Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (42)

7.

На другия ден Тар Тар ме помоли да помогна на полето. Било време да се събере реколтата от джинджифил и моркови и картофи, всеки чифт ръце бил от полза.

Рано сутринта, веднага след закуска тръгнахме всички заедно, натоварени с кошове, гребла и лопати. Слънцето все още се криеше зад планините, беше хладно, тревите и листата бяха покрити с тънък слой скреж. Въздухът бе кристален и свеж, небето — тъмносиньо и безоблачно. Отнякъде се обади кукувица.

— Пожелай си нещо — каза Тар Тар, който вървеше зад мен.

— Защо?

— Така е при нас: когато сутрин чуеш първия вик на кукувица, трябва да си пожелаеш нещо.

— И то ще се сбъдне ли?

— Само ако после на полето намериш два сраснати картофа.

— Вярваш на такива предзнаменования? — изненадах се.

— Не го ли прави всеки? По свой начин?

Полята зад бамбуковата гора се простираха по-надалеч, отколкото предполагах. Някои бяха току-що прекопани, в други растяха различни зеленчуци. Картофената шума беше вече увехнала и Мое Мое, която беше вече по-добре, ми показа как да вадя картофи.

— You see^[1]? — каза ми, хвана с една ръка листата и извади целия храст заедно с клоните, по които висяха плодовете. После коленичи на земята.

— You see? — Гордо ми намигна и затърси други клубени в пръстта.

— I see^[2] — потвърдих, клекнах до нея да й помогна.

Преди няколко дни сигурно се беше излял пороен дъжд, почвата беше още мека и влажна. С две ръце ровех в браздите, Мое Мое слагаше картофите в коша.

Заедно на бърза ръка намерихме над две дузини, придвижвахме се на четири крака, скубехме растенията, аз чоплех земята, тя събираше картофите. След броени метри се сработихме идеално.

В един момент Мое Мое се вгледа в черните ми крака и ръце, окаляни чак над лактите.

— How are you? — попита.

— I am fine, just fine — отговорих.

— You are fine? — попита тя, като видимо полагаше големи усилия да остане сериозна.

— Yes, I am fine — повторих и ме напуши смях. Мое Мое не остана назад, прихнахме и се смяхме до сълзи.

Слънцето се издигна над планинските върхове и не след дълго стана топло. Потта се стичаше по тила ми, бях единствената с непокрита глава. Щом видя колко се потя, Мое Мое свали сламената си шапка и ми я нахлупи. Исках да й я върна, но очите й ме помолиха дори да не се опитвам.

Брат ми би казал, че е благодарна, задето съм й позволила да ми направи услуга.

Щастието да даваш.

След като напълнихме нашия кош, реших да го замъкна до манастира. Беше толкова тежък, че без помощ щях да го понося само няколко метра.

— Heavy^[3] — казах и пъхтейки, свалих коша на земята.

— Very heavy^[4]?

Питащият й поглед.

— Very heavy — потвърдих.

— Need help^[5]?

— Yes, I do need help^[6].

Очите й блеснаха. Осъзнах, че за нея всяка нова дума не бе просто дума. Беше подарък, скъпоценен и уникален, който трябваше да се обгрижва и пази, затова и я виждахме толкова често да повтаря думите. Който й помагаше да отвори нова врата или прозорец, да опознае чужд свят; да общува с мен.

Хванахме коша за дръжките и заедно го помъкнахме през бамбуковата гора.

Следобед, по време на урока по английски, всички кости ме боляха от непривичната работа. Хубаво чувство, което ме караше да усещам тялото си по приятен начин.

Вечерта бях толкова уморена, че очите ми се затваряха още на вечеря.

Така минаваше времето.

Сутрин работехме на полето, в късния следобед се връщах в манастира с Тар Тар и някое от момичетата. Там на практика прекарвахме всяка минута заедно. Той ми помагаше да се грижа за брат си, двамата готвехме и перяхме. Когато в кухнята или при кладенеца за миг се докосвахме сякаш случайно, това означаваше за мен повече, отколкото исках да си призная. По очите му виждах, че и той се чувства така.

Следобед имаше занятия, които сега вече се свеждаха главно до моите уроци по английски. Цял ден ги очаквах с радост, особено заради Мое Мое и ученолюбието й, с което полека-лека зарази останалите. Тар Тар всеки път сядаше на последния ред, присъствието му ми действаше добре.

