се стрясках наново. От съседното жилище долиташе приглушена клавирна музика, асансьорът иззвъня, от Второ Авеню се дочуха полицейски сирени, гласът повтори въпроса си. Сякаш стоеше зад мен и говореше директно в ухото ми. Исках да се защитя. Но как? От кого?
Защо нямах деца? Въпрос, който ненавиждах. Защо жената трябва да се оправдава за живота си без деца? Никой не би се сетил да попита една майка защо има деца.
Как на гласа му хрумна точно този въпрос? Престорих се, че не съм го чула.
Не бива да живееш сама. Не е хубаво.
Гласът внезапно смени тона, прозвуча по-категорично. За пръв път не ми зададе въпрос. Замислих се над думите на Ейми. Поговори с него. Изслушай какво има да ти каже.
Не бива да…
„Откъде си?“, прекъснах го грубо.
Тишина. Повторих изречението и зачаках. Сякаш гласът ми дължеше отговор.
Това… това не зная, отвърна тихо той.
„Защо?“
Нищо не помня.
„Какво искаш от мен?“
Нищо.
„Тогава защо ми задаваш всички тези въпроси?“ Защото искам да знам коя си.
„Защо?“
Защото живея в теб. Защото съм част от теб.
„Не, не си“, възразих.
Напротив.
„Не. Познавам се.“
Сигурна ли си? Та кой ли се познава?
„Ти си ми чужда“, настоях.
Аз съм част от теб и ще остана от теб.
Призля ми.
„Ако действително е така, искам да млъкнеш.“
Аз съм част от теб, но не можеш да ми казваш какво да правя. Решението е мое.
Ръцете ми се разтрепериха.
От какво те е страх?
„Кой казва, че ме е страх?“
Тогава защо трепериш?
„Защото ми е студено.“
От какво те е страх?
„НЕ МЕ Е СТРАХ!“
Не е вярно. Познавам страха.
Стъписах се.
„Защо познаваш страха?“
Тишина.
Защото страхът беше всекидневният ми спътник.
„Кога?“
Де да знаех. Всичко е мъгляво. Помня само страха.
„Кога е било това?“
Всичко е отдавна минало.
„Кое е минало? От какво те е било страх?“
Загубих всичко.
„Какво си загубила?“
Всичко. Нищо повече не знам.
След това се умълча. Зачаках да се обади пак. Развълнувана, станах и засновах из жилището си.
„Какво си загубила? Откъде си? Кажи нещо де.“
Тишината в мен остана.
„Защо не ми отговаряш?“
Но какво ме прихващаше? Кой ми говореше? Нима бе възможно от днес за утре да получа раздвоение на личността? Каква беше дефиницията за шизофрения?
Отворих лаптопа си и потърсих в гугъл информация за шизофрения. Уикипедия я дефинираше като „тежко психическо заболяване, характеризиращо се с нарушения на мисленето, възприятията и афективността“. Често започваше внезапно, без очебийни външни признаци. „Типично за мисловните нарушения е формиране на налудности.“ Спрях да чета и за миг-два се поколебах дали не е по-добре да затворя компютъра. Формиране на налудности. Това пък какво означаваше? „Нерядко се появяват слухови халюцинации: близо 84% от болните от шизофренна психоза възприемат мисли, които те самите определят като идващи отвън (чуват гласове). Такова изживяване може да възникне самостоятелно и насред изречения на околните. Императивни халюцинации се наблюдават по-рядко. Лечение: Шизофрениите разстройства все още не са «лечими» в същинския смисъл на думата. В острата фаза често на преден план се поставя медикаментозна терапия.“
С всяко прочетено изречение ми ставаше все по-лошо. Аз не страдах от психоза. Халюцинации също нямах. Този глас беше реалност. Не си въобразявах.
В „Амазон“ потърсих книги, които се занимаваха с вътрешните гласове. „Лечение на шизофрения“, „Лечение на халюцинациите“, „Чуй гласа на Господ Бог“ — това бяха най-търсените заглавия. Нито едно от тях не ми се четеше.
В интернет имаше над милион резултати за ключовата фраза „чуване на гласове“. Първият бе за радиопредаване. Под него социална мрежа предлагаше „информация, подкрепа и съпричастие на хора, които чуват гласове“. WrongDiagnosis.com обещаваше списък със седем заболявания, които може би причиняват явлението, и съответните терапевтични методи. Отворих страницата.
