Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (43)

8.

Това беше стаята, в която болката бе у дома си. И тъгата.

И тишината. Който влизаше в нея, говореше с приглушен глас. Който я напускаше, дълго не продумваше.

В коридора не проникваха шумове, с изключение на инцидентните стонове. Плашещи и тайнствени. Тогава тя се прокрадваше на пръсти покрай вратата и се скриваше под канапетата в дневната.

Убедена беше, че тези стонове са от дявола, който бе обсебил майка й и само чакаше да се нахвърли и върху нея. Снишаваше се, доколкото можеше и чакаше. Вечерта.

Ключа в ключалката. Всеки глас, който щеше да я предпази от злото. Дори от дявола.

В стаята, в която болката бе у дома си, вонеше на лекарства. На изразходван въздух. На самота.

Горчивата миризма на несбъднати желания и надежди, на разочарована любов тегнеше над скъпите килими, бе проникнала чак в гардероба, усмърдяла ризи, панталони, сака и костюми. Не я бяха спрели даже текстилните тапети.

Беше твърде млада, за да познава източника на това зловоние, но въпреки това не го понасяше. Когато минаваше по коридора, запушваше нос.

В стаята, в която болката бе у дома си, завесите бяха спуснати през целия ден. Окъпаните в светлина помещения били отрова за болните, твърдеше лекарят.

Светлината прониква в най-отдалечените кътчета. Следва нещастието до неговото скривалище. Светлината го прави видимо. Поражда болки в очите. И в душата.

Някои неща са поносими единствено във вечен сумрак. Ако това изобщо е възможно.

Това беше само една стая в къщата. Една от многото. Ала тишината, която цареше там, стигаше до най-крайното ъгълче.

Опитваха се да избягват всичко, което вдигаше шум.

Шепнеха, дори в партера.

Не пееха, макар че тя и баща й обичаха да пеят.

Не се смееха.

Не посрещаха гости. На приятелките си бе принудена да отказва. Рождените дни се отменяха. Цветята увяхваха.

Така си представяше ада.

Не искаше там да завърши дните си. Нейната къща щеше да има големи прозорци без завеси. Вратите щяха да стоят отворени. Приглушените гласове щяха да бъдат забранени. Шепненето — също. Който желаеше да влезе в нея, трябваше да обещае всеки час да се смее по пет пъти с пълен глас. Най-малко.

Всеки път всичко отминаваше от днес за утре.

Завесите се дърпаха. Прозорците се отваряха. Сега инцидентните стонове звучаха различно, все още тайнствено, но вече не плашещо.

Гласовете вече не бяха приглушени.

Понякога с баща й пееха и се смееха толкова неудържимо, че очите им се насълзяваха и не можеха да се спрат.

Сякаш можеха да наваксат всичките си неизсмени смехове.

Горчивата миризма на несбъднати желания и надежди обаче оставаше. Пред нея капитулираха дори най-скъпите фирми за почистване в Горен Ийст Сайд. Тя напомняше, че стаята, в която болката бе у дома, винаги оставаше необитаема само временно.