Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гласът на сърцето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Herzenstimmen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Papi(2014)
Разпознаване и корекция
aisle(2015)

Издание:

Автор: Ян-Филип Зендкер

Заглавие: Гласовете на сърцето

Преводач: Емилия Драганова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Немска

Художник: Мариана Кръстева Станкова

ISBN: 9789542612490

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2265

История

  1. —Добавяне

2.

Главната болница на Мандалей се намираше само на две пресечки от новата централна гара. Продавач на бетелови ядки ни показа пътя, аз закопчах раницата си и взех чантата от ръцете на брат си, което той за моя изненада прие без възражение.

Пред болницата се почувствах като на пазар. На множество сергии се предлагаха банани, ананаси, кокосови орехи и манго, имаше и напитки, списания и книги. Минувачи се бяха спрели да почетат на светлината от голи крушки. Сред тълпата водачи на рикши и таксита чакаха клиенти. Към мен се приближи млад мъж, носещ току-що сплетени венци от жасминови цветчета. Подаде ми един, интензивният, леко сладникав аромат мигновено нахлу в носа ми.

— Харесва ли ти ароматът на жасмин? — попита брат ми.

— Обичам го — отвърнах и потърсих банкнота, но младият мъж усмихнато махна в знак на отказ и изчезна в навалицата.

На улицата пред две пълни с народ закусвални бяха разположили дузина сгъваеми маси и пластмасови табуретки, над силните огньове къкреха ястия с къри, върху скара лежаха шишчета с месо, гъби и чушки.

Ю Ба се спря за малко и се загледа в група мъже, които играеха на нещо като дама върху собственоръчно разчертано поле и с капачки от шишета. Единият имаше татуировки по краката, ръцете, дланите, дори на врата.

— Какво му е? — прошепнах.

— Татуировките го пазят от зли духове — отвърна Ю Ба.

Дръпнах го да продължим, прекосихме двора на болницата и влязохме в голямо помещение, нещо като спешно отделение, и в първия, продължил сякаш цяла вечност, момент се замислих дали идеята да отидем с брат ми в болница е била добра.

Беше горещо и задушно, разнасяше се воня. Под тавана лениво се въртяха два вентилатора. Ярки неонови лампи осветяваха претъпканото помещение, хората се бяха свили на столовете, някъде по двама на стол, други се бяха подпрели на стената, седяха на пода или бяха постлали на плочките одеяло и легнали на него. Майки държаха кърмачетата си на ръце, едно от децата тихо плачеше. Някои ни стрелнаха с погледи, повечето обаче бяха твърде уморени, изтощени или болни, за да ни удостоят с внимание.

Брат ми очевидно се чувстваше зле, изостана от мен, облегна се на колона до входа и явно нямаше никакво намерение да прояви активност. Тръгнах да търся лекар, прескочих легнали болни, по невнимание настъпих нечий крак, човекът изстена, веднага се извиних многократно, продължих пътя си, заговорих медицинска сестра, която ме изслуша внимателно, кимна с усмивка и изчезна, без да каже нищо. Не бях сигурна дали е разбрала и дума от обясненията ми.

Минути по-късно се появи млад лекар, който ми махна да вляза в съседна стая. Ю Ба ни последва неохотно. Седна на табуретка досами вратата. Сякаш имаше малко общо с цялата работа.

— С какво мога да ви помогна? — попита докторът на изненадващо добър английски.

— Брат ми има от известно време мъчителна кашлица, която се влошава с всеки изминал ден. Като се закашля, едва си поема въздух.

Лекарят погледна скептично Ю Ба.

— Брат ви бирманец ли е, или чужденец?

— Бирманец — отговорих раздразнено. — Защо?

— Болницата ни е препълнена. Сама видяхте. — Направи кратка пауза, все едно трябваше да претегли прецизно думите си. — При спешен случай бих могъл да прегледам с предимство чужденец, но не и бирманец. Ще ви бъде ли възможно да дойдете пак след няколко дни?

— След няколко дни? — Не бях сигурна, че съм го разбрала правилно.

— Да, тази вечер, утре и вдругиден наистина е много трудно. Съжалявам — каза той с усмивка. Дори аз познах за какъв вид усмивка ставаше въпрос.

— Хайде да си вървим, Джулия — чух гласа на Ю Ба зад гърба си.

— Не — отсякох, — не можем да дойдем пак след няколко дни. Брат ми е болен. Нуждае се от помощ.

Младият лекар продължи да се усмихва, само че сега вече не бях сигурна какво се крие зад усмивката му.

