Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (32)

19.

Кин Кин бе спряла да разказва още преди малко. Сега се умълча и Ю Ба. Беше говорил тихо, все по-тихо, докато не прошепна последните изречения и гласът му не секна.

Наблюдавах Кин Кин с крайчеца на окото си. Бръчките по бузите и челото й бяха станали още по-дълбоки, тъмните очи се бяха свили до размера на копченца. На врата й забелязах необичайно издута артерия, в която буйно пулсираше кръв.

Брат ми клечеше до мен, превит одве, с наведена глава. Стрелна ме с поглед, очите му бяха насълзени. Имах чувството, че всеки миг ще експлодирам. През изминалите часове у мен се бе нагнетило напрежение, на което едва издържах. Колко време слушахме разказа й? Три часа? Четири? Навън беше още светло. В съседния двор кудкудякаха кокошки, някъде лаеше куче.

Миришеше на угаснал огън. Кин Кин доля студен чай, стана, донесе чиния с печени динени семки, оризов сладкиш и пакет бисквити. Отвори фолиото и ми ги подаде, като ме погледна с толкова отчаяни очи, че дори не успях да промълвя: „Не, благодаря“.

Какво беше станало с Ну Ну? Беше ли намерила начин да спаси двамата си сина? Не, не беше възможно да…! Как бе преживяла този кошмар? Въпреки че нищо не ме интересуваше така, както да получа отговори на тези въпроси, не посмях да попитам. Чаках Ю Ба или Кин Кин да кажат нещо. Изминаха минути.

Трябваше да изляза. Теснотата на къщурката ми се стори непоносима. Страданието и скръбта, които живееха в нея. Бездните, които бяха тук, у дома си.

Виждах пред себе си Ну Ну. Образът й за пръв път се появи пред очите ми. Слабичкото й треперещо тяло под това на лейтенанта. Червеният сок от бетелови ядки по лицето й. Страхът за живота на синовете й.

Единия можеш да задържиш.

Другия го вземаме.

Призля ми. Вдишах и издишах дълбоко, за да не повърна. Имах чувството, че въздухът не ми стига, усещах пробождащи болки в гърдите.

Бавно се опитах да стана и едва не паднах върху брат си. Краката ми бяха изтръпнали и не ме държаха.

— Трябва да изляза на двора — прошепнах.

Той се изкашля и ми кимна.

— Изчакай ме там.

Изпълзях на четири крака на верандата, разкърших се, поседях няколко минути, докато изчезне мравучкането в краката ми, слязох по стълбите и клекнах в сянката на къщурката. Какво бяха сторили на Ну Ну? Какво решение беше взела? Усетих как по бузите ми потекоха сълзи.

Над главата си дочух шепота на Ю Ба и Кин Кин. Острата му кашлица сегиз-тогиз прекъсваше разказа. По тона й познах, че страданието далече не бе приключило.

По някое време брат ми слезе по стълбите. Държеше се за перилата, имах чувството, че целият трепери. С кимване ми даде знак да го последвам.

Мълчаливо се спуснахме по пътеката, която бе толкова тясна, че трябваше да вървим един след друг. В далечината видях стълбове от дим, които се издигаха в небето. Беше късен следобед, срещу нас вървяха групи от селяни, които се връщаха от нивите си. Поздравяваха ни приветливо.

Зад тях момче яздеше воден бивол. Усмихна ми се, показа белите си зъби. Кимнах му.

На улицата при баняновото дърво свихме надясно, малко след това някакъв военен джип ни задмина, закова с вой на спирачки и на заден ход спря до нас.

Коленете ми омекнаха. Какво искаха от мен и брат ми? Дали ни бяха проследили, без да забележим? Бяхме ли изложени на опасност? Щеше ли гласът в крайна сметка да се окаже прав?

Те ще дойдат да те вземат. Никой не може да те защити от тях.

В джипа имаше четирима войници. Любопитни погледи. Червени зъби. Зелени униформи, черни, лъснати до блясък ботуши.

