Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (24)

11.

Тар Тар усложняваше живота на всички. На баща си. На майка си. И най-вече своя.

Беше сериозно, неспокойно бебе, което недоверчиво наблюдаваше околните. Само Маунг Зайн с гримасите си сегиз-тогиз успяваше да изтръгне от него някоя и друга усмивка.

Стана неспокойно дете, за което всичко се получаваше прекалено бавно. Искаше да седи изправен, преди тялото му да притежава нужната сила, и побесняваше, щом паднеше. Искаше да пълзи, преди мускулите да са в състояние да го носят, и крещеше, щом силите го напуснеха след половин метър.

Спеше зле, потрепваше конвулсивно, сякаш го мъчеха болки, често се стряскаше нощем.

Една малка душа. Един голям страх. Ну Ну лежеше до него. С натежало сърце. И с още по-натежала съвест.

След като най-сетне започна успешно да се придвижва на четири крака, намрази да го носят. Пазенето му — така го възприемаше тя — винаги имаше една и съща цел: да се махне. Надалеч от нея. Ако легнеше до него, само след две-три секунди Тар Тар се озоваваше в другия край на къщата, предимно устремен към вратата, без да се обърне. Виковете на Ну Ну игнорираше. Налагаше се да догони, вдигне на ръце и да върне в стаята ритащото като пощръкляло дете. Едва-що го пуснеше на пода, и битката с нея започваше отначало.

За разлика от брат си Ко Ги се чувстваше най-добре край родителите си. Предпочиташе да го носят, вместо да ходи сам, а когато проучваше обстановката, правеше го предпазливо и напълно разумно, никога не се отдалечаваше на повече от няколко метра и при първото предупреждение се връщаше. Когато Ну Ну клякаше до него и търкулваше по дъските портокал, той се заклатушкваше подире му и пищеше от удоволствие, та, достигнал плода, да го улови в ръце и гордо да го покаже на майка си. Понякога майка и син се надбягваха из къщата. Или тя се скриваше зад някоя от гредите. Радостта му, щом я откриеше.

Тар Тар не се интересуваше от техните игри.

Веднъж, Ну Ну беше заета с Ко Ги, той прекоси къщата и пропълзя до огнището. Седна пред него и очарован се загледа в буйните пламъци и нажежените въглища. Заслуша се в пукота. Любопитно се наведе напред и посегна към въглен колкото яйце.

На Ну Ну й се зави свят от ужас. Тар Тар стисна здраво въглена.

Миризмата на изгоряла кожа.

Той извика, пусна въглена, учудено се вторачи в пръстите си, в тлеещото нещо пред себе си, после пак в аленочервената си ръка. Вместо да зареве от болка, се обърна й се взря в майка си. Гневно.

Сякаш тя беше виновна.

Ну Ну дотича, взе го на ръце, потопи изгорената ръчичка във вода, духна я с все сила, помъчи се да го утеши. — Дори само видът на раната му й причиняваше болка.

Тар Тар обаче не реагира. Не се разрева. Не се оплака. Една голяма рана. Едно занемяло дете. Една безпомощна майка.

Той беше и си оставаше загадка. Способността да не усеща болка или да не го показва — не беше съвсем сигурна какво е точно — щеше често да я ужасява през следващите години.

И да я утешава.

Що за човек бе родила? Измъчен дух, без съмнение. Не е единственият в семейството. Ала каквото би могло да свърже майка и син, ги разделяше.

С него Ну Ну не притежаваше търпението, което бе проявявал към нея баща й и без което измъчените духове така и не намират покой.

Собствените ни слабости са тези, които най-малко прощаваме на другия.

Щом се научи да ходи стабилно, Тар Тар тръгна да опознава света. Напук на всички предупреждения и забрани. Отново и отново се провираше през гъстия жив плет, опасващ двора, и бродеше из селото. След като за втори път падна в кладенеца и бе спасен само по случайност, а Ну Ну отнесе люти упреци за своята небрежност от страна на Маунг Зайн и съседите, тя взе въже, единия край завърза на кръста му, а другия — на един от коловете, подпиращи къщата. Щом разбра, че светът му се е свил до радиус от пет метра, Тар Тар нададе ожесточен протестен вой, нечуван дотогава в селото. Тя го пренебрегна, надявайки се, че все някога ще престане от само себе си.