И двамата търсехме близостта си, ала спокоен час за разговори, каквито водихме в първите два дни, въпреки всичко не намирахме. Понякога ми се струваше, че ме избягва. Е, когато след вечеря сядах на стълбите, идваше при мен, но винаги с Мое Мое или Ей Ей, или и с двете. Макар че предпочитах да бъда насаме с него, не бях разочарована. Все някога щеше да ми се удаде случай да прекарам малко време с него, не се съмнявах в това.

В манастира се чувствах добре, както не ми се беше случвало отдавна, въпреки физическите усилия, въпреки тоалетната, която се състоеше от дървен навес, въпреки липсващия душ. Спях спокойно, не ме болеше нито гърбът, нито главата. Имаше моменти, в които ме изпълваше лекота, каквато не бях усещала от много години. Ейми навярно би ме нарекла „дълбоко отпочинала“.

Всяка сутрин Мое Мое ми носеше в постелята горещ чай и свеж цвят на хибискус, който по-късно затъкваше в косата ми. Когато веднъж несъобразително споменах пред Тар Тар, че в Ню Йорк предпочитам кафе, а не чай, на следващата сутрин тя дойде с гореща вода и пакетче нес кафе, което — както узнах по-късно — бе купила специално за мен в Хсипау. Едва прошепнатото You are very welcome^[7] — след като й благодарих — и последвалата усмивка, най-красивата, най-тъжната, която бях виждал досега, ме съпровождаха до вечерта.

И Ю Ба се оправяше бавно. Мажех го два пъти на ден, сутрин и вечер проверявах храчките за следи от кръв. Нямаше болки нито в гърдите, нито под мишниците.

Тар Тар твърдеше, че кашлицата се била разредила, звукът й се променил, това било добър знак. Аз не долавях никаква разлика.

Първите дни брат ми прекара, кажи-речи, в сън, но сега възвърна силите си, ставаше от постелята и се опитваше да ни помага. Хранехме заедно кокошките, събирахме яйцата, метяхме вътре, чистехме и режехме зеленчуци. Бързо го уморяваше само прането.

Исках да му покажа полята, от които винаги се връщах с пълни кошници и мръсни ръце. Минахме през бамбуковата гора, той все още леко провлачваше крака, улови ме под ръка и аз силно стиснах мишницата му.

Достигнахме края на гората, пред нас лежаха хълмистата местност и обработваните поля.

— Колко време сме вече тук? — попита внезапно той.

— Нямам представа. Седмица? Десет дни? — Обикновено имах добър усет за време.

Ю Ба облегна за миг глава на рамото ми.

— Хубаво е тук — каза.

— Много — съгласих се с него.

— На човек направо не му се тръгва…

Не знаех дали не е намек и не реагирах.

— Колко време искаш да останеш? — поинтересува се брат ми и погледна към полето.

От този въпрос се боях. От дни го избягвах, защото нямах отговор.

— Не зная. Ти какво ще кажеш?

Ю Ба ме погледна с крайчеца на окото си.

— От теб зависи.

— Защо?

— Нямам офис, в който ми се налага да се върна. Нямам никого, който да ме чака. Ако питаш мен, можем да останем още седмица. Или две. Или три…

— Колко ще останем — казах тихо, — зависи от целите ни.

Той кимна.

И на този въпрос нямах отговор. Гласът си беше отишъл, както предрече старият монах в Ню Йорк. Сега, след като бяхме открили Тар Тар, вече не очаквах да го чуя. Така че какво ме задържаше в манастира? Не ми се мислеше за това. Исках да вадя картофи и джинджифил с Мое Мое, да чистя зеленчуци, да давам уроци по английски.

Исках да науча от Тар Тар тайната как се настройват сърца.

— Имаш ли намерение един ден да се върнеш в Америка?

— Разбира се — заявих. — Но не бързам.

С Мълиган се бях уговорила за неограничен неплатен отпуск, така че две-три седмици повече или по-малко бяха без значение. Визата ми бе валидна още четири седмици, в интернет и няколко пътеводители прочетох, че ако я пресроча, няма да имам големи проблеми, като изключим скромната по размер глоба на летището.

Кой или какво ме очакваше?

Ейми. Кой друг?

— Какво ти казва интуицията? — попита брат ми.

Стиснах го за рамото.