Беше ме предупредила. Като дойдат, не ги гледай в лицето. Не гледай ботушите им. Те притежават магически сили. В тях се отразява цялата жестокост, цялата злост, на която сме способни.

Кървавочервена слюнка, която капе върху едно лице.

Войниците попитаха нещо брат ми и ме посочиха. Той се засмя престорено. Те се засмяха в отговор. Не можех да понеса вида им и се извърнах.

Разговорът бе кратък, прекъснат от смях и учудени погледи, после продължиха пътя си.

— Какво искаха? — попитах задъхано, щом джипът изчезна от погледа ми.

— Да разберат коя си и къде отиваме — отговори той с напрегнат глас.

— Защо?

— Просто така. — Ю Ба се поколеба за миг-два. — Тук няма толкова много западни туристи, които се разхождат с местни хора. Беше им любопитно.

— Какво им каза?

— Истината. Че си ми сестра и се прибираме у дома. Предложиха да ни откарат. Казаха, че сто на сто не си свикнала да вървиш през хълмиста местност. Благодарих, но отказах.

— И това беше всичко? — удивих се.

— Да — заяви той с една идея по-бързо, което не му беше присъщо.

Отново не бях сигурна, че ми каза истината.

Когато стигнахме до чайната, брат ми изведнъж спря и се закашля толкова силно, че едва си поемаше дъх.

— Трябва да отидем на лекар — казах уплашено.

Той вдигна ръце и махна в знак на отказ, без да издаде нито звук.

— Ю Ба! Тук все ще има някакъв лекар, който може да те прегледа. Трябва да се направи рентгенова снимка на белите ти дробове.

— Няма такъв. Освен това кашлицата не е толкова опасна и скоро ще мине, повярвай ми. Или имаш желание да посетим военната болница?

Замълчах.

— Гладна ли си? — попита той.

Поклатих глава.

— Не бих казала.

— Ще имаш ли нещо против да хапна набързо една супа с макарони?

— Разбира се, че не.

В чайната имаше само неколцина посетители, настанихме се на странична маса.

Келнерката дотътри нозе към нас. Ю Ба поръча две чаши бирмански чай и една супа.

Чаках да ми съобщи какво още му е споделила Кин Кин, но брат ми не казваше нищо, а аз не смеех да попитам.

Келнерката донесе чая и супата, той се наведе ниско над чинията и започна да се храни.

Аз бърках чая си.

— Ю Ба?

Той ме погледна.

— Какво е направила Ну Ну?

Продължи да сърба супата си.

— След като лейтенантът се върнал при войниците си ли?

Кимнах.

— Решила да се самоубие. Но тогава военните щели да вземат и двамата й сина. Дали й възможност да спаси живота на единия. Имала ли право да я остави неизползвана, защото й липсвали сили или кураж да вземе решение?

Погледна ме въпросително, направи кратка пауза, без да очаква отговор, и продължи:

— Не. Още същата нощ отишла в лагера на пленниците и измъкнала единия.

— Кого?

— Ко Ги.

Затворих очи, зави ми се свят. Улових се с две ръце здраво за масата.

— Казала си, че макар и по-голям на години, той бил по-малкият и по-слабият от двамата. Не би имал никакъв шанс при войниците. Надали щял да им върши работа и набързо щели да го пратят на смърт. Тар Тар бил по-едър и по-силен. Ако някой изобщо щял да оцелее, това бил той. Нямала избор. Трябвало да задържи Ко Ги. Така повтаряла на сестра си, понякога по три пъти на ден. До сутринта преди смъртта си. „Нямах избор. Трябваше да задържа Ко Ги.“

— А Тар Тар? — прошепнах.

— Него войниците отвели на другата сутрин.

Потърсих думи, но нямаше фрази, които биха описали какво изпитвах.

Допрях устни до чашата с чай. Ю Ба пресуши своята с голяма глътка. Ръката му трепереше.

— Това… това е убийствено за една майка — рекох най-накрая.

