Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (20)

7.

Седмиците след раждането на сина си Ну Ну прекара в свят нейде в ничията земя между живота и смъртта. Къщата, огъня, пушека и лицата, които се навеждаха над нея, възприемаше като размазани петна. Границите между ден и нощ вече не съществуваха. Спеше много, будеше се от ужасна жажда или от хленченето на гладното си дете, кърмеше, ядеше и пиеше каквото й дадеше Маунг Зайн и пак заспиваше. Грижите на акушерката, соковете, които тя изстискваше от нея, мехлемите, с които я мажеше мъжът й, търпеше, без да трепне.

В редките си будни часове дремеше, твърде немощна, за да стане или дори само да размени някоя и друга дума. В носа си усещаше сладникавата миризма на разложени животни.

Маунг Зайн приготвяше яденето. Изваряваше кърпите и пелените, сменяше бельото й, миеше потното й тяло, седеше до нея и й говореше с надеждата, че гласът му ще и помогне. От време на време, докато синът му спеше, внимателно вземаше жена си на ръце и за няколко минути я изнасяше на двора. Плашеше го колко бе олекнала. Въпреки че тя отваряше очи само за кратко и почти не реагираше, той я разхождаше бавно из двора. За да види как цъфти бугенвилията. Макът. Жълтият хибискус, чийто цвят така обичаше. Как растат доматите, които бе засадила, плодовете на банановите храсти.

За да види как животът я очаква. Колко много се нуждае от нея той, мъжът й. Смъртта беше мълчалива посетителка, на която не се задаваха въпроси.

Която отнемаше, когото си пожелаеше. Но не е Ну Ну. Тя не биваше да си тръгва. Не и без него.

Вечер, след като акушерката отдавна си бе отишла, той сядаше в горния край на постелята и се опитваше да медитира. Не му се удаваше. Вместо това часове наред съзерцаваше осветените от свещта лица на спящата си жена и спящия си син. Мислеше за думите на монасите, при които бе живял толкова години. От тях бе научил онова, което знаеше за живота: че всеки човек сам твори съдбата си. Без изключение.

Ала през тези седмици Маунг Зайн не се чувстваше като господар на съдбата си. Беше като прокуден. Роб на страховете си.

В какво ли се беше провинил, та заслужаваше да изгуби жена и дете? Никого, освен себе си не искаше да държи отговорен за своите грижи, но мигар наистина бе негова вината, ако се превърнеше в млад вдовец? Какви грешки бе допуснал?

Маунг Зайн знаеше отговора на въпросите си: не трябваше да се жени. Не биваше да отдава сърцето си на Ну Ну. Така сега нямаше и да страда. Това ли проповядваше Буда в неразгадаемата си мъдрост? Ако не бе направил дете на жена си, сега нямаше да се страхува за живота на сина си. Но що за съществуване би било това? Живот без привързване. Без хора, които се боиш да не загубиш. Живот на монах. Не неговият. Най-много се боеше да не умре Ну Ну.

Цената на любовта.

Той не беше Буда. Дори не бе поел пътя към него, независимо колко медитираше. Беше човек. Обикновен, уязвим човек, изпълнен с надежди и страхове, изпълнен с желания и копнежи, чието щастие бе много крехко. Все някога положително щеше да бъде в състояние да не отдава повече сърцето си.

Но не и в този живот. Не и докато я имаше Ну Ну.

През това време Ну Ну не усещаше почти нищо. Имаше чувството, че смъртта още стоеше на прага, разпръсквайки противната си миризма, канеше се да влезе. Колебаеше се кого да вземе. Нея или детето? Или и двамата?

Ну Ну не се боеше. Нямаше сила дори да се бои.

От сина си забелязваше не повече от устенцата, които сучеха на равни промеждутъци от време. Нежния му дъх по кожата си. Краткият, жален плач, който вместо по-висок и по-силен ставаше по-тих и по-слаб. Кожата му беше сбръчкана и спаружена, това усещаше, когато вяло галеше мъничкото му тяло.

Акушерката не даваше големи надежди на Маунг Зайн. Беше виждала твърде много умиращи майки и пеленачета. След такова тежко раждане навсякъде дебнели опасности. Ну Ну изгубила много кръв. Била твърде слаба, бебето, иска ли питане — също, пък светът гъмжал от микроби, бактерии, вируси и паразити, които само чакали да ги нападнат. Съдбата им щяла да се реши през идните дни, може би седмици, а освен грижите, които полагали за двамата, не можели да направят кой знае колко повече. За по-голяма сигурност два пъти в седмицата носела малки дарове на духа, дето живеел в смокиновото дърво недалеч от къщата. Ориз, банани, портокали. Не знаела дали притежава силата да помогне на Ну Ну, но в никакъв случай че било погрешно да спечелят неговата благосклонност.

По-късно, когато Ну Ну и синът й се пребориха за живота си, заговори за чудо. За пръв път по време на раждането, а после и още веднъж взела детето за мъртво и отписала Ну Ну. За жена с безжизнено бебе в утробата нямало спасение. За жена с толкова малко кръв — също. Били поели към ново съществуване и досега никоя майка и детето и не се били върнали от толкова дълъг път.

Една сутрин Ну Ну се събуди и разбра, че смъртта е решила друго. За пръв път след раждането в носа й нямаше воня на разложение, а аромат на зряло манго. За пръв път след раждането отново усещаше тялото си, без да трепери от студ. Няколко пъти вдиша и издиша дълбоко и подуши перчемчето на сина си, който дремеше на гърдите й.

И той миришеше различно. Лъх на бадеми и мед. Ароматът на живота.

Огледа се наоколо. Рамката на вратата беше празна, виждаха се папаевото дърво и палмите в двора. През прозореца падаха слънчеви лъчи, в светлината им танцуваха две пеперуди. Маунг Зайн бе клекнал до пламтящия огън и бъркаше нещо в тенджера. До нея лежаха кърпи, в малка ваза имаше жълт хибискус, край вазата бяха разпръснати в кръг листенца от червена роза.

Ну Ну понечи да се изправи, но усети, че няма сили. Повика го, той не реагира. За миг й се стори, че просто сънува. Може би това не бе завръщане към живота, а моментът на окончателната раздяла с него. Завладя я огромен страх. Не искаше да умира. Не сега. Не със сина си на ръце. Събра всичките си сили и още веднъж извика името му. Силно и отчетливо. Той се обърна. Объркан. Сякаш невярващ на ушите си.

— Ну Ну?

— Да — прошепна тя.

Той стана, приближи с предпазливи крачки и се наведе над нея.

— Ну Ну?

Тя се усмихна едва-едва.