Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (22)

9.

Разбра веднага.

Също и втория път. Без следа от съмнение.

Частица от него щеше да остане в нея. Да се загнезди. Да расте.

Нещо тази нощ бе различно. Първоначалното желание се бе превърнало в неохота.

Не искаше да му се отдаде. Не искаше той да я докосва. По никакъв начин.

Маунг Зайн, изглежда, не забеляза или пък реши, че може да я съблазни със страстта си. Нежно я целуна по врата. Ръцете му се плъзнаха надолу, пръстите се заиграха с нея, ала онова, което обикновено усилваше желанието, й ставаше все по-неприятно.

Сякаш вече предусещаше, че всичко, което вършеха тази нощ, нямаше да доведе до добър край.

Искаше да го помоли да я остави, но не й се щеше да го разочарова. Какво от това, че този път не изпитваше обичайната наслада! Че го правеше само заради него!

По-късно, когато той проникна в нея, почувства пробождаща болка в слабините, която се усилваше с тласъците му. Още веднъж понечи да го помоли да спре, но се поколеба и се отказа.

Изтърпя го.

След като всичко свърши, той легна задъхан до нея, а Ну Ну с огромни усилия преглътна сълзите си.

Частица от него.

Само че този път тя не желаеше. Мисълта, че нещо расте в нея, й бе противна от първия миг.

Идваше й да излезе на двора, да бръкне с пръст дълбоко в гърлото си и да повръща, докато всичко чуждо не излезе от тялото й.

Не искаше второ дете. Не сега. По-късно. Може би.

Ко Ги й бе достатъчен. Той и мъжът й. Дистанцията помежду им, която бе усещала в последните месеци от бременността, бе отстъпила пред обичайната близост. Радваше се, когато той се връщаше от полето, както винаги, плувнал в пот. Нуждаеше се от присъствието му. Спокойствието му. Ну Ну не можеше да си представи, че ще обича новото си дете като двамата. В живота й нямаше място за още един човек. По-късно. Може би. Сега той щеше да донесе нещастие, нищо друго.

В първите дни се надяваше да е сгрешила. Тъй като все още кърмеше Ко Ги, отначало не усещаше големи физически промени.

После започна гаденето сутрин, тегленето ниско в корема.

Ну Ну умоляваше тялото си да я послуша и да изхвърли микроскопичното нищо. Да се затвори. Чисто и просто? Да не го храни и в един момент да го избълва в поток от кръв.

След като това не се случи, опита със силата на волята си. По няколко пъти дневно клякаше, затваряше очи, дишаше дълбоко и се съсредоточаваше изцяло върху чуждото тяло в себе си. То трябваше да се махне. Да се махне, да изчезне.

За да получи подкрепа, всяка заран ходеше при духа, обитаващ смокиновото дърво, носеше му дарове — папая или банани. Може би той притежаваше силата да ликвидира растящия живот в нея.

Ну Ну си припомни думите на жените на полето. По време на първата й бременност я бяха посъветвали да внимава, да не носи нищо тежко, иначе вредяла на детето. Сега не се щадеше. Със сина си на гръб вършеше най-тежката работа на полето и вкъщи, докато Маунг Зайн не я предупреди да се грижи повече за себе си. Ко Ги се нуждаел от здрава майка.

Тя не каза нищо на Маунг Зайн, надяваше се тялото й най-накрая да реагира на натоварванията, на които го подлагаше. Често се случваше от яд и отчаяние да барабани с юмруци върху корема си, докато ръцете й отмалееха. Нищо от това не помогна. Коремът й растеше и тя започна да игнорира състоянието си, доколкото можеше. Сякаш като демонстрираше равнодушие, детето щеше да престане да расте и да изчезне от живота й.

Една вечер двамата седяха мълчаливо край огнището, Ко Ги спеше. Маунг Зайн дълго гледа жена си. Заобленият й корем личеше много ясно.

— Не се ли радваш? — попита той сякаш между другото и изстърга с тенекиена лъжица останалия ориз от купичката си.

Ну Ну се взираше в пламъците. Чувстваше се като парализирана. Трудно дишаше. Поемаше набързо въздух и припряно го издишваше. Сърцето й препускаше. Страхът се беше върнал, лекотата от изминалите месеци беше само блед спомен. Защо тялото не я слушаше? Защо още преди седмици не бе изхвърлило това нещо от нея?