— Да, това е убийствено за една майка — повтори тихо той.

— Тя защо…? Искам да кажа, не би ли…? — Не довърших изреченията. Та откъде да зная какво би могла да направи? Помъчих се да си представя случилото се онази нощ. Как са се разделили двамата. Как Ко Ги е взел вързопа си и е оставил брат си в лагера. Какво ли е мислел и чувствал Тар Тар? Момче с парче кора на врата. Какво ли е станало с него?

— Мислиш ли, че е оцелял?

— В годините след това майка му ходила при всевъзможни астролози и гадатели. Един твърдял, че Тар Тар е преминал на страната на бунтовниците. Друг казал, че е останал жив и сега обикалял страната като странстващ монах. Трети пък заявил: звездите му показали категорично, че младежът избягал в Тайланд и там се оженил за богаташка. Всички били единодушни, че скоро щял да се обади на майка си. В един момент Ну Ну загубила надежда.

— Може да е станал войник и да е още жив…

— Тогава със сигурност все някога би се обадил на майка си и брат си, нали? Скоро ще станат двайсет години от принудителното му отвеждане, а тя така и не чула нищо за него. Освен това армията има достатъчно войници и използва тези младежи предимно като търсачи на мини.

— Търсачи на мини?

Не разбрах какво имаше предвид брат ми и го погледнах въпросително.

— Да. При нас от десетилетия се води гражданска война. Не навсякъде, както виждаш, но в доста провинции етнически малцинства се бият в джунглата за своята независимост. Повечето области са планински, няма шосета, нито дори пътища, по които армията да пътува със своите камиони и джипове. Ето защо се нуждаят от мъже, които да мъкнат провизии, боеприпаси и оръжие. Кин Кин загатна за това, но не каза цялата истина. Бунтовниците често минират терена. Тогава войниците пращат носачите напред и ги следват на определено разстояние.

— Защо те самите не си служат с минотърсачите?

Ю Ба поклати глава и каза толкова тихо, че едва го разбрах:

— Те нямат минотърсачи.

— Тогава как носачите намират мините?

Той се наведе към мен през масата.

— Като стъпват върху тях.

Минаха няколко секунди, докато проумея думите му.

— Искаш да кажеш, че армията ги използва като… — Не довърших изречението. — Откъде… откъде знаеш?

— Сегиз-тогиз се връща някой, който е останал жив. Облегнах се назад, погледът ми обходи чайната, сякаш тук можех да намеря потвърждение за зверствата, за които току-що научих. В другия край трима мъже разговаряха оживено. Единият от време на време плюеше в тревата червения сок от бетелови ядки. Всеки път трепвах. До тях седеше млада двойка, шепнеща, плахо влюбена. Потънала в мисли, келнерката метеше пода между празните маси. Под олтара с блестящата в златисто статуетка на Буда и цветята, обронила глава на масата, спеше готвачката. Дали знаеха това, което знаех? Вероятно.

Може би дори имаха брат, девер, племенник, чичо, който бе принуден да търси мини в джунглата. Който бе намерил някоя.

Или някой от техните братя, девери, племенници или чичовци носеше черни, лъснати до блясък ботуши?

Изведнъж осъзнах колко малко знаех за родината на татко. Колко ми беше чужда. Колко малко можех да прочета по усмихнатите лица на хората.

— За какво мислиш? — поинтересува се Ю Ба.

— За това колко малко зная за тази страна.

— Грешиш — възрази той. — Знаеш всичко каквото трябва да знаеш.

— Какво имаш предвид? — изненадах се.

— По-късно.

И издаде с устните си специфичен звук, нещо като продължителна въздушна целувка, келнерката мигом погледна към нас. Брат ми пъхна банкнота от хиляда кията под една от чашите и стана.

Беше се стъмнило. Мълчаливо се спуснахме по улицата. Пред една от чайните имаше голям телевизор, предаваха футболен мач, пред екрана седяха две дузини запалянковци. Неволно се замислих за Ну Ну и синовете й.