— Пред вратата лежат куп болни, които се нуждаят от нашата помощ. — Направи още една кратка пауза. — Наистина съжалявам. — Джулия, моля те.

Извадих от джоба си две стодоларови банкноти и ги сложих на бюрото.

Лекарят дълго гледа парите, после погледът му зашари между мен и брат ми. На лицето му бе изписана тъжна усмивка. Зад гърба си долових дълбоката въздишка на Ю Ба.

Докторът все още се колебаеше, накрая стана, пъхна парите в джоба си и се запъти към вратата.

— Моля, последвайте ме.

Тръгнахме по коридор, също пълен с болни. Навел глава, Ю Ба се прокрадваше зад нас като сянка, без да отговаря на погледите ми. Лекарят ни отведе в помещение, където едновременно преглеждаха четирима други пациенти. Помоли брат ми да седне, да се съблече до кръста, да диша дълбоко и го преслуша. Опипа главата, тила, раменете и гърдите, погледна в гърлото и ушите му, смръщи чело. Ю Ба изтърпя всичко, без да вдигне глава.

— Имате ли болки в гърдите, когато поемате дълбоко въздух? — попита на английски.

— Не — тихо отвърна брат ми.

— Да речем, под мишниците?

— Не.

— Отделяте ли храчки, когато кашляте?

— Случва се.

— Много ли?

— Понякога повече, друг път по-малко.

— Храчките кръвенисти ли са?

Ю Ба безмълвно поклати глава.

— Сигурен ли сте? — попита лекарят и погледна мен.

Вдигнах рамене.

— Брат ви вероятно има тежък бронхит. Иска ми се да направя рентгенова снимка на белите дробове.

Рентгеновият апарат изглеждаше като реликва от британското колониално господство.

След цял час, който с Ю Ба прекарахме, седейки мълчаливо един до друг, лекарят се появи отново. С няколко листа хартия в ръката седна при нас.

— Брат ви действително има тежък бронхит. Освен това на снимката забелязахме и кръгло огнище. То би могло да причини възпалението.

— Кръгло огнище ли? — попитах уплашено.

— Нещо като окръглена сянка на белия дроб.

— Какво означава това?

— Може да означава куп неща — отвърна уклончиво той.

— Например?

— Би могло да говори за остра туберкулоза, което по различни причини смятам за малко вероятно. Възможно е да се дължи и на излекувана туберкулоза. Или пък сянката е останала от старо, вече преминало възпаление. В този случай е напълно безопасно. Или… — Той стисна устни и млъкна.

— Или?

— Или е симптом на по-сериозно заболяване.

— Какво по-сериозно заболяване?

— Има няколко варианта.

— Какви? — запитах нетърпеливо.

— В най-лошия случай — рак на белите дробове.

Усетих пробождане в стомаха. Задух.

— Има изследвания, с които да се установи дали е злокачествено заболяване — добави бързо той. — Но тук не можем да ги извършим. Дори за всичките пари на света.

Разбрах намека.

— А къде могат?

— Във вашата страна.

— И в Рангун ли не става?

— Не. Евентуално в някоя от военните болници, не съм сигурен. Но брат ви няма достъп до там. Или в семейството ви има генерал от бирманската армия?

Поклатих глава, не знаех какво да кажа. Брат ми седеше на съседния стол, убедена бях, че разбираше думите на лекаря. Опитах се да разменя поглед с него, само че той се взираше в пода.

— Какво ще правим сега? — попитах безпомощно.

— Ще чакаме.

— Какво?

Въпросите ми явно му бяха неприятни. Избягваше погледа ми, непрекъснато си тактуваше с крак, а десният му палец масажираше лявата длан, докато не изпука.

— Следващите симптоми.

— И какви биха могли да бъдат те? — запитах предпазливо.

— Ще ви дам антибиотици. Ако е само бронхит, след няколко дни ще почувства бавно подобрение.

— А ако не?

— Тогава ще се появи кръв в храчките. Вероятно по-скоро в близко, отколкото в далечно бъдеще. Болки в гърдите, болки под мишниците.

— И после?

Лекарят вдигна глава. Погледите ни се срещнаха. На лицето му нямаше и следа от усмивка.

— И после? — повторих съвсем тихо.

Той не отговори.

 

 

От болницата взехме такси, Ю Ба помоли шофьора да ни закара до най-близкия хотел. Все още бе много топло, в колата имаше климатик, който обаче не работеше. Няколко дупки на пътя ни разтресоха здравата, шофьорът само ми се усмихна в огледалото за обратно виждане. Улиците бяха пълни с хора, които се разхождаха или киснеха в уличните ресторанти.