Събра целия си кураж.

— Не, не се радвам.

Той кимна, сякаш очакваше този отговор.

— Защо?

За миг през ума й се стрелна въпросът дали и той не се чувства така. Дали и в неговото сърце няма повече място. Дали няма да намерят заедно решение. В селото имало няколко млади жени, които не забременяваха и щяха да се зарадват на детето.

— Не искам второ дете.

— Защо? — повтори той, без да я погледне.

— Много е рано.

По-късно. Може би.

— От раждането ли те е страх?

Тя поклати глава.

— Не.

— Тогава от какво?

Само ако знаеше отговора.

— Как да ти помогна?

— Да се зарадвам ли?

Той кимна и тя видя колко сериозни са очите му. Де да беше толкова просто.

— А ти? — запита плахо.

Усмивката му на светлината от пламъците.

— Радвам се. Даже много. Нищо по-хубаво не би могло да се случи. — След кратка пауза додаде: — Не и на мен.

— Не се ли боиш?

— Не. От какво? — Погледна я изпитателно. — Трябва ли?

Тя стисна устни и още веднъж поклати глава.

— Може пък да помислим… — Не довърши изречението.

— Какво да помислим?

— В селото има жени… — Видя радостта в очите му. Нямаше да прояви разбиране към нейните идеи.

— Какво ти е? — попита загрижено.

Тя вдигна рамене. Безпомощно. Как да обясни нещо, което сама не разбираше?

Маунг Зайн се приближи до жена си и я прегърна през рамото.

— Обичам те — прошепна нежно в ухото й.

Две думи, които винаги постигаха нужния ефект.

— Обичам те — повтори тихо той.

По гърба й полазиха тръпки.

— Не се бой. Второто раждане винаги е по-лесно. Попитах акушерката.

Ну Ну кимна. В следващия момент усети силно ритане, от което трепна.

Не беше предпазливото помръдване, което помнеше от Ко Ги, сякаш бебето яростно размахваше юмруци и я боксираше.

Маунг Зайн запали свещ, закрепи я върху консервна кутия и легна до кърмещата си жена. Заслуша се в мляскането на жадно сучещия си син. Когато той омаломощен заспа, Ну Ну го пови в две кърпи и го сложи от другата страна на мъжа си. Известно време двамата лежаха мълчаливо.

— Мислиш ли, че човек може да сменя кожата си? — попита неочаквано тя.

Той погледна учудено Ну Ну. Треперливото пламъче на свещта освети очите и леко набразденото му чело и тя видя, че той не я разбира.

— Какво искаш да кажеш?

— Да сменя кожата си като змиите. Или гущерите.

Маунг Зайн реши, че жена му се шегува, и се усмихна.

Нежно я ощипа по ръката и подръпна кожата й.

— Ти във всеки случай — не. Кожата ти е доста стегната.

Ну Ну го измери със сериозен поглед.

— Имам предвид не тялото, а душата.

— Душата ли? — изненада се той.

— Питам се дали можем да свалим част от себе си, след като ни е пораснало нещо друго. Също като стара змийска кожа. Дали измъченият дух може да се превърне в спокоен? Тъжният в щастлив? Саможивият в общителен? Не за една вечер или една седмица. Завинаги.

Маунг Зайн сключи ръце под главата си и се вторачи в тавана. Досега не беше размишлявал за това. Запита се как ли биха отговорили на такъв въпрос монасите. Че истината на всеки човек е в душата му; че тази истина не е окончателна, а променлива. Че всеки човек е свободен и никой не може да ни нарани, никой да ни спаси, никой да ни промени — освен нас самите. Беше твърдо убеден в това. А щом притежавахме силата да се променяме, щом истината в душата ни не беше изсечена в камък, тогава и измъченият дух можеше да се превърне в спокоен.

— Или — чу я да пита — трябва да си останем каквито сме?

— Не — отвърна решително, — не трябва.

Тя сложи глава на гърдите му, замислено се загледа в сина им, който спеше до баща си, и горещо се помоли да е прав.