Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (31)

18.

Срещнаха се вечерта при кладенеца. В опустяло село, в което майки и бащи се бояха за синовете си. В което страхът се беше загнездил в дърветата, правеше гримаси и хвърляше противната си сянка.

В което сърцата се вкаменяваха.

Улиците и пътеките бяха безлюдни. Никой не смееше да излезе от дома си. Даже животните се бяха изпокрили. Прасетата лежаха тихо и кротко в калта, кокошките бяха изчезнали безшумно зад бараки, камари с дърва или в храсталаците. Плъхове и змии бяха подирили убежище в нужниците.

Навсякъде цареше зловонна тишина.

Дори пламъчетата на свещите, които иначе всяка вечер осветяваха къщи и дворове, бяха угаснали от страх.

Само луната не се боеше. Плуваше голяма и кръгла по безоблачното небе и осветяваше нощта.

Комендантът чакаше под смокиново дърво, пушеше цигара и я наблюдаваше. Ну Ну беше вдигнала дългите си черни коси и крепеше върху главата си стомна. Облякла бе най-красивото си лонджи и една от двете си блузи. Беше се измила. Не искаше да оставя нищо на случайността. Вече нямаше желаното тяло на млада жена. Но все още не и на стара.

Трябваше да положи усилия.

Бяха се уговорили, без думи. Няколко погледа при идването на войниците, няколко жеста бяха достатъчни. Всеки знаеше какво иска другият.

Също и сега не разговаряха. Ну Ну свали стомната и с бавни движения започна да черпи вода от кладенеца. Комендантът я гледаше. Тя усещаше погледа му върху тялото си. Усещаше как я преценяваше. Издължената шия, мускулестите ръце. Как очите му се плъзнаха изпитателно надолу, опипаха очертанията на гърдите й под плата на блузата. Добре оформения закръглен задник, който така бе възбуждал и мъжа й.

Тя чакаше. Той не помръдваше.

Когато понечи да вдигне стомната, пристъпи към нея.

— Къде?

Дори не сметна за нужно да шепне.

Леко кимване му показа посоката. Тя взе тежката стомна и тръгна първа. Минаха покрай пустия й дом, в който допреди няколко часа щяха да я чакат синовете й.

Къщурката бе в края на селото, веднага зад нея започваха полята. От години беше необитаема. Старият Аунг бе починал там, в уединение и самота. Жена му и трите деца не бяха остарели, а скръбният му дух се връщаше при всяко новолуние, за да ги оплаква. Днес обаче беше пълнолуние. А тя нямаше алтернатива.

Изкачиха няколкото стъпала до верандата, вратата бе притворена, както очакваше тя. Студената лунна светлина падаше през дупка в покрива. По средата на помещението имаше нахвърляна слама.

Не бяха първите. Нямаше да бъдат и последните.

Ну Ну сложи стомната на пода. Прочете желанието по лицето му. Похотта в очите му не можеше да се сбърка.

Той остави оръжието, съблече униформата си и подреди черните, лъснати до блясък ботуши до постелята от слама. Тя наблюдаваше едрото му тяло с крайчеца на около си. Армията хранеше добре своите войници. Поне комендантите.

После развърза лонджито си и го пусна на пода. С чевръсто движение изхлузи блузата през глава.

Той нямаше никакво намерение да чака. Тя се помъчи да проточи нещата. Колкото по-силно бе желанието му, толкова по-големи бяха шансовете й — така си мислеше.

Най-ужасното бяха образите, изплували в главата й, докато той проникваше в нея. Видя пред себе си починалия си мъж. Видя синовете си. Видя родителите си. За да избяга от образите, впери поглед в ботушите му, които бяха до нея. В света, който видя в лъснатите до блясък черни ботуши, нямаше прошка и обич. В него съществуваха само страх и омраза.

Има мигове, които не можем да понесем. Те ни променят като хора.

Не искаше да гледа, ала беше късно.

Въпреки това Ну Ну имаше намерение да спи още веднъж с него. Би спала с всеки от началниците му и с всеки от подчинените му. С всеки войник от неговата рота.

