Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (47)

12.

Има спомени, от които не можем да избягаме. Носим ги със себе си независимо дали искаме или не, все едно колко надалеч заминаваме. Те ни преследват и съпровождат и в добри, и в лоши дни. Вдишваме техния аромат. Чуваме техния звук. Радваме им се или се плашим от тях. Денем и нощем.

Моите спомени за манастира бяха толкова интензивни, изпълваха ме с такъв копнеж, че едва издържах. Липсваше ми усмивката на Мое Мое сутрин. Безпричинната й радост. Гордостта в очите на Ко Луин, когато откриваше значението на нова английска дума. Търпението, с което всички се редуваха да хранят треперещата Тое Тое.

От ума ми, естествено, не излизаше и Мау Мау. Щом се замислех за нея, очите ми плувваха в сълзи. Първоначалната ми ревност се бе превърнала в благодарност. И възхищение. Беше спасила живота не само на брат си, но и на Тар Тар. Сигурна бях, че без нея, воден от неистовото желание да умре, той все някога щеше да стъпи върху мина. Или да получи куршум от някой бунтовник или войник.

Тя беше успокоила измъчения му дух, беше го превърнала в обичащ, способен да обича човек. Отново и отново чувах думите на Маунг Тун, виждах пред очите си как Тар Тар с безжизненото й тяло в ръце върви надолу по брега на буйната река. Дали се беше удавила, или бе умряла в прегръдките му от огнестрелната си рана? Къде беше отишъл? Какво бе направил с нея? Къде бе погребана? Питах се какъв ли човек е била. Откъде е черпела куража, силата си? В края на разказа на Тар Тар разбрах как примерът, любовта й бяха съумели да настроят сърцето му.

Въпреки това оставаха толкова въпроси. Не посмях да задам на Тар Тар нито един от тях.

Той не излизаше от мислите ми. Не можех да си обясня случилото се помежду ни. Беше ме развълнувал както никой мъж преди него. Десет дни прекарахме заедно, десет дни и десет нощи, половини от нощи, и станалото с мен в тези часове бе обратнопропорционално на малкото ни време заедно.

От детството си не бях усещала толкова отчетливо физически раздялата с друг човек. Нямах апетит, почти не се хранех. Спях неспокойно, събуждах се с болки в гърба. Задъхвах се, страдах от неопределена тежест в гърдите. С часове седях отпаднала във фотьойла на Ю Ба, докато той реставрираше поредната книга. Отново и отново вземах в ръка писмото на Тар Тар.

Никога не ми е било по-трудно да пиша, отколкото сега… Никога думи не са ми причинявали такава болка като думите, които сега съм принуден да напиша.

Гневът, разочарованието ми отслабваха с всяко прочитане. От дистанцията на дните разбирах по-добре защо е заминал толкова неочаквано.

Не знаех, че има място, на което страхът не притежава власт.

На което сме толкова свободни.

Идеята да му отговоря, бе отхвърлена, пак възприета, отново отхвърлена. Какво щях да му напиша? Че съм болна от копнеж? Че ще се преселя в Хсипау?

Брат ми ме трогваше с грижите си. Беше убеден, че съм болна от любов. Твърдеше, че съм заболяла от вирус, който всеки носел в себе си и който в моя случай се проявил особено бурно. Срещу него нямало ефикасен медикамент. Тялото и душата щели да се излекуват сами — или пък не.

Разтухата щяла да поотслаби действието му, но само временно. Ето защо правехме излети до близки планински села; ходихме до езерото Инле, където посетихме плаващите градини и пазари и се възхитихме на скачащите котки в един манастир; често се отбивахме в нашата чайна, без това да подобри състоянието ми или да ме наведе на други мисли. Каквото и да предприемехме, спомените за манастира не ме напускаха.

Един следобед Ю Ба ме взе на дълга разходка. Прекосихме Калау, изкачихме хълма, шосето беше асфалтирано надве-натри и преминаваше в неравен полски път. В ума ми сякаш проблесна спомен. Между храсти и изсъхнали треви зърнах първите гробове. Сиво-кафявите бетонни плочи лежаха в прахта, без украса и без надписи, обрасли с шубраци. Нямаше свежи цветя, нито един поддържан гроб.

Тук в един безветрен ден бяха изгорили труповете на Ми Ми и Тин Уин. Два стълба дим, така разказа брат ми, се издигнали към небето, внезапно се приближили един към друг и се слели.

Не всичко, което е истина, може да се обясни. Не всичко, което може да се обясни, е истина.

Запитах се защо ме беше довел още веднъж на тези гробища.

— Какво искаш да ми кажеш? — попитах. Прозвуча по-остро, отколкото ми се щеше.

— Абсолютно нищо не искам да ти кажа — защити се той. — Само те доведох на мястото, на което баща ни… — Прекъсна и започна отначало. — Само си помислих, че може би още веднъж ще поискаш да дойдеш тук, че това ще ти… — потърси подходящата дума — … помогне.

Кимнах.