— Никаква идея. Нали ти споменах, че тя невинаги работи добре. — След кратка пауза го контрирах с въпрос: — Ами твоята?

— Че скоро ще си заминем — рече сериозно той.

— Защо?

— Защото се опасявам, че в противен случай ще всеем твърде много смут на това място.

— Накъде биеш? — учудих се. — Какъв смут?

— Трудно ми е да го обясня с думи. Така е с интуицията.

— Извърташ.

— Може би.

— Какъв смут? — настоях. — Имам чувството, че всички се радват на присъствието ни. Или пак разбирам нещо погрешно? Не тълкувам правилно знаците им? Нима усмивката им, щом ме видят, е израз не на радост, а на неувереност? На притеснение? Да не се страхуват от мен?

Изобщо не си дадох труд да прикрия разочарованието си.

— Не, не. Не разбираш погрешно. Просто… — Той направи пауза, въздъхна дълбоко и продължи: — … Имам предвид… искам да кажа… не възнамеряваме да се оттеглим в манастир, нали?

— Не, разбира се, че не.

— И колкото по-дълго останем, толкова по-трудно ще бъде сбогуването.

— Намекваш, че много ще се натъжа…

— Не само за нас — прекъсна ме той.

 

 

През нощта ме събуди равномерно, ритмично драскане или влачене на метла. Сякаш някой метеше двора в мрака. Наострих слух. Дишането на брат ми. Спящите деца до мен. Шумът бавно се отдалечи, полека-лека затихна и изчезна. Малко след това отново дочух силните, макар и глухи удари от предните нощи, съпроводени със стонове и звук от цепене на дърва.

Ръчният ми часовник показваше 3 часа и 32. Станах и се прокраднах в залата. Постелята на Тар Тар беше празна.

Отвън луната бе потопила всичко в студена бяла светлина. Бамбукът хвърляше разлюляна сянка върху пометения двор. Тар Тар бе застанал пред бараката, размахваше брадва и нанасяше яростни удари върху поредния пън. В един миг острието се забиваше в дървото, той се разкрачваше, вдигаше брадвата високо над глава и я стоварваше ведно с пъна върху втори, още по-голям пън, така разсичаше дървото на две.

Наметнах си яке и излязох.

Пред очите ми се разкри странна гледка: монах, бос, в червено-кафява дреха, която бе запретнал над коленете си, цепеше дърва. Тар Тар бе дотолкова потънал в работата си, че не забеляза идването ми. Вляво и вдясно от него лежаха големи камари цепеници.

— Какво правиш?

— Цепя дърва — отговори той, без да се обърне.

— Виждам. Знаеш ли колко е часът?

— Не. Важно ли е?

— Защо не го правиш денем?

Брадвата се стовари върху следващия пън с такава сила, че земята под мен потрепери.

Изплаших се от вида на Тар Тар. По челото му беше избила пот, която се стичаше по страните и тила му. Красивите му очи се бяха смалили и стеснили, пълните устни бяха стиснати, дишаше тежко. На бледата лунна светлина изглеждаше по-стар. По-изтощен отколкото през деня. По-самотен.

— Сънувах кошмар. Случва се понякога. Цепенето на дърва помага.

— Срещу какво?

— Срещу кошмари. Зли духове. Спомени — изсумтя той.

— Какви спомени?

Тар Тар замръзна с брадвата над глава и ме погледна за пръв път.

— Едва ли искаш да узнаеш.

— А ако искам?

Той се поколеба, обърна се и пак удари с все сила дървото.

— А ако искам? — извиках. Силно и настоятелно.

Той не реагира.

Раздаде се трясък, из въздуха се разлетяха трески. Една цепеница падна току пред нозете ми. Направих крачка към Тар Тар. И още една. Ако и следващото дърво се сцепеше така, щеше да ме нарани. Може би това бе мигът, помислих си. Може би тази лунна нощ бе моментът да му кажа какво зная. Каква е същинската причина за пътуването ми.

Замислих се за Ну Ну.

За юмруци, които се забиват в корема.

За дарове, измолващи смърт на дете.

Видях острие, което лети надолу, и си представих как се стоварва върху кокошка, стискана с детски ръце.

Тар Тар забучи брадвата с непълна сила в дървото и се обърна към мен.

— Какво искаш? — попита задъхано.

— Да говоря с теб.

