Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (21)

8.

Когато за пръв път излезе от къщата, прегърнала спящия си син, все още с неуверени стъпки, вкопчила ръка в парапета, Ну Ну огледа с удивление двора. Беше й познат и същевременно чужд. Нещо бе различно, ала не можеше да каже веднага какво. Лъчите на утринното слънце проникваха през храстите. Банановите листа изглеждаха по-зелени, плодовете — по-големи и по-жълти. Хибискусът и бугенвилията за пръв път й се виждаха толкова красиви. Топлият вятър галеше кожата й. Отпред, клекнал на пън, Маунг Зайн цепеше дърва. Стоварваше удар след удар, разполовяваше клони с дебелина на юмрук. Монотонността на движенията му излъчваше някакво безкрайно спокойствие.

Ну Ну съзерцаваше Ко Ги в прегръдките си. Имаше нейния нос. Нейната уста. Нейната кожа с цвят на канела, внимателно улови ръчичката му. Беше топла. И винаги щеше да остане такава. Детето внезапно отвори едното си око и примигва, малко след това другото. Имаше и нейните очи, без съмнение. Ко Ги се загледа сериозно и съсредоточено в майка си. Тя се усмихна, неговите тъмнокафяви очи не мръднаха. Дълго се гледаха. После по лицето му се плъзна усмивка. Никой досега не й се беше усмихвал така. Никога досега не се беше трогвала така от нечий поглед.

Беше се завърнала.

В последвалите седмици укрепваше все повече и не след дълго отново помагаше на мъжа си в по-леката работа. Ходеше на пазар, крепеше големия кош с ориз и зеленчуци върху главата си по пътя нагоре към къщата, здраво привързала Ко Ги към гърдите си. За разлика от другите млади майки в селото не обичаше да го носи на гръб. Искаше да го вижда. Искаше да мирише косата му. Искаше сърцата им да се чуват.

Вкъщи вършеше домакинската работа с една ръка. Палеше огъня, готвеше, метеше двора, скубеше плевелите от лехите с домати, переше лонджитата и кърпите, разработи си дори техника за изстискване на прането — всичко с една ръка, за да не оставя сина си. Нито за секунда. Заедно бяха обречени на смърт, заедно се завърнаха и щеше да мине много време, преди да се съгласи да го изпусне от поглед даже за броени минути.

Щом Маунг Зайн тръгнеше сутрин за полето, за Ну Ну започваше най-хубавото време от деня. Ако Ко Ги беше буден, го разповиваше и съзерцаваше малкото му съвършено телце. Най-красивото, което бе виждала. Гъст перчем, кръгло лице и поразително големи очи и добре оформени устни. Удивляваше се на меката кожа, душеше я. Целуваше ръчичките и ходилата, постоянно го галеше по коремчето и крачетата и по очите му познаваше, че всяко докосване му е приятно. Стискаше толкова силно мъничките му пръсти в своите, сякаш не искаше никога да ги пусне. Всеки ден забелязваше промени, колкото и малки да бяха. Захватът ставаше по-силен. Очите ставаха по-големи, погледът — по-буден, ритането — по-енергично. По слабичките бутчета и ръчички се появиха първите гънки. Погледът му започна да се отделя от нея и да шари из помещението. Фиксираше сенките по стената. Дивеше се на собствените си ръчички, които досущ метеори се появяваха внезапно, прелитаха пред зрителното му поле и изчезваха по мистериозен начин. Докато не се научи да ги контролира и поднася към устата си. С всеки изминал ден, мислеше си Ну Ну, душата му навлизаше малко по-навътре в този свят. Пъпка, която полека-лека се разпукваше.

Щом се разплачеше, тя го носеше нагоре-надолу из къщи или из двора, защото движението го успокояваше, и му разказваше подробно какво виждат. Описваше сияйно жълтия хибискус и узрелите домати. Тлъстите бръмбари. Пеещите птички.

Достатъчни бяха няколко секунди и Ко Ги млъкваше и се заслушваше в гласа на майка си.

След като многократно беше видяла и описала всичко, Ну Ну взе да си измисля истории. Беше неспирен словесен поток, за който се надяваше, че ще обгърне и отнесе сина й, мелодия, която щеше да го съпровожда в живота и закриля в случай на нужда.

За кърменето често сядаше на верандата с чаша чай, оставяше Ко Ги да суче, докато се унесе, държеше го в прегръдките или скута си и го гледаше как спи. Радваше, се на всяка усмивка, която сънищата изписваха на устните му. На всяка въздишка. На всяко дихание.

Щом се върнеше вкъщи, Маунг Зайн присядаше до нея, но след минути губеше търпение. Не разбираше как жена му може да наблюдава толкова време едно дете, лежащо, без да мърда и със затворени очи.

— Никога ли не ти доскучава?

— Не.

— Защо не?

Тя сви рамене.

— Какво виждаш, като го гледаш?

Ну Ну се замисли.

— Всичко.

— Как така всичко?

— Загадката на живота. И нейното решение.

Реакцията му бе неразбиращ поглед.

Тя се питаше какво бе направил с нея синът й. След раждането му дори кожата й се беше успокоила.

Често невярващо разглеждаше ръцете си. Краката. Шията. Корема. Никъде не откриваше и следа от пъпки.

Ну Ну се чувстваше толкова силна и уверена, че вече не обръщаше много внимание дори на лошите поличби. Когато на път за пазара видя пред себе си мъртва котка с пяна на муцуната, не й отдаде особено значение. Когато Маунг Зайн се поряза, докато дялкаше дървена рибка за сина им, приписа го на малшанс.

Даже когато съседската свиня се опраси на рождения й ден и едно от шестте прасенца се роди с две глави, Ну Ну не се притесни. За кратко време бе повярвала, че е имунизирана срещу заплахите и непредвидимостите на живота.

До онази вечер.

Понякога са достатъчни секунди.