— Извинявай, Ю Ба. Чисто и просто съм изнервена… и аз не зная какво ми става…

Той седна на земята, улови ръката ми и ме потегли надолу. Дълго седяхме един до друг в мълчание, погледът ми блуждаеше из хълмистата околност с нейните оризища, гори, бамбукови дървета и бели пагоди.

— Кажи ми как да постъпя?

— Кой съм, че да ти давам съвети?

— Мой брат. Освен това аз те моля за съвет.

Той ми хвърли замислен поглед. Нещо му тежеше на сърцето, изражението му го издаваше, начинът, по който сви рамене и наведе глава.

— Може би — започна и проточи думите — е време да се върнеш, а?

— Къде? — учудих се.

— В твоя свят.

— Това тук не е ли моят свят?

Изобщо не се опитах да прикрия обидата си. Разделението, за което намекваха думите му, ме оскърби.

— Но да, разбира се — би отбой той.

— Да не искаш да се отървеш от мен? — попитах полу на шега.

Ю Ба въздъхна дълбоко.

— Джулия, ако питаш мен, можеш да останеш завинаги. Само се опасявам, че тук няма да намериш онова, което търсиш.

— И какво търся?

— Яснота.

— За какво?

— За себе си.

— И смяташ, че ще я намеря в Ню Йорк?

— Не зная. Но може би по-скоро там, отколкото тук.

— Защо мислиш така?

— Понякога трябва да потърсим далечината, за да намерим близостта.

Не разбрах какво има предвид.

— Понякога трябва да направим нещо, за да открием, че сме искали друго.

— Но тогава е много късно…

— Понякога…

Вдишах и издишах дълбоко, отпуснах се назад и легнах до него.

— Какво би ми казал Буда?

Ю Ба се засмя.

— Че истината на всеки един човек е скрита в душата му. Там ще намериш отговора.

— А ако не го намеря?

— Значи не си търсила достатъчно старателно.

Взирах се в небето и наблюдавах разпръснатите облаци. Може би те със своите преливащи се форми щяха да ми дадат знак, не виждах обаче нищо друго, освен безформени бели образувания, които от време на време закриваха слънцето.

— Мислиш ли, че Тар Тар е прав, като пише: „Който е бил изоставен, носи в себе си тази загуба. Който не е бил обичан, носи в себе си неутолим копнеж по обич“?

— Да.

— Но това означава, че всички сме пленници. Или се лъжа?

Ю Ба дълго мисли, преди да отговори:

— Не, не означава. Каквото и да носим в себе си, всеки е отговорен за постъпките и съдбата си. Няма плен, от който да не можем да се освободим.

— Не мисля така — възразих. — Просто някои сенки са твърде дълги.

— За да излезем от тях?

— Да.

Той поклати глава.

— Но не е задължително винаги да сме на едно мнение — отвърна с усмивка и се изтегна до мен.

Сетих се за въпроса на Ну Ну: Мислиш ли, че човек може да сменя кожата си? Дали ще ни се удаде да свалим част от себе си, след като ни е пораснало нещо друго? Или, чух гласа й, трябва да си останем каквито сме?

Какво ще се случи, ако се опитаме да свалим старото, без да е пораснало нещо ново?

Замислих се за Ейми. Колко добре би ми се отразило да обсъдя всичко с нея. Щяхме да седнем на дивана й, да пием вино, да хапваме сирене, да анализираме обстойно ситуацията, да разнищваме до късна нощ всички „за“ и „против“ и да ги претеглим внимателно. Дали оставането ми по-дълго в Бирма бе настина реалистична възможност? Какво щях да правя тук? Да се установя в Рангун като адвокат? Да отворя чайна в Калау? Да живея в манастир в Хсипау? Кои бяха плюсовете и кои минусите? Тя нямаше да ме остави на мира с въпросите си и в разговора с нея навярно скоро щях да усетя колко абсурдни са тези идеи. Но още по-малко можех да си представя да се върна в Америка и да отида пак в кантората, все едно нищо не се е случило.

Веднъж вече бях допуснала тази грешка.

Пресметнах: Ако икономисвах, делът ми от продажбата на семейната ни къща щеше да ми стигне за няколко години — в Бирма вероятно до края на живота ми. Какво друго бих могла да правя в Ню Йорк? Какви алтернативи на живота, който водех, имах? Въпрос, с който досега не се бях занимавала сериозно.

Обърнах се към брат си. Беше затворил очи и дишаше спокойно. Бях дошла, за да разбудя тайната на гласа в себе си, а ето че той бе замлъкнал. Вместо него чух друг, много близък глас. Собствения си глас, който ми нашепваше противоречиви изречения:

Стегни си багажа!

Остани!

Не ставай за смях!

Довери се на интуицията си!

Какво търсиш тук?

Какво търсиш в Ню Йорк?

Това няма да завърши добре.

Не се страхувай.

Послушай ме!

Не, не го слушай! Послушай мен!

Мислите ми се въртяха в кръг, бях като парализирана. Може би Ю Ба имаше право: Може би трябваше да направя нещо, за да открия, че съм искала друго.

И да се надявам, че не е станало много късно.