„Причини: шизофрения, психози, психотична депресия, халюцинации.“
При „лечение“ имаше съвет да се отиде незабавно на лекар, последван от четири уж полезни видеоматериала. Нейният целеше да ме научи да задавам правилни въпроси на лекаря на детето ми. В другия ставаше дума за „емоционална храна: как да попречите на чувствата да контролират хранителните ви навици“. Следваше материал за „семеен излет с колата без стрес“ и накрая — за връзката между отказа от никотин и напълняването. Според тях хората, чуващи гласове, явно страдаха от болни или плачливи деца и имаха проблеми с теглото си. И двете неща не важаха за мен. В края на страницата открих форум с изповеди на засегнати от заболяването. От любопитство отворих първата изповед.
Deepwater пишеше: „От две години чувам гласове. Отначало само инцидентно, но от година все по-често. Стават по-силни и настойчиви и все повече се намесват в живота ми. Казват, че съм бил нисък и грозен и неудачник. Миналата седмица ми заповядаха да изляза от къщи, да легна на тревата, да размахвам ръце и да крещя с пълно гърло, докато не дойдат съседите. Вземам силни психотропни лекарства, но те не ми помагат. Психиатърът ми казва, че трябва да проявя търпение. Аз обаче не мога повече. Освен това смятам, че под въздействието на психотропни медикаменти е по-трудно да вляза в контакт с висшите сили. В една книга прочетох, че трябва да се научим да гледаме с третото си око. Там било решението. Но как да гледам с третото си око? Някой има ли практически опит с това? Това ли е решението? Не ми се ще да звуча отчаяно, но гласовете започват да ми диктуват как да постъпвам. Това ме плаши. Някой има ли идея какво да правя?“
Sleering-beauty отговаряше: „Пробвал ли си с молитви? Исус има отговор. Той има отговор на всичко, трябва да му се довериш. Той иска да му се довериш и…“
Нервно затворих страницата и хлопнах капака на лаптопа. Не желаех да имам нищо общо с този свят. Нямах психически проблеми. Майка ми страдаше от депресии и вземаше прозак. Снаха ми също. Някои мои колеги. Но не и аз.
Не вярвах нито на висши сили, нито на трети очи.
За работа и дума не можеше да става. Бях обзета от вътрешно безпокойство, което не ме остави цял ден. Разтребвах като обезумяла. Забърсах рафтовете в кухнята. Почистих всичките си обувки. Сортирах старите дрехи.
Отидох да потичам в Сентрал парк и направо не можех да се спра. Краката не ме слушаха, пробягах три пъти повече от обичайната си дистанция — разстояние, което не бях и допускала, че ще успея да преодолея. Тичах без почивка, въпреки болките в стъпалата и препускащото си сърце нещо ме тласкаше все напред. В края на краищата схващане на прасците ме принуди да спра. Облегнах се на едно дърво накрай Ягодовите поля и повърнах.
През нощта ме събуди жаловито хлипане. В първия миг реших, че сънувам, после си помислих, че Майкъл плаче до мен. Светнах лампата и се вторачих в празната половина на леглото. Хлипането премина в силно ридание, станах и проверих дали някой не лежи пред вратата ми, или звукът идва от съседния апартамент. В коридора беше тихо, риданието в мен се усилваше.
Беше безутешен плач, който не преставаше и щеше да ме побърка, ако не го спра по някакъв начин.
„Ехо? Къде си?“
Плачът се усили още повече. Не звучеше заинатено, не и ядосано, по-скоро като болка, неописуема с думи.
„Ти ли плачеш? Защо не ми отговаряш?“
Нищо, освен това непоносимо хлипане, което вече ми причиняваше болка не в ушите, а в сърцето. Докосна нещо в мен изпитах мъка, дълбоко погребана скръб, още малко — и също щях да избухна в сълзи.
Светнах всички лампи, пуснах радиото и въртях копчето, докато музиката заглуши воплите в мен. Не след дълго се звънна. На вратата бяха застанали двама съседи, които настояваха да разберат дали не съм превъртяла тотално.
Това бе мигът, в който осъзнах, че се нуждая от помощ.