— Извини ме — казах. — Нямах такова намерение, исках само, не знаех…

Брат ми, потънал в мисли, гледаше през прозореца, улови ръката ми, после я стисна и погали.

— За пръв път подкупих някого — рече неочаквано, сякаш на себе си.

— Никого не си подкупил — възразих.

— Подкупих. Лекаря.

— Защо ти? Аз му дадох парите.

— Все едно е.

— Защо да е все едно?

— Защото го направи за мен. Аз имах полза от цялата работа.

— Но парите и идеята бяха мои. Ти нямаш абсолютно никаква вина. Дори не те попитах.

— Трябваше да стана и да си тръгна.

— Ю Ба!

Не знаех какво да кажа.

— Не, не! Не ти попречих и затова нося същата отговорност като теб — рече замислено той. — Отговорни сме не само за действията, а и за бездействието си.

— Аз… съжалявам. Не исках да ти създавам проблеми. Просто исках да ти помогна.

— Знам.

Стисна още веднъж ръката ми.

Извадих таблетките от джоба си.

— Трябва да вземаш по една сутрин и вечер.

Той хвърли поглед на кутийката, поклати глава и ми я върна.

— Това е антибиотик. Ако имаш бронхит, ще ти помогне.

— Не пия таблетки.

— Защо?

Държеше се като опърничаво дете.

— Защото повечето ни лекарства идват от Китай и са фалшиви. Съставът им не отговаря на написаното върху етикета. Не вредят, но и и не помагат.

Невярващо се вгледах в опаковката с бирмански и китайски писмени знаци.

— Но нали лекарят ни ги даде. Не мога да си представя, искам да кажа, той няма да…

— Какво друго да ни даде? Други лекарства няма. В болницата в Калау пациенти умират от такива таблетки.

Таксито спря пред западнала постройка, над чийто вход трептеше червена неонова табелка. Над нея в пролуките на фасадата бяха поникнали растения. Прозорците на долните етажи бяха тъмни и зарешетени, пред вратата имаше воняща купчина боклук.

Хвърлих отчаян поглед на брат ми.

— Дали наблизо няма друг хотел?

И той измери входа със скептичен поглед, размени две-три изречения с шофьора, който кимна и потегли.

Минута по-късно свихме в алеята пред модерен пететажен хотел. Към колата притича пиколо, учтиво отвори вратата, втори пое от ръцете ми чантата и раницата, други двама в един глас ни поздравиха с добре дошли и задържаха тежката стъклена врата, докато влезем. Голямото фоайе беше студено и пусто. В центъра бе разположено коледно дърво, чиито изкуствени свещи и червени топки се отразяваха в лъснатия до блясък под. Неколцина служители ни се поклониха, портиерът ни поздрави още веднъж и ме придружи до рецепцията. Минахме покрай разкошен аранжимент от цветя. Млада жена ми подаде влажна кърпичка и червеникавожълто питие за добре дошла. Помолих за две тихи единични съседни стаи, за непушачи, по възможност далече от асансьора, поръчах събуждане в шест часа сутринта и сложих кредитната си карта на плота.

Едва сега забелязах, че Ю Ба не ме е последвал. Стоеше като изгубен до коледното дърво, играеше си с възела на лонджито, вперил очи във вратата, сякаш всеки миг се канеше да си тръгне. Махнах му да дойде при мен, но той не помръдна.

Взех багажа от стъписания пиколо и отидох при Ю Ба.

— Какво има?

— Мога да спя и другаде, наблизо има…

— И дума да не става — прекъснах го. — Имаме две единични стаи. Ще ни събудят утре в шест, ще закусим и ще вземем първия влак за Хсипау.

Той кимна и ме последва до асансьора, вече повикан от хотелски служител. Мълчешком се качихме на петия етаж, минахме по дълъг коридор и се разделихме пред стаите си.

— Имаш ли нужда от още нещо?

Той поклати уморено глава.

— Мога ли да направя още нещо за теб?

— Не, благодаря.

— Е, тогава лека нощ.

— И на теб.

