Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (36)

1.

Брат ми беше заспал до мен. Отметнал леко глава назад, полуотворил уста, при всяко издишване тихо изхриптяваше. Взех кърпа и избърсах потта от лицето си. Внимателно сложих ръка на челото му, за да проверя дали има температура. Беше много топло, преди да заспи, пак се беше разкашлял здравата, което ме притесни. И в Тхази отказа да отидем на лекар, заяви, че кашлицата била алергична реакция, която скоро щяла да отмине. Така ставало всяка година по това време, нямало основание за тревога. Не повярвах на нито една от думите му.

И ето че седяхме във влака за Мандалей. Вагоните се клатеха и тракаха, за четене не можех и да помисля. Нахлуващият през отворените прозорци ветрец ни разхлаждаше, но беше прекалено топло, за да ни освежи както трябва. Миришеше на ядене, пот и неприятния дезодорант, с който току се пръскаше китаецът пред нас.

Ю Ба по някакъв начин бе успял да ни издейства билети за „по-горна класа“, седяхме в две широки кресла с подвижни подпори за краката и облегалки, които въпреки това бяха ужасно неудобни. Усещах всяка пружина, но не исках да се оплаквам: повечето пътници в задните вагони спяха на дървени седалки между щайги и кашони с плодове, зеленчуци и кокошки или на пода. В сравнение с пикапа това тук си беше чиста проба лукс.

По пътеката непрекъснато сновяха мъже и жени с кофи и кошници, предлагаха всевъзможни неща за продан: варени яйца, фъстъци, оризови сладкиши, банани, манго, бетелови ядки, малки пластмасови опаковки, пълни с кафява течност. Собственоръчно свити пурети, цигари. Един от търговците тикна под носа ми купа с пържени кокоши крака, които плуваха в мазен сос и привличаха десетки мухи. Поклатих глава погнусена.

Навън слънцето бавно залязваше. Влакът намали ход и мина през населено място. Край релсите две момчета бутаха пред себе си воден бивол, зад тях една жена крепеше на главата си кула от половин дузина глинени стомни. В някои дворове горяха огньове, голи дечица се плацикаха в езерце.

Сетих се за Маунг Тун. Тар Тар не е загинал. Жив е.

Трябваше ми секунда, докато осмисля напълно двете изречения. С брат ми нито за миг не бяхме допуснали тази възможност. Изхождахме от мисълта, че сме по следите на мъртвец. Ну Ну беше смятала сина си за мъртъв. Както и Кин Кин, и Ко Ги.

От бунтовниците Маунг Тун не научил нищо за местонахождението на Тар Тар и Ко Бо Бо. Оставили двамата на спокойствие. По някое време едрият мъж се изправил, взел на ръце отпуснатото тяло, което лежало до него, и тръгнал надолу по брега.

Години по-късно Маунг Тун чул от мнозина шофьори на камиони историята на монах, който живеел в стар манастир близо до Хсипау. Изключителен човек, който се грижел за децата, на дясната ръка му липсвал един пръст, под брадичката имал родилно петно, лявата мишница била загрозена от голям белег. Последица от одраскване с куршум. Говорело се, че години наред бил живял в джунглата като войник и му се носела славата на неустрашим воин.

По-късно двама шофьори на автобуси потвърдили историята.

Маунг Тун беше сигурен, че става дума за Тар Тар. Също и Ю Ба. Аз останах скептична.

Сега пътувахме за Мандалей, щяхме да пренощуваме там и утре да продължим за Хсипау.

Влакът спря с тласък, брат ми се събуди. Озърна се, облиза сухите си устни, дадох му моята вода. Той отпи няколко пъти по малко и размени три-четири изречения със съседа си от другата страна на пътеката.

— След два часа сме в Мандалей — каза, обърнат към мен. — Гладна ли си?

Кимнах.

— И аз. Да хапнем нещо, а?

— Във влака ли?

— Има вагон-ресторант.

Хвърлих скептичен поглед на мръсната тапицерия на креслото си, лепкавия под.

— Не зная дали идеята е добра.

— Ще хапнем само малко пържен ориз и ще пийнем кафе, водата е преварена. Не се тревожи.

Ю Ба стана, последвах го неохотно.

Влакът се клатеше здравата, залитах и на два пъти си ударих главата.

Във вагон-ресторанта имаше само две свободни места, брат ми се насочи право към тях и седна. Аз застанах нерешително на входа. На съседната маса се хранеха група войници. Видях черните, лъснати до блясък ботуши. Кървавочервените им зъби.

Ю Ба ми даде знак с очи да седна при него. Поколебах се. Моята нерешителност привлече вниманието им. Любопитни погледи, секнали разговори.

Да се върна, беше вече късно, не исках да оставя брат си сам и тръгнах към него.

— Нищо няма да ни направят — рече полугласно той. — Дори не разбират какво си говорим.

Войниците ни хвърляха заинтригувани погледи, Ю Ба отговаряше с усмивка, на която те отвръщаха също с усмивка. Аз гледах през прозореца.

Когато келнерът дойде, Ю Ба поръча нес кафе и ориз с пилешко и зеленчуци. Видях как в кухнята неколцина мъже с мръсни, пропити с пот тениски се суетяха около открит огън, с черпаци сипваха нещо от едно каче.

— Може ли да те попитам нещо?