— За какво?

— Кошмари. Спомени.

— Защо?

— Защото трябва да ти разкажа нещо.

Той избърса потта от лицето си, подпря се с две ръце на дръжката на брадвата и ме изгледа мълчаливо. С очи, в които миналото бе оставило следи.

— Не съм обикновена туристка.

— Знам.

— Откъде? — попитах изненадано. Дали Ю Ба все пак не му беше разказал нещо?

— Интуиция.

— А знаеш ли защо съм дошла?

— Не. Пък и не съм сигурен дали искам да узная.

— Защо?

— От години не съм сънувал толкова кошмари както през изминалите нощи.

— Смяташ, че причината е в мен?

— Да.

— Защо мислиш така?

— Защото излъчваш нещо, което ме тревожи.

— Може би не аз те тревожа толкова.

— А кой?

И тогава започнах да разказвам.

За глас, който не желаеше да ме остави на мира. И за млада жена, която внезапно и неочаквано се разбунтувала. Тъй като се противяла срещу нещо в себе си.

За майка, в чието сърце нямало достатъчно място. Ала друго си нямала.

За старица, която не запазила в тайна една ужасяваща история.

Единия можеш да задържиш.

Другия го вземаме.

Когато свърших, се отпуснах изнемощяла върху един пън. Цялото ми тяло трепереше.

Обгръщаше ни злокобна тишина. Вятърът беше стихнал, даже насекомите се бяха отдали на почивка. Чувах тежкото дишане на Тар Тар.

— Нали не ме смяташ за луда? — попитах предпазливо.

Тар Тар седна на дръвника срещу мен. Коленете ни се допираха. Поклати глава.

Видях как по страните му потекоха сълзи и хванах ръцете му. Бяха леденостудени. Станах и го прегърнах. Притиснах главата му към корема си, той се зарови в ръцете ми, в якето ми. В мен. Тихото му хлипане.

Дали трябваше да му разказвам всичко?

Представих си Ну Ну, Маунг Зайн, Ко Ги и Тар Тар и си помислих, че има семейства, в които щастието просто не е у дома си. Или пък е само мимолетен гост. Че сянката на нещастието се простира надалеч. Семейства, в които всеки дава толкова любов, колкото може, и тя въпреки това не достига. В които всеки споделя колкото му позволяват силите, ала сърцата въпреки това гладуват. Без да имат вина. Без да желаят зло. В които възникват рани, за чието излекуване не е достатъчен цял живот.

Мястото, на което започва всичко. Любовта. Копнежът по нея. Страхът от нея.

Мястото, от което никога не можем да избягаме. На което сърцата са твърде големи или твърде малки. Твърде жадни или твърде сити.

На което сме безпомощни и беззащитни както никъде другаде.

Тъй като любовта не познава справедливост. Майчината или бащината — също.

Видях пред себе си колиба от слама и сграда на Шейсет и четвърта улица в Източен Манхатън и усетих как ме завладя и разтърси тъга, сякаш тя бе ловджийско куче, а аз преследваната отдавна плячка.

С всички сили се помъчих да преглътна сълзите. Не исках да плача, ала с всяка изминала секунда, в която се борех с тях, тъгата ми нарастваше.

Не зная колко време издържахме така. Дишането на Тар Тар постепенно се успокои. Целунах го по главата. Той погледна нагоре към мен. С очи, в които миналото бе оставило своите следи и в които въпреки всичко имаше пламъче. Обхванах лицето му в шепи и го целунах по челото.

Веднъж. Втори път.

Погалих го, устата, устните му. Целунах го по страните и носа, сякаш за да прогоня с тези целувки собствената си тъга.

— Майка ми сега говори ли с теб? — прошепна той.

— Не.

— Казва ли да ме целунеш?

— Не. Не. Не.

Понякога хората се съединяват в радостта. Стават едно цяло в щастието си. Сливат се за няколко скъпоценни секунди, защото сам човек изобщо не може да понесе интензивността на мига.

А понякога хората се съединяват в тъгата. Стават едно цяло в болката си. Сливат се за няколко скъпоценни секунди, защото сам човек изобщо не може да понесе интензивността на мига.

 

 

Тар Тар и аз се бяхме скрили в бараката. Лежах в обятията му. От него се излъчваше чужд, но не и неприятен мирис. Тялото ми още трепереше. Неговото също.