В стаята ми беше ледник. Потреперих от студ и изключих климатика, после се огледах наоколо. Широко легло с чисто спално бельо. Минибар. Бюро, хартия за писма, два телефона, изходи за LAN, цветен телевизор, аранжирани цветя. Фруктиера със свежи плодове. Всичко ми изглеждаше стряскащо познато. Колко пъти бях нощувала в подобни стаи по време на командировки? Далас. Маями. Чикаго. Хюстън. Сан Диего. Хотелските стаи, офисите и заседателните зали, в които работех, навсякъде си приличаха. Това бе анонимен, заменяем свят. Хармоничен, стерилен, без мирис, без сетивност. Свят, в който умеех да се движа безпроблемно. В който досега не се бях чувствала нито добре, нито недобре. В който, честно казано, не чувствах абсолютно нищо. В който функционирах. Водех преговори. Изпълнявах задачи. Тази стая бе припомняне за него и изведнъж странно защо се почувствах чужда на всичко тук. Не на място. Сякаш след дълго време пак гостувах на добри приятели от миналото, за да установя, че вече нищо не ме свързва с тях.

Грохнала от умора, се отпуснах в креслото, вдигнах крака на масичката и зачаках, без да зная какво. Всъщност бях очаквала с радост топлия душ и мекото легло, само че бях твърде изтощена, за да се съблека. Не зная колко седях така. По някое време чух кашлицата на Ю Ба. Тъй като пристъпът не отминаваше, реших да видя как е. Вратата му беше притворена. В антрето бяха износените му джапанки. Беше взел одеялото от леглото, беше го сгънал и сложил на пода; чантата с втората риза и лонджито му служеше за възглавница. Спеше обърнат на една страна, свил крака почти до гърдите си, кашлицата или не го беше събудила, или бе заспал веднага след пристъпа. Тихо затворих вратата, седнах на леглото и се загледах в брат си.

Слабите крака, осеяните с белези ходила. Гръдният му кош се надигаше и спускаше в равномерния ритъм? Спящ човек. Както лежеше на пода, изглеждаше по-стар и още по-мършав. Нуждаеш се от помощ. От закрила.

Замислих се за десетте години, които разделяха двете ми идвания и в които не се бяхме виждали. Как не бях усетила колко ми липсва? Внезапно разбрах защо така й не ми бе гостувал в Ню Йорк. Със своето лонджи и джапанки не се вписваше в тамошния живот, както и не можех да си го представя да върви по улиците на Манхатън, обут в джинси и обувки. Защо го заведох в болница против волята му? Защо подкупих лекаря, без да го попитам? Исках да помогна. Страхувах се за него. От къде на къде си бях въобразила, че зная по-добре кое е правилно за него?

Сетих се за една фраза на татко, която не разбирах като малка: „в ада на доброжелателството“. Така наричаше благотворителните балове, в чиято организация се включваше майка ми. „Ад“ и „доброжелателство“ бяха за мен понятия, които заедно нямаха място в едно и също изречение. Намираха се в неразрешимо противоречие. Едва по-късно проумях колко сполучлива бе неговата формулировка. Колко трудно бе да се браниш от доброжелателството. Да се спасиш напълно, и бездруго не беше възможно. Тъй като сянката на гузната съвест бе твърде дълга. Забележката на татко би могла да бъде и на Ейми. Къде ли беше тя? От заминаването си преди десет дни не се бяхме чували, от години не беше минавало толкова време, без да си поговорим. Какво ли щеше да каже, ако ме видеше седнала на това легло? За историите, които сме чули?

„Питам се дали евентуално има някаква полза от този глас?“

Да, Ейми, има. Даже голяма.

Липсваха ми нейните изречения, започващи с „питам се“.

Питам се дали има смисъл да мъкнеш брат си в болница, в която не могат да го лекуват?

Питам се какво си въобразяваш, като подлагаш на изкушение един честен лекар?

Питам се дали доброжелателството може изобщо да бъде извинение за нещо?

Защо чисто и просто да не й се обадя? В Ню Йорк сигурно беше ранен следобед. Да чуя гласа й, няколко изречения, с чиято помощ да преодолея страха за брат си — повече не исках. Отидох до бюрото, вдигнах слушалката. 001212–2541973, един от малкото номера, които все още знаех наизуст. Поколебах се. Мисълта, че трябва да набера само няколко цифри и веднага ще се свържа с Ривингтън стрийт в Манхатън, беше абсурдна. Сякаш моят свят и този тук бяха само на няколко клавиша разстояние.

Де да беше толкова просто.

Ю Ба се разхърка и закашля, клекнах до него и сложих ръка на рамото му. По някое време станах и се върнах в стаята си, взех завивката си и се изтегнах на неговото легло. Не бях сигурна кое надделяваше: чувството, че не мога да го оставя сам, след като е толкова болен, или копнежът по неговата близост.