— Всичко — отвърна той и ми намигна.

— Защо хората тук се смеят дори когато може би не им е до смях?

Той леко наклони глава настрани, с изражение на лицето, подсказващо, че отдавна чака този въпрос.

— Защото у нас смехът има друго значение. Ние се смеем, когато нещо ни е неприятно. Смеем се, когато се страхуваме. Смеем се, когато се гневим.

— Това е вид маска?

— Би могло да се нарече така. Ако се вгледаш по-внимателно, бързо ще разпознаеш какво се крие зад смеха, за какъв вид смях става въпрос.

Келнерът донесе две чаши гореща вода и пакетчета нес кафе. Малко след това дойде оризът. Изглеждаше по-апетитно, отколкото очаквах. Ю Ба лакомо лапна първата лъжица ориз, опари си езика и се засмя на себе си.

— Как може човек на моята възраст да е такъв гладник?

Оризът бе добре овкусен, поръсен с пресен кориандър и други подправки. Да си оближеш пръстите.

— Мислиш ли, че ще открием Тар Тар? — попитах, след като също си опарих езика.

Той кимна.

— Може този монах без един пръст да е друг човек.

— Може.

— Или Тар Тар междувременно да е починал. Историята с шофьорите на камиони е от няколко години.

— Не е изключено.

— Въпреки това мислиш, че ще го открием?

Той кимна решително.

— Защо?

— Интуиция.

— Възможно е да те лъже.

Той поклати глава.

— Винаги трябва да й се доверяваш.

Напуши ме смях.

— По-добре — не. Моята не е толкова надеждна. По-често ми изневерява.

— Не мисля. Интуицията е неподкупната памет на нашия опит. Просто трябва да се вслушваме по-внимателно в онова, което ни казва. — С усмивка добави: — Понякога говори малко неясно. Или казва неща, които не ни е приятно да чуем. Това обаче не ги прави неверни.

Замислено ядях ориза си.

Ю Ба приключи с вечерята много преди мен и си поръча второ кафе. Изглеждаше уморен, по-мършав от обикновено, лицето му сякаш бе отслабнало още повече през последните дни.

Първо реших, че се е задавил с кафето. Станах и го потупах между плешките, той ми махна да престана. Още един пристъп на силна кашлица, едва си поемаше дъх, почервеня, хвана се за масата. Даже войниците погледнаха загрижено към нас. Изплаших се и го улових за ръката, погалих го по гърба. След като всичко премина, Ю Ба ми се видя още по-изтощен.

— Веднага щом пристигнем в Мандалей, отиваме в болница — отсякох.

— Не е толкова зле — помъчи се да ме успокои той.

— Ю Ба, престани — отвърнах ядосано. — Откакто съм тук, нещата все повече се влошават. Това не е алергична реакция.

— Напротив — възрази ми неуверено той.

— Срещу какво?

— Това не знам.

— Трябва да те прегледат.

— И дори да открият нещо, какво от това?

— Ще те лекуват.

— Не могат да ме лекуват, вече ти казах. Тогава за какво ми е диагноза?

— Ако открият нещо и не могат да те лекуват, утре вземаме първия самолет за Банкок — заявих решително. — Там има първокласни болници.

Той се усмихна.

— Джулия, скъпа, та аз даже нямам международен паспорт.

— Тогава ще ти извадим — рекох, безразлична към възраженията му.

— Много мило от твоя страна. За целта трябва да отидем в Рангун, обработката на заявлението за международен паспорт у нас продължава месеци, понякога години, а и не съм сигурен дали изобщо ще ми дадат паспорт.

— Месеци? За международен паспорт? Не мога да си го представя. Сто на сто има експресна поръчка за спешни случаи.

— Възможно е. Но не и за хора като мен.

— Какво значи „хора като мен“?

— Хора без връзки с военните.

— Все ще намерим решение. Първо обаче трябва да те прегледат.

— Не знам…

— Ю Ба! В Мандалей веднага се качваме на такси и отиваме в най-добрата болница. Преди това кракът ми няма да стъпи в хотела и няма да се кача на влака за Хсипау или закъдето и да било.

— Но ние трябва…

— Говоря ти съвсем сериозно. Не мърдам от гарата.

Решимостта ми явно го впечатли. Въздъхна дълбоко и се загледа във вечерния пейзаж. Навън улиците ставаха по-широки, по тях се виждаха все повече хора, сградите и светлините се увеличаваха. Наближавахме Мандалей.

— А ти защо нямаш международен паспорт? — поинтересувах се.

— За какво ми е международен паспорт? — отвърна с въпрос той.

— За да ми дойдеш на гости например.

— Тук имаш право.

— Ще си извадиш ли, като се върнем?

— Ще видим.

Усетих разочарование.

— Не ти ли се иска да дойдеш при мен в Ню Йорк?

— Разбира се. — След дълга пауза, додаде: — Но пътуването е дълго, уморително.

Когато пак седнахме на местата си, Ю Ба задряма за малко. Гледах го и сърцето ми преливаше от нежност.

Останали ми бяха само малцина толкова близки и доверени хора. Той бе лишен от всякаква злоба, всякаква пресметливост. Какво щях да правя, ако зад кашлицата му се криеше нещо наистина сериозно? Обзе ме разяждащ страх за него, мисълта, че може да го загубя, беше непоносима.