Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (25)

12.

Много неща може би щяха да се развият другояче, ако Маунг Зайн бе останал в дома си. Може би близостта и привързаността между него и баща му щяха да донесат на Тар Тар онзи покой, който не намираше с майка си.

Може би щяха да помогнат на сърцето му да забрави.

Ала два много сушави дъждовни периода и неумението на Маунг Зайн като земеделец бяха достатъчни, за да превърнат и бездруго ниско добивната му нива в поле без никаква стойност. Независимо колко се трепеше, Ну Ну и децата все по-често заспиваха гладни.

— Трябва да си намеря друга работа — каза той една вечер, когато децата вече спяха, а двамата седяха край огнището.

Колко пъти през изминалите месеци Ну Ну се бе страхувала от това изречение. И тайно бе мислила за него.

— Каква работа? — попита предпазливо. В селото имаше само земеделци.

— Като дървосекач.

Това бе единственият разумен вариант. Въпреки това не й се искаше да чуе тази дума.

— Може съседите да имат нужда от помощник — каза неубедено Ну Ну.

— Със сигурност. Но как ще ми плащат?

— Може би… — Не изговори изречението докрай, защото не знаеше края. Наясно беше, че в селото няма работа за него.

Дълго мълчаха.

Ну Ну не искаше той да заминава. Всичко в нея се бунтуваше срещу тази мисъл. Усещаше липсата му дори само когато по цял ден работеше на полето и я оставяше в селото сама с Ко Ги. От сватбата насетне не бе прекарала нито една нощ без него. Нуждаеше се от присъствието му, за да заспи. Нуждаеше се от присъствието му сутрин, за да намери сили за деня. От неговата невъзмутимост. Неговата вяра, че не сме безпомощни и подвластни на капризите на съдбата, а я определяме сами. Сега, с Ко Ги и Тар Тар, повече от всякога. И те се нуждаеха от баща си. Най-вече Тар Тар.

Като дървосекач щеше да пътува из провинциите и да отсъства със седмици, навярно и с месеци. Колко често щяха да се виждат? Два пъти в годината? Три пъти? Дори самата мисъл бе непоносима. Усети как напрежението в очите й се усилва. Как сърцето й се свива.

— Не, не искам — прошепна Ну Ну. Не биваше да забележи, че се е разплакала.

— Имаме ли избор?

— Може да дойдем с теб.

За миг гласът й трепна от радост.

— С децата да се местите от село на село?

— Защо не?

Не казвай „не“. Моля те, недей. Кажи „може би“.

— Миличка, никъде няма да оставам задълго. Ще работя в гори и ще кръстосвам цялата страна. Как си го представяш? — След като тя не отговори, продължи: — Освен това тук трябва да се грижиш за доматите на полето. Й като дървосекач няма да печеля много.

— Защо ще го правиш тогава? — отвърна инатливо тя.

Сякаш вината бе негова.

Ну Ну търсеше изход. Какъвто и да е. Всичко беше неприемливо, отколкото да живее тук сама със синовете си.

— Може да дадем Ко Ги и Тар Тар на монасите в манастира — изтърси ненадейно тя.

— Те са на пет и шест години, много са малки, за да…

— Може да опитаме за няколко месеца — прекъсна ГО отчаяна. — И ако не…

— Не.

Да. Да. Да.

— Може само единия…

— Ну Ну!

— Защо не?

— Защото, защото… — Погледна я, гласът му пресекна. Тя се взря в лицето му, озарено от огъня.

Очите на Маунг Зайн бяха налети с кръв, лицето — изкривено в гримаса.