Закани му се, че ще го върже целия за кола, ако не спре. Когато не млъкна, изпълни заканата. Щяла да го освободи чак когато млъкнел.

Тар Тар не беше дете, което се трогваше от наказания.

Вечерта Маунг Зайн чу плача на сина си още от окрайнината на селото. Смесицата от гняв и отчаяние му бе добре позната. Вкъщи завари разстроения Ко Ги и двама пленници. Единия завързан на кола, другия — не.

Дотогава не бе виждал жена си толкова ядосана.

Поиска да разбере какво се е случило. Ну Ну не даде отговори на въпросите му.

Тази вечер й стана тежко на душата както никога по-рано. Имаше чувството, че светът й и щастието, което бе в нея, се разпадаха късче по късче. Ко Ги ставаше все по-мълчалив. Тя и Маунг Зайн бяха изтощени от безсънните нощи и започнаха да се карат. Роднините, които биха могли да й помогнат, живееха на два дни път от тях. Съседите си имаха достатъчно работа на полето и с децата си.

Скоро след това Маунг Зайн прояви разбиране и взе Тар Тар на полето. Оттогава всяка заран баща и син излизаха от къщи малко след изгрев-слънце и често се връщаха едва по мръкнало. Първите километър-два Тар Тар изминаваше сам, после изявяваше желание да го носят. Маунг Зайн го вдигаше на раменете си, тъй като ръцете му бяха натоварени с тежки сечива. Момчето се вкопчваше в косата на баща си и се подрусваше нагоре-надолу в ритъма на крачките му. Понякога закриваше очите му и Маунг Зайн се преструваше, че нищо не вижда, започваше да залита или тръгваше право към яма или дърво. В последния момент правеше кръгом, отгоре синът му пищеше от удоволствие. Така пътят му отнемаше час повече отколкото по-рано. Време, което не му достигаше за работа.

На полето стъкми за Тар Тар навес от бамбук и палмови листа да го защитава от слънце и дъжд и му определи парченце от нивата, което да „обработва“.

През тези първи месеци той ден след ден моделираше животни от сбитата пръст и си играеше с тях. По-късно много усърдно копаеше с голи ръце дупки и трапчинки, вадеше от земята по-големите камъни, замъкваше ги накрай нивата, строеше диги, насипи и оформяше миниатюрна напоителна система. На околните не обръщаше никакво внимание. Маунг Зайн спокойно би могъл да работи цял ден на друга нива, Тар Тар нямаше да забележи. Маунг Зайн се трогваше, гледайки колко е увлечен в работа синът му. С каква всеотдайност и без да се оплаква, всеки път прави нови канали и укрепления на мястото на отнесените от поредния проливен дъжд.

По пладне заедно се настаняваха под сянката на навеса, ядяха ориз, пиеха вода и безмълвно съзерцаваха далечните зелени планини отвъд полето. Не чуваха нищо друго, освен собственото си дишане, а през дъждовния период и шума от поток. От време на време недалеч от мястото за почивка кацаше голяма черна птица с дълъг остър клюн. Важно се разхождаше нагоре-надолу и стръвно гледаше оризовите зърна, които падаха от купичките им. Тогава Тар Тар се примъкваше по-близо до Маунг Зайн, който го прегръщаше закрилнически. След обяда си почиваха, Тар Тар, с глава на бащините гърди, заспиваше след броени минути.

В такива мигове Маунг Зайн се питаше защо майка и син не намираха пътя един към друг. Дали имаше хора, които просто не си подхождаха? Които се обичаха и въпреки това бяха по-щастливи без другия? Определено не и майки и деца. Просто се изискваше повече търпение и самообладание от страна на Ну Ну.

По пътя за дома вечер двамата бяха толкова уморени, че се налагаше Маунг Зайн да носи сина си през цялото време и да прави по няколко почивки. На два пъти се случи да заспят прегърнати накрай пътя, прибраха се вкъщи само защото други селяни ги събудиха.