— Ю Ба?

Надявах се по гласа му да позная дали е готов да продължи разказа си.

— Какво искаш да знаеш?

— Какво са правили Ну Ну и Ко Ги без Тар Тар?

— Опитвали се да оцелеят заедно. Не успели.

— И Ко Ги ли е мъртъв?

— Не, но двамата, които петнайсет години били неразделни, внезапно започнали да се карат. Странно, нали? Послушният Ко Ги занемарил задълженията си. Отказвал да ходи на полето с майка си, вместо това предпочитал да посещава храмови празници в други села и винаги се връщал пиян.

Според Кин Кин така и не преодолял шока, виждайки на какво е способна майка му. Отчуждил се, ужасявал се от нея. В пияно състояние често казвал, че Тар Тар го преследва. Седял заедно с него до огнището. Бил там, когато ходели на пазара, когато готвели и се хранели. Ставал все по-мълчалив и накрая взел да съжалява, задето Ну Ну спасила него, а не брат му. След три години по-голямата част от полето наново буренясала, къщата се порутила, а Ко Ги решил да потърси работа в най-близкия град.

Бяхме стигнали до къщата на Ю Ба. Той донесе вода от двора, запали свещи и попита дали искам чай.

Благодарих, но отказах и се тръшнах на канапето под маслената цапаница, изобразяваща Лондонската кула. Той се отпусна във фотьойла и продължи разказа си:

— Скоро след това Ко Ги заминал за столицата и си намерил работа като моряк на товарен кораб. Там печелел добре и периодично пращал пари на майка си. Не много, но достатъчно за живеене. По някое време Ну Ну се преместила при по-малката си сестра, която нямала деца и чийто мъж починал рано. Преди няколко години двете дойдоха в Калау, защото тук не познаваха никого и не свързваха градчето с никакви спомени. Беше сломена от мъка жена.

В деня, в който сестра й умряла, двете с Кин Кин вървели към пазара. Срещнали млад мъж и Ну Ну си въобразила, че е Тар Тар. Така се развълнувала, че сърцето й спряло да бие. Нали ти разказах за това в писмото си?

Кимнах.

— Кин Кин сподели, че Ну Ну от години била много зле със здравето. Започнала да си фантазира разни неща, паметта й изневерявала, често излизала на разходка и не намирала пътя за дома си. Щом видела войници или дори само джип, се вцепенявала от страх. Не понасяла вида на черни ботуши. Нощем се събуждала, крещяла и сестра й едва успявала да я успокои. Цялото й тяло било покрито с червени пъпки. Ядяла много малко, сякаш била решила да умре от глад. Сърцето й било слабо. Измъчен дух. Смъртта й не била изненадваща. Само обстоятелствата били необичайни.

— А Ко Ги? Защо не се е върнал да се погрижи за нея?

— За последен път се обадил от Австралия и пратил пари. Уж се бил установил там. Това било преди пет години. Оттогава мълчал. Но може би писмата му просто са се загубили или са били задържани.

Очите на брат ми се затваряха, аз също се чувствах много уморена.

— Искаш ли да послушаш музика, преди да заспиш?

— Не, по-добре не.

Умълчахме се. За пръв път тишината помежду ни ми подейства благотворно.

— Мислиш ли, че гласът в мен няма да се обади повече?

— Това не знам.

— Естествено, че не знаеш. Но как смяташ?

— Ще видим — отговори уклончиво той. — Каза ли ти нещо, докато Кин Кин говореше?

— Не.

— Това е добър знак, нали?

Свих безпомощно рамене.

— Вероятно.

Той с усилие сдържа прозявката си.

— Ужасно съм уморен, извини ме. Но денят доста ме натовари.

— И мен.

— Имаш ли нужда от още нещо за през нощта?

— Не.

Той стана, дойде при мен, нежно взе главата ми в ръцете си и ме целуна по челото.

— Лека нощ.

— И на теб.

— Събуди ме, ако сънуваш нещо лошо.