Само и само да спаси синовете си.

Те бяха всичко, което й бе останало в живота.

— Какво искаш от мен?

Един въпрос. Въпросът, към който бе насочено всичко тази вечер и тази нощ. Първият мимолетен поглед. Срамежливите, които го последваха. И прелъстителните, които дойдоха подир тях.

Без думи. Само жестове, в чиято еднозначност нямаше съмнение. Всяко движение, всеки допир, всяка целувка, всеки тласък, който тя търпеше, водеше към този един-единствен, прост, жизненоважен въпрос.

— Какво искаш от мен?

Избълван, изплют, не зададен. Сякаш искаше да прогони досадна муха от горната си устна.

Тя го погали по черната коса. Загледа се в белезите на гърдите му.

Можеше да го съблазни още веднъж. Това евентуално би го настроило по-благосклонно. Целуна зърното на гърдата му, пусна в действие езика си.

— Какво искаш?

Не беше в настроение. А само от него зависеше всичко. Ко Ги и Тар Тар. Техният смях. Техният плач. Техният живот. Тяхната смърт. От неговото настроение.

— Синовете ми — прошепна тя. — Нищо друго. Само синовете ми.

Моят живот.

— Изключено.

Той сключи ръце зад главата си и се взря в тавана. Още малко и щеше да отпътува мислено оттук. Към следващото село. Към следващата битка. Или към шанса за преместване от проклетата бунтовническа област, за служба на крайбрежието. Или в столицата. Беше вече тръгнал, тя беше на границата да го загуби отново. Усещаше го.

— Имам нужда от тях.

— Ние също.

— Без помощта им не мога да обработвам полето си. Да нося зеленчуци на пазара.

Само да не спомене за любовта си. За онова, което изпитва една майка, когато вижда децата си, отиващи на смърт. Нищо не го интересуваше по-малко. Да подчертае ползата от синовете си, този език разбираше той.

Само него.

— Все ми е тая.

— Мъжът ми почина. Нямам си никого другиго — бързо добави: — който да ми помага.

Да обясни. Не да моли. В никакъв случай да не проси благосклонност. Това можеше да остави за по-късно.

Бавно плъзна ръка по гърдите и корема му, все по-надолу. Там и само там се решаваше животът на синовете й.

Спокойното му дишане се ускори.

Набъбващите членове не лъжат.

Може би имаше още един шанс.

Беше първият й мъж след смъртта на Маунг Зайн.

Положи старание. Ръцете й работеха, както и устата. Езикът й работеше, както и върховете на пръстите й.

Кожата му беше изпръхнала, тласъците груби и без ритъм, също и втория път.

Слабичкото й тяло трепереше. Не от възбуда.

Той лежеше върху нея, изпънал ръце. От устата му течеше слюнка, боядисана в червено от сока на бетелови ядки. Капка по капка потапяше лицето й в цветовете на смъртта. И на живота.

Когато се отдели от нея, беше задоволен. Чу го по спокойното му дишане. Усети го по начина, по който се отпусна тялото му.

— Моля.

Понякога бе достатъчна само една дума. Четири букви стигаха, за да опишат цял свят.

Той запали цигара. Пламъчето й се разгаряше при всяко дърпане.

Моля.

Моля.

Моля.

— Колко синове имаш?

— Двама.

— Здрави?

— Да.

— На колко?

— На шестнайсет и петнайсет.

Той се замисли. Секунди, които решаваха кой ще живее и кой не.

— Единия можеш да задържиш. Другия го вземаме.

— Кого? — изплъзна се от устата й.

— Все ми е едно. Ти решаваш.

Така я разкъса на две.

В тази ясна, осветена от луната нощ. Една дребна селянка. Едно голямо сърце, в което нямаше много място. Ала друго си нямаше.

Единия можеш да задържиш.

Другия го вземаме.

Ко Ги и Тар Тар. Обречени на смърт. Или на живот.

Тя им го беше дала — тя беше принудена да го отнеме. На единия от тях.