Две биещи лудо сърца, които просто не можеха да се успокоят.

Въпреки хладния нощен въздух ми беше топло. Той нежно отмахна изпотените кичури от лицето ми.

Кротка усмивка.

— Кога за последен път чу гласа? — попита тихо Тар Тар.

— В Калау — отвърнах и се замислих. — Ами сега ако се обади? Искаш ли да говориш с майка си?

Той забави много отговора си.

— Не — каза накрая. — Не, не искам.

— Не сега?

— Изобщо.

— Нямаш ли въпроси към нея? — учудих се.

— Вече не.

— След всичко, което се е случило?

— Да.

— Защо?

— Минало-заминало.

— Мразиш ли майка си?

— Не.

Замислих се над отговорите му, целунах го по връхчето на носа.

— Не искаш ли поне да разбереш защо тя…

— Вече не — прекъсна ме той. — Ако ме беше попитала в лагера, щеше да е друго.

Привдигна се и се облегна на лакът.

— Тогава бях изпълнен с омраза. Бях толкова зъл, толкова жлъчен, ако можеше да оближеш сърцето ми, щеше да се отровиш. В лагера всички бяхме пленници. Даже войниците и офицерите. Всички. Освен един.

Тар Тар ме погледна изпитателно, сякаш за да провери дали следя думите му.

— Освен един?

— Бяхме пленници на омразата си — продължи той, без да реагира на въпроса ми. — Пленници на отчаянието си. На ожесточението. На тъгата. Щяхме да си останем пленници, даже да ни бяха пуснали. Който веднъж е бил в лагер, до края на живота си носи този лагер в себе си. Който веднъж е бил подложен на насилие, носи това насилие в себе си. Който веднъж е бил предаден, носи това предателство в себе си. Колко пъти съм негодувал срещу майка ми. Колко пъти съм я проклинал. Питал защо е задържала Ко Ги, а не мен. Какво съм й направил, та още като малък да заслужа нейната студенина. Исках отговори на въпроси, които нямат отговори. Вървях през джунглата и се надявах най-сетне да стъпя върху мина. Да ме разкъса на хиляда парчета. Не желаех да прекарам остатъка от живота си в тъмницата на своята ярост и ожесточение. Това беше студено, тъмно и ужасно самотно място. Смъртта бе единственият изход от този затвор. Така си мислех, докато не ме промениха. Насън често виждах брат си и майка си, застанали пред мен. Толкова близо, че усещам дъха им по кожата си. Изведнъж се обръщат и си тръгват. Ръка за ръка. Без нито една дума. Опитвам се да се затичам подире им, но не мога да помръдна. Искам да им извикам да ме почакат, но не мога да издам и звук. Те вървят по пътя, стават все по-дребни и по-дребни, за нищо друго не копнея толкова силно, колкото за това да ги последвам, но съм вцепенен. Имам чувството, че умирам, ужасно е. Тогава към мен се приближава войник и ме удря с приклад в лицето. Всеки път се будех от удара. Всичките ми мисли и чувства непрекъснато кръжаха около едни и същи въпроси: Какво бях направил, за да заслужа тази мъка? Защо бях отритнат?

Той се отпусна назад, сключи ръце зад главата си и се втренчи в тавана на бараката. Някое време го наблюдавах, нежно прокарвах пръсти по устните му.

— И това отслабна с времето? — попитах с тих глас.

— Не, не с времето.

— Как тогава?

Тар Тар замълча.

— Днес вече не си пленник, така ли? — настоях.

— Не. Или ти приличам на такъв?

— Определено не. Как се освободи?

— Реших да обичам.

— Как може да го решиш просто ей така? — попитах с нотка на съмнение.

— Не е просто ей така.

— Може ли изобщо да се реши такова нещо?

— Не, вероятно не — отговори замислено той и се обърна към мен.

Очите му сияеха както в първите дни. Преметнах крак през хълбока му и го притеглих по-близо до себе си.

— Права си. Да речем, че любовта просто дойде при мен. Един ден застана пред вратата ми и помоли да влезе. Беше бродила дълго и аз не я отпратих. Сигурен бях, че втори път няма да си направи труда.

— Какво общо има любовта с твоето пленничество?

— Само който обича и е обичан, може да прости. А само който прощава, е свободен човек. Който проявява снизхождение, вече не е пленник.